Решение № 6709 от 29.10.2018, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№

……………….

София,

29.10.2018 г.

В ИМЕТО

НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ

СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ

„Б“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на четвърти октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

РЕНИ КОДЖАБАШЕВА

ЧЛЕНОВЕ: мл. съдия

СТАНИМИРА ИВАНОВА

АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ при участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 334 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на Б.Х.П. срещу Решение № 199981/24.08.2017 г. по гр. дело № 29024/2015 г. на Софийския районен съд, 47. състав, с което въззивникът е осъден да заплати на всеки от ищците Б.А.А., К.А.А., И.И.С. и Д.А.М. следните суми: по 16 458, 44 лева (или общо задължение от 65 833, 33 лева) – намаление с 1/6 на продажната цена по нотариален акт № 78, рег. № 3262, нотариално дело № 763/27.06.200 г. на нотариус Н.Г.поради съдебно отстранение от съответната идеална част от имота; по 5 441, 57 лева (общо задължение от 21 766, 31 лева) – част от дължимо се общо обезщетение за вреди (пропуснати ползи) в общ размер от 80 000 лева, равняващо се на пазарната лихвата върху сумата от 65 833, 33 лева при влагането ѝ в банка за периода от 27.06.200 г. до 27.05.2015 г.; по 3 000 лева (общо задължение от 12 000 лева) – неимуществени вреди от предизвикани неприятни преживявания поради прехвърлянето от страна на въззивника П. на права, които не притежава, и образувания процес за собствеността на имота, както и законната лихва върху всички посочени суми от 27.05.2015 г. до пълното им изплащане.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно е определил размера на дължимото се обезщетение по реда на чл. 190, ал. 2 ЗЗД, а не в намален размер при условията на чл. 192 ЗЗД, тъй като не е разгледал представена от въззивника П. декларация, с която въззиваемите А., А., С. и М. били признали, че са им известни претенциите на други лица към имота. Според въззивника това обосновавало ограничение на отговорността му, тъй като въззиваемите знаели за евентуалните права на трети лица върху имота и въпреки това се били съгласили да го купят. Твърди се, че в декларацията е посочено, че именно затова е била определена и по-ниска продажна цена на имота. Сочи се, че първоинстанционното решение било неправилно и в частта, с която е присъдено обезщетение за пропуснати ползи, тъй като това вземане било погасено с кратка 3-годишна давност, която била започнала да тече през 2000 г. Освен това не следвало да се присъждат обезщетения за пропуснати ползи, ако купувачите са знаели за споровете относно имота (чл. 192 ЗЗД). Възразява се и срещу присъждането на неимуществени вреди от евикцията, като е посочено, че обемът на отговорността при евикция е подробно уреден в чл. 189 – 192 ЗЗД и не включва обезщетения за неимуществени вреди, като разрешенията на Тълкувателно решение № 4/2012 г. на ОСГТК на ВКС относно договорната отговорност за неимуществени вреди не могат да се приложат по начина, използван от първоинстанционния съд. Такива вреди не следвало да се присъждат и с оглед знанието на въззиваемите, че за имота е възможно да възникне спор. Иска се отмяна на първоинстанционното решение в цялост и присъждане на разноски.

