Решение № 17642 от 30.10.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 17642 гр. София, 30.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ВА при участието на секретаря ЕД като разгледа докладваното от ВА Гражданско дело № 20231110120571 по описа за 2023 година

РЕШЕНИЕ

30.10.2023 г., гр. София

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, I I Г. О., 156-ти състав, в открито публично заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВА при секретаря ЕД, като разгледа докладваното от съдия ВА гр. дело № 20571/2023 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Подадена е искова молба от „БДСК“ АД срещу Л. Х. Т., като се твърди, че страните се намирали в облигационно отношение по силата на Договор за кредит „Експресо“ № 322832/09.11.2012 г. Поддържа, че ответницата му дължала сумата от 13595,75 лева – главница, както и сумата от 7392,44 лева – договорна възнаградителна лихва за периода от 30.04.2015 г. до 29.11.2022 г., както и сумата от 4291,53 лева – мораторна лихва за периода от 30.04.2015 г. до 15.02.2023 г. Навежда доводи, че ищцата не си била изпълнила задълженията по договора, съобразно уговореното, а направеното възражение за давност още във възражението по чл. 414 ГПК било неоснователно, което аргументира, като сочи, че крайния падеж по договора бил настъпил на 30.11.2022 г. Излага съображения, че има правен интерес от предявения иск, тъй като била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, но ответницата била възразила. Иска да бъде признато за установено, че ответницата 1 дължи претендираните суми, както и присъждане на сторените деловодни разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответницата, като се твърди, че исковете са недопустими и неоснователни. Поддържа, че вземанията са погасени с общата петгодишна давност, което обосновава подробно за вноските дължими до 17.02.2018 г., като в тази насока аргументира, че вземанията за лихва се погасявали с кратка тригодишна давност, като поддържа, че принципно сумата е изцяло погасена по давност..

Навежда доводи, че по отношение на лихвата били налице неравноправни клаузи, а освен това договора бил нищожен поради противоречие с императивните правила на ЗПК, които сочи. Иска отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, във вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Спорните материални субективни права са обусловени от осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на валиден договор за банков кредит между „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, чийто правоприемник да е ищеца и ответника; 2) клаузите от договора да са валидни, като не са неравноправни и не противоречат на императивните материалноправни норми; 3) клаузите от договора да са индивидуално уговорени или да не нарушават значително равновесието между страните и не накърняват добрите нрави; 4) усвояване на парични суми по договора за кредит в твърдения от ищеца размер, които да не са заплатени на уговорения в договора падеж.

Предтавен е Договор за кредит експресо № 322839//09.11.2012 г., сключен между „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД в качеството на банка кредитодател и Л. Х. Т. от друга страна, в качеството на кредитополучател, като по договора е налице уговорена солидарна отговорност от Станислав Тодоров Тодоров – в качеството на съдлъжник и Л. Иванова Кадалева – в качеството на поръчител. По силата на договора кредитодателят предоставя на кредитополучателя сумата от 15875,00 лева с цел преструктутиране и рефинансиране на други банкови кредити, а кредитополучателят се задължава да върне предоставената сума за период от 120 месеца на месечни вноски от по 223,83 лева, заедно с уговорената по договора възнаградителна лихва. Страните по договора са постигнали съгласие в клаузата на част I, т.

11, че размера на ГПР е 12,51 %.

Между страните не се спори, а и от извърша служебно справка от съда по реда на чл.

23, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ се изяснява, че ищеца – „БДСК“ ЕАД е универаслен правиприемник на „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД. В тази насока и предвид постановките на т.10а от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК , настоящият съдебен състав намира, че ищецът е процесуално легитимиран по предявените положителни установителни искове. А от материалноправна гледна точка е страна договора за кредит.

Договорът е частен диспозитивен документ, който е подписан от страните, като при липсата на оспорвания и доказателства по отношение автентичността на частният диспозитивен документ, то последният обвързва страни във връзка с обективираните в договора изявления и произтичащите от това права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.

Следователно между страните в случая е възникнало правоотношение по договор за банков кредит.

2

По правната си характеристика договорът за банков кредит представлява двустранен, консенсуален, формален, възмезден и комутативен договор. По силата на договора за банков кредит кредитодателят поема задължението да предостави на кредитополучателя уговорената по договора сума, т.е. предоставянето на сумата не е част от фактически състав на сключването на договора, а е в изпълнение на същия, а за кредитополучателят възниква облигационното задължение да върне предоставената парична сума в уговорения в договора срок, ведно с договорената възнаградителна лихва.

