Решение № 263187 от 18.05.2021, Софийски градски съд

Р

Е Ш Е

Н И Е

№……..................... гр. София, 18.05.2021г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ

СЪД, IV – Б състав, в публичното заседание на петнадесети април, две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТАНИМИРА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДИМИТЪР КОВАЧЕВ мл.с.

ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА при секретаря К.Лозева, като разгледа докладваното от съдия Станимира Иванова въззивно гр. дело № 6191 по описа за 2020г. на

СГС, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.

258 и сл. ГПК.

С Решение № 18744/21.01.2020г. по гр.д. № 44843 по описа за 2018г. на Софийски районен съд, 171-ви състав са отхвърлени предявените с искова молба вх. № 2019285/06.07.2018г. на М.Д.М., ЕГН ********** с адрес: *** срещу „Е.М.”ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** отрицателни установителни искове с правно основание на основание на чл. 124 вр. с чл. 439 от ГПК за признаване за установено, че М.Д.М., ЕГН ********** не дължи на „Е.М.”ЕООД, ЕИК ******* заплащане на сумата от 2927,71лв.

– главница по договор за банков кредит от 24.03.2005г.; сумата от 129,58лв. лихви; неолихвяема сума от 1786,73лв. , за които е издаден изпълнителен лист на 12.03.2012г. по ч.гр.д. № 3181/2012г. по описа на РС-Варна, като М.Д.М., ЕГН ********** е осъден да заплати на „Е.М.”ЕООД, ЕИК ******* съдебни разноски от 300лв.

Срещу така постановено решение е депозирана въззивна жалба вх.№ 5026141/14.02.2020г. по регистъра на СРС от ищеца М.Д.М., ЕГН ********** в частта, в която исковете са отхвърлени. Изложил е съображения, че решението е неправилно, постановено при нарушение на съдопроизводствени правила и на материалния закон. Посочил е, че последното валидно действие по изпълнителното дело било възбраната от 23.10.2013г. и дори да се приеме, че 5 годишния срок на погасителната давност не бил изтекъл към подаване на исковата молба, този срок бил изтекъл към момента на устните състезания пред СРС. Подаването на исковата молба не била прекъснала погасителната давност, защото иск не бил предявен от носителя на вземането. Отделно погасителната давност на лихвите била 3 годишна и тя била изтекла към подаване на исковата молба.

Влязлата в сила заповед за разлика от влязлото в сила съдебно решение не променял срока на погасителната давност. Претендирал е разноски.

Въззиваемият- ответник по исковете „Е.М.”ЕООД,

ЕИК ******* е оспорило жалбата. Посочило е, че решението в обжалваната част било правилно. По изпълнителното дело по реда на чл. 18 от ЗЧСИ бил упълномощил съдебния изпълнител да извършва изпълнителните действия като определи и способа на удовлетворяване, молбата за образуване на изпълнителното дело прекъсвала погасителната давност, отделно за процесния период погасителната давност съгласно Постановлението на Пленума на ВС от 1980г. не тече. Претендирало е разноски. Оспорило е поради прекомерност претенцията на въззивника за съдебни разноски.

Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба вх. №

2019285/06.07.2018г. на М.Д.М., ЕГН ********** с адрес: *** срещу „Е.М.”ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** с която е поискало от съда на основание на чл. 124 вр. с чл. 439 от ГПК да признае за установено, че М.Д.М., ЕГН ********** не дължи на „Е.М.”ЕООД, ЕИК ******* заплащане на сумата от 2927,71лв.

– главница по договор за банков кредит от 24.03.2005г.; сумата от 129,58лв. лихви; неолихвяема сума от 1786,73лв. , за които е издаден изпълнителен лист на 12.03.2012г. по ч.гр.д. № 3181/2012г. по описа на РС-Варна поради погасяване на задълженията по давност.

Посочил е, че изпълнителният лист бил издаден в полза на Райфайзенбанк България”ЕАД, задълженията били по договор за банков кредит, вземанията били прехвърлени на Е.М.”ЕООД с договор за цесия от 21.04.2017г. , изпълнително дело било от 2012г., запор върху трудовите му възнаграждения бил наложен на 31.08.2012г., последната удръжка била от 31.01.2013г., след това не били предприемани изпълнителни действия и от този момент започнала да тече погасителната давност, която към подаването на исковата молба била изтекла, а още на 31.01.2015г. изпълнителното дело било прекратено на основание на чл. 433, ал.1,т. 8 от ГПК. Претендирало е разноски.