В постъпилия отговор на жалбата от въззиваемите Б.А.А., К.А.А., И.И.С. и Д.А.М. – ищци в първоинстанционното дело, се оспорват доводите във въззивната жалба. Излагат се доводи, че декларацията, на която въззивникът П. се позовава, няма отношение към претърпяната от въззиваемите А., А., С. и М. евикция, тъй като се отнасяла не до претенцията на Г. П. за собственост на 1/6 идеална част от имота, който са закупили, която в крайна сметка е била уважена, а до друга претенция на същото лице, която е била отхвърлена, и която е била предявена след подписването на декларацията. Сочи се, че дори да се приеме, че следва да се присъди намаляване на цената по договора, дори и въззиваемите да са знаели за претенциите на трети лица към същия към датата на продажбата, тъй като правилото на чл. 192, ал. 1, изр. второ ЗЗД предвижда, че връщане на цената се дължи и при недобросъвестност на купувачите. Излагат се доводи, че аргументите за намалена цена на имота съгласно подписаната от въззиваемите нотариално заверена декларация, се въвеждат за пръв път пред въззивния съд, като в същата няма текст, който обвързва цената по договора за продажба с осъществяването на евикция от трето лице спрямо купувачите. Твърди се, че всички претенции на въззиваемите А., А., С. и М., са станали изискуеми с влизането на решението за съдебното им отстранение в сила на 13.01.2014 г., като от този момент до подаването на исковата молба е изтекла само година и четири месеца. Сочи се, че първоинстанционният съд правилно е приел, че се дължат и неимуществени вреди поради последиците от осъществената евикция, тъй като въззивникът П. бил недобросъвестен – не разкрил пред въззиваемите, че е осиновен и те не могли да узнаят действителното правно положение, въпреки че въззивникът нямало как да не знае това обстоятелство. Иска се потвърждаване на първоинстанционното решение.

В съдебното заседание страните поддържат жалбата и отговора.

Представителят на въззивника П. представя и писмена защита, в която повтаря доводите от въззивната жалба.

В дадения от съда на въззиваемите А., А., С. и М. срок за предоставяне на писмени бележки същите не са подали такива в деловодството на Софийския градски съд.

Първоинстанционният съд е приел, че през 2000 г. между страните по делото е сключен в нотариална форма договор за продажба на недвижим имот – урегулиран поземлен имот с построена в него пететажна сграда с търговско предназначение в София. По договора въззивникът П. продал на всеки от ищците по 1/4 идеална част от имота, като получил обща цена в размер на 395 000 лева. С влязло в сила на 13.01.2014 г. решение на Върховния касационен съд е прието, че продаденият от въззивника П. недвижим имот не е бил изцяло негова собственост, а една шеста идеална част от него принадлежи на трето по делото лице – Г. П.. Поради това искът за намаляване на продажната цена с 1/6 част е приет за основателен и въззивникът П. е осъден да плати сума в общ размер 65 833, 33 лева на въззиваемите А., А., С. и М.. Прието е, че давността за това вземане е започнала да тече с влизането на решението за съдебно отстраняване на въззиваемите в сила, или от 13.01.2014 г. и не е изтекла.

Прието е, че с лишаването на въззиваемите А., А., С. и М. от сумата от 65 833, 33 лева за същите са възникнали вреди, тъй като не са можели да ползват тази сума за периода от 27.06.2000 г. до 27.05.2015 г. Като е кредитирано заключението на изслушана по делото счетоводна експертиза е прието, че ако въззиваемите бяха вложили посочената сума в банка, те щяха да получат 54 440, 05 лева лихва за периода. Въззивникът П. е осъден да им заплати тази сума. Прието е, че при неизпълнение на задължението за прехвърляне на продадената вещ чиста от тежести на купувачите, може да настъпят неимуществени вреди. Сочи се, че въззивникът п. бил недобросъвестен и затова дължал обезщетение за претърпените от въззиваемите вреди от стреса покрай предизвиканите от тези трети лица съдебни процеси. Стресовите преживявания на въззиваемите А., А., С. и М. са установени от изслушаните по делото свидетелски показания. Така мотивиран, съдът е уважил предявените искове в пълен размер, без да обсъжда други факти по делото.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

С въззивната жалба и отговора не се оспорват изводите на съда относно фактите, осъществили се между двете страни, поради което настоящият съд не намира основание да приеме, че описаните в първоинстанционното решение са се развили по друг начин между страните поради ограничените правомощия на въззивната инстанция по чл. 269 ГПК.