Когато се касае обаче за договор за потребителски кредит следва да се отбележи, че този договор е формален (изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК); реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9 ЗПК, като е от значение и обстоятелството дали сключването на договора предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на съгласие по основните негови уговорки; възмезден и комутативен, като за заемодателят възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер. Тази двустранна сделка е възмездна, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, включващ в себе си разходите, които потребителят се е задължил да заплати във връзка с предоставяне на кредита и уговорената възнаградителна лихва – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Възнаградителната лихва представлява по своето правно естество възнаграждение, което длъжникът на пари или на други заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му предадени и се е разпоредил с тях. Лихвата е граждански плод и се дължи по силата на едно правоотношение, като нейният размер се определя от размера на дадения в заем капитал и времето на ползването му. По този договор може само за една от страните по заемното правоотношение възникват правни задължения – при реалния договор за потребителски кредит (за кредитополучателя – да върне сумата, предмет на двустранната сделка, в същата валута и размер, както и уговорената възнаградителна лихва), а за другата (кредитополучателя) – корелативни на правните задължения на заемателя субективни права (парични притезания) или ако е консенсуален договор за потребителски кредит (освен погоре изброените престации и задължението да се предостави уговорената заемна сума на кредитополучателя).

Още тук за пълнота трябва да се спомене, че съдът при спазването на формата на договора за банков кредит, който има характер на потребителски кредит, взема предвид редакцията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, действаща към момента на сключването на договора (Обн. ДВ, бр. 18 от 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), според която договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, в два екземпляра по един за всяка от страните по договора. Тоест, в случая действащата редакция на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК (Изм. – ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) в частта, с която е предвиден минимално изискуем размер на шрифта на договора – размер на кегела 12 – е без значение и не подлежи на изследване в настоящото производство, въпреки 3 императивният си характер, тъй като по този начин се спазва принципа са преценка на императивните правила, които са действали към момента на сключването на договора и възникването на правоотношение – т. нар. принцип tempus regit factum.

Прието и неоспорено е заключението на ССчЕ от което се изяснява, че ответницата е усвойла сумата по Договор за кредит експресо № 322839//09.11.2012 г. в размер на 15875,00 лева, която е преведена по сметката на ответника на 09.11.2012 г. Вещото лице е изяснило, че за погасяването на дължимите суми по кредита са налице постъпили плащане, както следва за периода 30.11.2012 г. до 30.03.2015 г. сумата от 2279,25 лева – главница, сумата от 3894,67 лева – договорна възнаградителна лихва и сумата от 220,37 лева – застрахователни премии. Вещото лице е изяснило, че за периода от 30.04.2015 г. до 30.11.2022 г. е останала дължима главницата в размер на 13595,75 лева, като дължимата договорна възнаградителна лихва за същия период е в размер на 7380,68 лева. По отношение на мораторната лихва, експертът е изяснил, че за периода от 30.04.2015 г. до 29.11.2022 г. е дължима сумата от 3999,24 лева, а за периода 30.11.2022 г. до 15.02.2023 г. е дължима сумата от 292,72 лева, съответно за периода от 15.02.2023 г. до 21.09.2023 г. е дължима сумата от 997,72 лева.

Съдът, като извърши преценка на заключението на ССчЕ, съобразно правилото на чл.

202 ГПК намира, че следва да го кредитира, тъй като е изговетно обективно, компетентно и добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно на поставените задачи, като по делото липсват доказателства, че вещото лице е заинтересовано от изхода на правния спор или е недобросъвестно. В тази насока – с оглед кредитирането на заключението, следва да се изясни, че съдът цени последното единствено за периодите на вземанията, които са предмет на настоящото производство, предвид част от формулираните задачи към заключението на ССчЕ от ищеца.

С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав счита, че са налице всички материални предпоставки, за да предявените искове да бъдат уважени. Въпреки това по делото е налице надлежно и своевременно въведено възражение от ответника за погасителна давност, което следва да бъде обсъдено от съда.

Настоящото производство е образувано при условията на чл. 422 ГПК, поради което с оглед уредената фикция в посочената норма, настоящият иск се счита предявен от 17.02.2023 г. – датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

При това положение с оглед приложение на нормите на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД и чл. 116, б. „б“ ЗЗД от този момента давността се счита спряна и прекъсната.

На първо място трябва да се посочи, в случая приложима е общата погасителна давност, която е 5-годишна – арг. чл. 110 ЗЗД. При договор за банков кредит се касае за единно вземане, чието изпълнение е разсрочено на части – така Решение № 161/08.02.2016 по дело №1153/2014 на ВКС, ТК, II Т.О.; Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795 от 2010 г., ІV Г. О., ГК; Решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III Г. О., ГК; Решение №582/21.12.2010г. по гр.д. 1384/2009г. на IV г.о. на ВКС; Решение № 147/23.07.2012г. по гр.д. 627/2011г. на III г.о. на ВКС; Решение №90/31.03.2014г. по гр.д.

6629/2013г. на IV г.о. на ВКС . Тоест, предвид момента на предявяването на иска всички вземания преди 17.02.2018 г. са погасени по давност.