Ответникът „Е.М.”ЕООД, ЕИК ******* в предоставения му срок за отговор е оспорило исковете. Навело е твърдения, че вземанията по изпълнителния лист са по договор за кредит от 24.03.2005г., които му били прехвърлени на 21.04.2017г. с договор за цесия от кредитодателя Райфайзенбанк”ЕАД. По образуваното изпълнително дело били подавани множество искания от взискателя, последното било от 01.04.2015г. за изпълнително действие и така погасителната давност била прекъсната. За процесния период приложимо било Постановление от 1980г. на пленума на ВС и така по време на изпълнителния процес погасителната давност била спряна. Образуването на изпълнителното дело прекъсвало погасителната давност. Претендирало е разноски.

По делото са приети неоспорени от страните запорно съобщение, фиш за заплати, съгласно които на 13.08.2012г.

Варна-Автотранспорт” е получило запорно съобщение по изпълнително дело № 20127170400239 с което е запорирано трудово възнаграждение на М.М. за задължения по издаден по дело № 3181/2012г. на РС-Варна изпълнителен лист в полза на Райфайзенбанк”ЕАД за главница от 2927,71лв. 129,58лв. лихви, неолихвяеми суми от 1786,73лв. и по това запорно съобщение работодателят е превеждал по 70лв. месечно от трудово възнаграждение дължимо за периода от август 2012г. до декември 2012г.

По делото са приети заверени преписи от книжа по дело № 3181/2012г. на РС-Варна, съгласно които по заявление по чл. 417 от ГПК от 09.03.2012г. е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист на 12.03.2012г. с които е разпоредено М.Д.М., ЕГН ********** да заплати на Райфайзенбанк (България)”ЕАД сумата от 2927,71лв.

– главница по договор за банков кредит от 24.03.2005г. ведно с лихва за забава от 09.03.2012г. до изплащането й.; сумата от 535,54лв., представляваща редовна лихва за периода от 05.11.2009г. до 04.01.2012г. по договора за кредит; сумата от 893,36лв., представляващи наказателна лихва за периода от 05.11.2009г. до 08.03.2012г.; съдебни разноски от 87,13лв. за държавна такса и 270,70лв. за възнаграждение за юрисконсулт.

По делото са приети неоспорени от страните заверени преписи от книжа от изпълнително дело № 20127170400239 по описа на ЧСИ Р.Т., рег. № 717 по КЧСИ с район на действие съдебен район на ОС-Варна, съгласно които същото е образувано по молба от 16.03.2012г. на Райфайзенбанк (България”ЕАД срещу М.Д.М. за събиране на вземанията по изпълнителен лист, издаден по дело № 3181/2012г. на РС-Варна и разноските по изпълнението, като на основание на чл. 18 от ЗЧСИ е възложил на ЧСИ да проучи имуществено състояние на длъжника и да определи начина на изпълнение, покана за доброволно изпълнение е връчена на длъжника на 30.03.2012г., с молба от 13.08.2012г. е поискано от взискателя да се наложи запор върху трудово възнаграждение на длъжника и такъв е наложен на

17.08.2012г. , на 22.10.2013г. взискателят е поискал да се наложи възбрана върху недвижим имот на длъжника – жилищна сграда в с.Яребична, парцел Х, кв. 32 и такава е наложена на 23.10.2013г., на 26.11.2014г. взискателят е поискал да се извърши опис и оценка на имота и да се извърши публична продан на същия, но с Постановление от 02.12.2014г. ЧСИ е посочил, че това е единственото жилище на длъжника , на 19.03.2015г. взискателят е поискал да се пристъпи към опис на движими вещи, на 01.04.2015г., ЧСИ е разпоредил налагане на запор върху трудово възнаграждение на длъжника в „Д.И.”ЕООД и писмо за същото е изпратено, на 25.05.2017г. като взискател по делото е конституиран Е.М.”ЕООД придобило вземанията по договор за цесия от 21.04.2017г., на 11.01.2019г. със съобщение до длъжника ЧСИ е посочил, че изпълнително дело е прекратено на основание на чл.

433, ал.1,т. 8 от ГПК с постановление от 01.06.2018г.

Прието е съобщение от

05.06.2018г. от ЧСИ до „Е.М.”ЕООД с което е посочено че последното изпълнително действие е от 01.04.2015г. и на основание на чл. 433, ал.1,т. 8 от ГПК изпълнително дело е прекратено.

С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посоченото в жалбата.

В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно и в обжалваната част е допустимо.

По правилността на решението в обжалваната част:

Предявеният отрицателен установителен иск е с правно основание чл. 124 вр. с чл. 439 от ГПК – иск за установяване на недължимост като погасени по давност на суми по договор за банков кредит за главница , за възнаградителна лихва и за наказателна лихва за забава , законна лихва за забава на плащането, за които е издадена влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по чл. 404, ал.1 пр. 3 от ГПК , вземанията за което са прехвърлени от банката - кредитодател на ответника с договор за цесия.

