Решение № 5577 от 02.11.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5577 гр. София, 02.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. И.

Виктория Недева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Любомир Василев Въззивно гражданско дело № 20231100509898 по описа за 2023 година

Производството е по чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.

В. гр.д. №9898/2019 г по описа на СГС е образувано по въззивна жалба на „Б.“ ЕООД, ЕИК **** гр.София срещу решение №11236 от 29.06.2023 г по гр.д.№5926/23 г на СРС , 62 състав , с което въззивникът е осъден да заплати на С. В. С., ЕГН ********** от гр.София на основание чл.66 ал.2 КТ сумата от 22 678, 72 лв., представляваща обезщетение по т.9 от допълнително споразумение №2370/01.04.2017 г. към трудов договор № 2703/04.07.2012 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 02.02.2023 г. до окончателното изплащане на сумата и на основание основание чл.78 ал.1 ГПК сумата от 2 000 лв. разноски по делото ; както и да заплати по сметка на СРС на основание чл.78, ал.6 ГПК, сумата от 907,15 лв. държавна такса за производството. Допуснато е и предварително изпълнение на решението .

Въззивникът излага доводи за неправилност на решението на СРС. Ищцата не е имала основание да прекрати ТПО на основание чл.327 ал.1 т.3 КТ – не е изменяно от работодателя мястото и характера на работата , нито трудовото възнаграждение . Заповедта на работодателя на прекратяване на ТПО е вътрешен акт с констативен характер , без значение за прекратяването . Доказателствената тежест да докаже основание по чл.327 ал.1 т.3 КТ е на ищцата , но същата е злоупотребила с право като е прекратила ТПО . Уговорката на т.9 от допълнително споразумение №2370/01.04.2017 г. към трудов договор № 2703/04.07.2012 г е нищожна поради липса на основание , защото в нея не се прави 1 разграничение при какви основания за прекратяване на ТПО се дължи обезщетението .

Обезщетение би могло да се дължи само ако работодателят е недобросъвестен , защото в противен случай обезщетението ще има санкционен характер и ще води до неоснователно обогатяване . Уговорката на т.9 от допълнителното споразумение противоречи на добрите нрави , защото заплащане на същото е необосновано , а обезщетението е в прекомерен размер . Уговорката на т.9 от допълнителното споразумение е недействителна поради договаряне във вреда на представлявания по чл.40 ЗЗД . С нея се накърняват интересите на ответника-работодател и обезщетението е по-високо от обичайното и противоречи на КТ .

Неправилно е допуснато предварително изпълнение на решението на СРС .

Въззиваемата страна е подала писмен отговор , в който оспорва въззивната жалба и изразява съгласие с мотивите на СРС . Безспорно ТПО между страните е прекратено и не може да се изследва дали е налице основание по чл.327 ал.1 т.3 КТ . Няма данни да е предстояло дисциплинарно уволнение на ищцата . Уговорката на т.9 от допълнителното споразумение не е нищожна поради липса на основание , противоречие с добрите нрави и злоупотреба с право . Уговорката има гратификационен и стимулиращ характер за служителя . Ищцата е напуснала , защото се е влошила работната атмосфера в дружеството след промяна на управляващите . При добросъвестност на работника процесната уговорка безспорно е действителна , а едностранното прекратяване на ТПО не представлява недобросъвестност .

Не е доказан от ответника сговор за увреждане на представлявания . Работодателят е изплащал на ищцата по-висок размер на възнаграждение от уговорения като допълнително стимулиране /бонус/ .

Въззивната жалба е допустима. Решението е връчено на въззивника на 06.07.2023 г и е обжалвано в срок на 19.07.2023 г .

Налице е правен интерес на въззивника за обжалване на решението на СРС.

След преценка на доводите в жалбата и доказателствата по делото, въззивният съд приема за установено следното от фактическа и правна страна :

Безспорно е между страните, че по силата на трудов договор №2703/04.07.2012 г., сключен между ищцата и „Б.“ ЕАД (с правоприемник – „Б.“ ЕООД), същата е заемала длъжността „технически сътрудник офис“.