Въззивникът П. иска обаче да се установи и че въззиваемите А., А., С. и М. са подписали на 27.06.2000 г. декларация с нотариална заверка на подписите пред нотариус Николай Гочев, според която на същите им е известно, че за имота може да има претенции на трети лица, като не е извършена проверка за това, и им известно, че относно имота има вписана искова молба от 31.05.2000 г. и вписан договор за наем за срок до 2006 г. при месечен наем от 4 500 щатски долара. Този факт се установява от представената и неоспорена по делото декларация със същото съдържание, която е подписана от въззиваемите А., А., С. и М. и са намира на лист 55 от първоинстанционното дело.

Следва да се приеме за установен и фактът, че исковата претенция, по която Върховният касационен съд е осъдил въззиваемите А., А., С. и М. владението върху 1/6 част от закупения от тях от въззивника П. имот е заведена през 2002 г., което личи и от номера на делото, посочен в първоинстанционното решение по гражданско дело 3797/2002 г. на Софийския районен съд, 48. състав (на лист 9 от първоинстанционното дело). Същевременно в представената декларация на въззиваемите е посочено, че на същите им е известно за вписана искова молба от 31.05.2000 г.

Настоящият съд намира следното по правните възражения във въззивната жалба:

Страните не спорят по фактите, че въззивникът П. е продал през 2000 г. при равни квоти на въззиваемите А., А., С. и М. недвижим имот за цена от 395 000 лева, която е била напълно платена, а през 2014 г. част от имота е признат от съда за собственост на друго лице, което е осъдило въззиваемите да му предадат владението върху 1/6 идеална част от тази част. С това е осъществено съдебното отстранение на въззиваемите и те биха могли да претендират последици по чл. 190 ЗЗД във връзка с чл. 191 ЗЗД.

Срещу решението по първия иск – този за връщане на част от продажната цена, въззивникът П. противопоставя две основни възражения: че имотът бил продаден на намалена цена и така отговорността му за евикция се осъществила предварително, тъй като не получил пълната пазарна цена на имота, и че претенцията е погасена по давност.

Настоящият съдебен състав намира възражението за намаляване на продажната цена като обстоятелство, изключващо отговорността за евикция, за неоснователно. Както е посочено и в самата въззивна жалба съгласно чл. 192, ал.

1, изр. второ ЗЗД е забранено да се изключва по договорен път отговорността за евикция, дори и купувачът да знае за правата на третите лица. В случая обаче по делото въобще не се установява между страните да е имало договорка за подобно намаляване на цената. Аргументите във въззивната жалба не се основават на доказана по делото изрична договорка между страните в този смисъл, а на логически съждения, изведени от цената на имота съгласно нотариалния акт за продажба от 2000 г. Доколкото обаче цената по договора за продажба по принцип се определя от страните (чл. 9 ЗЗД), не съществува задължение продажните договори да се сключват по пазарни цени. При това положение съдът не би следвало да изследва мотивите защо двете страни по един договор за продажба са се споразумели за точно определена цена, освен ако самият договор или друго съглашение на страните не сочи мотиви, които биха могли да сочат на измама или опит за такава, или грешка на някоя от страните. Дори в този случай обаче съдът не може да изследва такива въпроси без довод за унищожаемост на договора (аргумент от чл. 32 ЗЗД). Такива доводи по делото няма.

По възражението за изтекла погасителна давност по вземането за евикция, настоящият съдебен състав намира следното:

При съдебна евикция (независимо дали цялостна или частична) за купувача по неизпълнения договор за продажба съществуват две възможности: или да го развали изцяло (чл. 189 ЗЗД във връзка с чл. 191, ал. 1 ЗЗД; чл. 190, ал. 1 ЗЗД), или да запази договора частично, като иска намаляване на цената му (чл. 190, ал. 2 ЗЗД). Намаляването на цената по съществото си има същите последици като развалянето на договора, но само за една негова част – смята се, че с уважаване на иска за намаляване на цената договорът губи действието си да създаде задължение за прехвърляне на правото на собственост върху онази част от продадената вещ, която се е оказала собственост на трето за сделката лице, а платената цена за тази част (пропорционално на общата) подлежи на връщане.