При така предявения иск в тежест на ответника е да докаже валидно възникнало вземане на „Райфайзенбанк /България/”ЕАД към ищеца за заплащане на суми по договор за банков кредит, че е придобил вземането на банката с договор за цесия, че е била проявена активност за събиране на вземанията като са проведени своевременно действия за събирането им.

Ищецът следва да докаже, че е изтекъл определен период от време между две последователни действия на събиране на вземанията по изпълнителния лист.

Съдът приема, че по делото е установено, че на 24.03.2005г. „Райфайзенбанк /България/”ЕАД е предоставило на М.Д.М. банков кредит по договор за банков кредит, на 12.03.2012г. е издаден изпълнителен лист по заповед за изпълнение, с който е разпоредено М.Д.М., ЕГН ********** да заплати на Райфайзенбанк (България)”ЕАД сумата от 2927,71лв.

– главница по договор за банков кредит от 24.03.2005г. ведно с лихва за забава от 09.03.2012г. до изплащането й.; сумата от 535,54лв., представляваща редовна лихва за периода от 05.11.2009г. до 04.01.2012г. по договора за кредит; сумата от 893,36лв., представляващи наказателна лихва за периода от 05.11.2009г. до 08.03.2012г.; съдебни разноски от 87,13лв. за държавна такса и 270,70лв. за възнаграждение за юрисконсулт, на 16.03.2012г. за събирането им е образувано изпълнително дело, като ЧСИ е бил оправомощен да определя способа за изпълнение, изпълнителни действия са искани от взискателя и са извършвани на 17.08.2012г. , на 22.10.2013г., на 19.03.2015г., на 01.04.2015г.- последното е налагане на запор върху трудово възнаграждение на длъжника в „Д.И.”ЕООД и писмо за същото е изпратено, изпълнително дело е прекратено с постановление на ЧСИ от 01.06.2018г., поради непредприемане на изпълнителни действия 2 години след 01.04.2015г. Тези обстоятелства се установяват от приетите по делото неоспорени от страните изпълнителен лист, заверени преписи от книжа по заповедно дело и по изпълнително дело.

По делото не се спори, че с договор за цесия от 21.04.2017г., за който ищецът е уведомен към момента на подаване на исковата молба , „Райфайзенбанк (България)”ЕАД е прехвърлило на „Е.М.”ЕООД вземанията по изпълнителния лист.

По възраженията за недължимост поради погасителна давност:

Вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение и изпълнителния лист са възникнали на основание на договор за банков кредит, поради което тези за главница са скрепени с общата погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД от

5 години. Вземанията за неустойка за забава и за лихви съобразно чл. 111 буква „б“ и „в“ от ЗЗД са скрепено с кратката 3 годишна погасителна давност.

Влязлата в сила заповед за изпълнение е приравнена по последици на влязлото в сила решение, поради което и приложима е чл. 117, ал.2 от ЗЗД, тоест за вземанията по заповедта погасителната давност е 5 години от влизането й в сила. За влезлите в сила съдебни решения е характерно установителното им действие в отношенията между страните – след влизането му в сила страните не могат да продължават спора. Изключение са институтите на отмяна на влязло в сила решение и новонастъпили след устните състезания факти, даващи право на нов иск за спорното право. Аналогично е положението при влезлите в сила заповеди за изпълнение - длъжникът не може да оспорва вземането с възражения, основани на факти, станали му известни или могли да му станат известни в срока за възражение. Така влязлата в сила заповед има установително и преклудиращо действие. Осъдителните решения имат изпълнителна сила. Такава имат и влезлите в сила заповеди за изпълнение. Както при решенията така и при заповедите преразглеждане на спора за съществуването на вземането е възможно само при строго лимитирани основания по реда на чл. 423 от ГПК. Основанията по чл. 424 от ГПК са аналогични на тези по чл. 303 от ГПК. При така разписаната нормативна уредба е налага извод че законодателят е придал на влязлата в сила заповед за изпълнение характер на влязло в сила съдебно решение и при нея следва да намери приложение чл. 117, ал.2 от ЗЗД. /В този смисъл Определение е № 214/15.05.2018г. на ВКС, по ч.гр.д. № 1528/2018г. на 4-то Г.О.; Решение № 791/3948/2012г./

Разпечатката съдържа 48 от 92 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/0dc21311-27b1-4b5a-a29b-d22cae9ce79f