С допълнително споразумение № 2370/01.04.2017 г. ищцата е била преназначена на длъжност „координатор офис“.

С допълнително споразумение № 113/11.08.2020 г. ищцата е била преназначена от длъжност „мениджър продажби“ на длъжност „зонален мениджър, продажби“.

Със заявление от 13.05.2021 г. ищцата е поискала прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ. Видно от заявлението, основанието е посочено като цифров израз, без да се сочат конкретни фактически обстоятелства в тази връзка.

Безспорно е между страните, че със заповед № 417/13.05.2021 г. трудовото правоотношение е било прекратено от ищцата, считано от 13.05.2021 г., на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ.

2

Съгласно т.9 от допълнително споразумение № 2370/01.04.2017 г. при прекратяване на трудовото правоотношение, без значение на основанието, на работника/служителя се дължи обезщетение в размер на: по едно БТВ за всяка пълна прослужена година като лоялен работник/служител без дисциплинарни наказания. Броят на обезщетенията (брой БТВ) е равен на броя прослужени години без значение промяна на длъжността, но за не повече от 10 години (10 БТВ). Обезщетението се дължи независимо от останалите законови обезщетения по КТ.

Безспорно е между страните, че ищцата е работила при ответника 8 години, 11 месеца и 9 дни. Не се спори и че по силата на допълнително споразумение № 113/11.08.2020 г. размерът на БТВ на ищцата, считано от 12.08.2020 г., възлиза на сумата 2 834,84 лв.

От правна страна СРС е приел , че съгласно чл.66 ал.2 КТ с трудовия договор могат да се уговарят и други условия, свързани с предоставянето на работната сила, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона, както и условия, които са по-благоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов договор. Именно такъв е случаят с предвиденото в клаузата на т.9 от допълнително споразумение № 2370/01.04.2017 г., според която при прекратяване на трудовото правоотношение, без значение на основанието, на работника/служителя се дължи обезщетение в размер на: по едно БТВ за всяка пълна прослужена година като лоялен работник/служител без дисциплинарни наказания, като броят на обезщетенията (брой БТВ) е равен на броя прослужени години без значение промяна на длъжността, но за не повече от 10 години (10 БТВ), а обезщетението се дължи независимо от останалите законови обезщетения по КТ.

Според СРС неоснователно е възражението на ответника за недобросъвестност на ищцата, изразяваща се в обстоятелството, че ищцата е предприела прекратяване на трудовия договор на основание, което не се е осъществило, а именно – неизплащане на трудово възнаграждение. Нормата на чл.8, ал.2 КТ установява оборима презумпция за добросъвестност при осъществяване на трудовите права и задължения, тежестта за оборване на която в случая се носи от ответника. Ищцата е подала заявление за прекратяване на трудовото й правоотношение от 13.05.2021 г. на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ, като не е спорно между страните, че със заповед № 417/13.05.2021 г. на работодателя трудовото й правоотношение е било прекратено, считано от 13.05.2021 г., на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ. Съгласно чл.327, ал.1, т.3 КТ работникът или служителят може да прекрати трудовия договор писмено, без предизвестие, когато работодателят промени мястото или характера на работата или уговореното трудово възнаграждение освен в случаите, когато има право да извърши такива промени, както и когато не изпълни други задължения, уговорени с трудовия договор или с колективния трудов договор, или установени с нормативен акт. От страна на ищцата не се твърди да е предприела прекратяване на ТПО поради неизпълнение на задължението на ответника да й заплаща дължимото трудово възнаграждение. В заявлението за прекратяване на ТПО е посочена нормата на чл.327, ал.1, т.3 КТ, която обхваща различни основания, като в самото заявление не се сочат конкретни фактически обстоятелства, нито от страна на ищцата се твърди причина да предприеме действия по 3 прекратяване на ТПО да е неизпълнение на задължението на работодателя за изплащане на трудово възнаграждение. Същевременно, не се спори, че работодателят е издал заповед за прекратяване на ТПО на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ. Не могат да се споделят доводите на ответника , че работодателят е длъжен да издаде заповед за прекратяване на ТПО на заявеното от работника/служителя основание.

Според СРС законосъобразността на прекратяване на ТПО не е предмет на настоящото производство. Предмет на настоящото производство е претенцията на ищцата за уговореното между страните възнаграждение за лоялност. Като е прекратила трудовото си правоотношение едностранно ищцата не е действала недобросъвестно.

Според СРС неоснователни са възраженията на ответника за нищожност на процесната уговорка поради противоречие с добрите нрави и липса на основание. Съгласно чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД нищожни са договорите, които накърняват добрите нрави. Въпросът, касаещ този порок, е разрешен с решение № 28 от 23.03.2022 г. по гр. д. № 2376/2021 г. на ВКС, III ГО, решение № 44 от 11.03.2022 г. по гр. д. № 2721/2021 г. на ВКС, IV ГО, решение № 30 от 24.06.2022 г. по гр. д. № 1883/2021 г. на ВКС, IV ГО, решение № 56 от 04.04.2022 г. по гр. д.

№ 2700/2021 г. на ВКС, III ГО, решение № 75 от 23.06.2022 г. по гр. д. № 2712/2021 г. на ВКС, III ГО, в които ВКС се е произнесъл по аналогични искове на други бивши служители на ответника.

Според ВКС в трудовото право договорната свобода е ограничена допълнително чрез въведената с разпоредбата на чл.66 ал.2 КТ забрана страните по трудов договор да уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с повелителни разпоредби на закона или с колективен трудов договор. Тази забрана обаче не изключва възможността страните по трудовия договор да уговарят условия, които са поблагоприятни за работника от установените със закона или с колективен трудов договор. Частичната нищожност предполага наличие на порок в самостоятелна част от волеизявлението, при което останалата част от него може да породи правно действие.

Уговорката, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно която работодателят дължи обезщетение на работника или служителя в размер на 12 брутни месечни трудови възнаграждение, без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор, е частично недействителна само в частта в която обезщетението се уговаря като дължимо „независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор“, която противоречи на добрите нрави в хипотезите на прекратяване поради виновно поведение на работника. Поетото задължение за плащане на обезщетение от работодателя може да съществува и без тази част от уговорката, като по този начин задължението остава и работодателят е длъжен да го заплати винаги, когато работникът е бил добросъвестен.

Работникът би бил недобросъвестен, когато правоотношението е прекратено поради негово виновно поведение, например с дисциплинарно уволнение. Работникът не е недобросъвестен само поради това, че е прекратил трудовия договор с едностранно предизвестие без виновно поведение на работодателя. Това му действие е правомерно, защото е в съответствие с гарантираните от Конституцията право на труд и забрана за 4 принудителен труд. Едностранното прекратяване на правоотношението от работника не обосновава право на работодателя да откаже плащане на уговореното обезщетение.

Не е налице нищожност на уговорката поради липса на основание по чл.26, ал.2, пр.4 ЗЗД.

Основанието на сделката представлява типичната и непосредствена правна цел, която се преследва с предоставяне на имуществена облага. Целта в случая е посочена в самата клауза – гратификационна /благодарност за лоялността към работодателя, за положения определен период от време труд при спазване на трудовата дисциплина/. От друга страна, уговореното обезщетение дава материален стимул на работника/служителя да се задържи на работа при работодателя по-дълго време, доколкото от това зависи размерът на обезщетението, както и да спазва трудовата дисциплина. Подобни обезщетения не са чужди на законодателя /предвидени са в чл.225 ЗСВ, чл.227 ЗОВСРБ, чл.234 ЗМВР и др./ и целта им е именно посочената – гратификационна, както и да стимулират съответните лица да полагат труд попродължителен период от време. Подобен характер има и обезщетението по чл.222, ал.3 КТ. Несъмнено, непрестанната инвестиция на средства и работна сила в обучението на нови служители съставлява затруднение за работодателя, с оглед на което финансов стимул като процесния не е лишен от основание.