Решение № 88 от 27.03.2025, Окръжен съд - Монтана
- Съд
- Окръжен съд - Монтана
- Дело
- Въззивно гражданско дело 516/2024
- Вид
- Решение № 88
- Подписан
- 27.03.2025
- В сила
- 22.05.2026
- Състав
- Аделина Троева, АЛЕКСАНДРА НАНОВА, Елизабета Кралева
Цитирани разпоредби
- чл. 12 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 124, ал. 1, предл. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 22, ал. 1, т. 6 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 260 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 261 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 537, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 7, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 108 · Закон за собствеността
- чл. 68, ал. 1 · Закон за собствеността
- чл. 77 · Закон за собствеността
- чл. 79 · Закон за собствеността
- чл. 79, ал. 1 · Закон за собствеността
РЕШЕНИЕ
№ 88 гр. Монтана, 27.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА, ПЪРВИ ВЪЗЗИВННОГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Аделина Троева
Членове:
Елизабета Кралева
Александра Нанова при участието на секретаря СИЛВИЯ Л. Г.А като разгледа докладваното от Александра Нанова Въззивно гражданско дело № 20241600500516 по описа за 2024 година
Производството е въззивно и се провежда по реда на чл. 258-273 от Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК).
Образувано е въз основа на въззивна жалба подадена от Н. К., ЕГН **********, действащ чрез процесуалния си представител адвокат Л. Г., срещу Решение № 242 от 19.08.2024 г ., постановено по гр. д. № 1622/2022 г. по описа на Районен съд-гр. Лом, 7-и състав, обжалвано в цялост.
В обстоятелствената част на въззивната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно, като се развиват подробни съображения за това разделени в три групи. На първо място, се сочи за неправилност поради съществени процесуални нарушения и противоречие с трайно установената практика на всички съдилища в страната. Поддържа се, че решението е постановено от състав на съда, който не е безпристрастен и независим. Във връзка с това се твърди, че съдът не бил съобразил наличието на основания за отвод. Съдебното решение било постановено при неспазване на разпоредбата на чл. 12 от ГПК за обсъждане на всички доказателства по 1 делото поотделно и в съвкупност. Сочат се конкретни доказателства, които се счита, че не били правилно анализирани. Не били обсъдени и противоречията в свидетелските показания. В резултат на твърдените допуснати съществени процесуални нарушения, на второ място, се намира, че е нарушен и материалният закон. На трето място, чрез позоваване на конкретни части от мотивите към решението се прави извод за неговата необоснованост.
Въз основа на изложеното от въззивника се прави искане за отмяна на първоинстанционното съдебно решение и за постановяване на друго решение, с което искът и искането да бъдат уважени.
Претендира се за присъждане на направените както първоинстанционното, така и във въззивното производство разноски. в
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемият К. П., действащ чрез процесуалния си представител адвокат Л. А., е подал отговор на въззивната жалба. Жалбата се намира за неоснователна. Счита се, че решението е валидно и правилно. Поддържа се, че съдът правилно е приложил както материалния, така и процесуалния закон. Обратно на изложеното от въззивника, се смята, че решението е обосновано и в мотивите му е направен всеобхватен и подробен анализ на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства. По същество се сочи, че районният съд правилно е приел, че не е доказано непрекъснато и необезпокоявано владение на жалбоподателя, на целия имот, поради това, че същият не живее на територията на Република България. За недоказано се намира твърдението, че е упражнявал владение върху процесния имот чрез трети лица. Напълно се споделя изводът на съда, че въззиваемият е придобил процесния имот по давностно владение. Изразява се мнение, че основания за отвод на съдията разгледал делото не са били налице.
Моли първоинстанционното съдебно решение да бъде потвърдено.
Претендира се за присъждане на направените в производството разноски.
В подготвително (закрито) заседание проведено по реда на чл. 267 от ГПК, се установява, че въззивната жалба е подадена в законоустановения по чл. 259, ал. 1 от ГПК двуседмичен срок, от процесуално легитимирана странаищец в първоинстанционното производство, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, при наличие на правен интерес обусловен от неблагоприятния за него краен резултат, срещу подлежащ на въззивно 2 обжалване съдебен акт, поради което е допустима за разглеждане. Същата отговаря на изискванията на закона за форма и съдържание по чл. 260 и чл.
261 от ГПК, поради което е редовна.
За проведеното открито съдебно заседание страните са редовно призовани. Не се явява въззивникът, а вместо него участва процесуалният му представил, който поддържа жалбата. Претендира за присъждане на разноски.
Въззиваемият се явява лично, а наред с него и процесуалният му представител. Молят за потвърждаване на съдебното решение на районния съд. Претендират за присъждане на разноски за въззивната инстанция. Правят възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна.
От процесуалните представители и на двете страни са представени писмени защити. Във всяка една от тях се развива в подробности поддържаната от страната теза.
Окръжен съд-гр. Монтана, като взе предвид разпоредбите на закона, относимите доказателства по делото събрани пред двете съдебни инстанции, поотделно и в тяхната съвкупност, становищата на страните, при така определения от въззивната жалба предмет на делото, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Исковото производство по разгледания от Районен съд-гр. Лом гражданскоправен спор е образувано по повод на искова молба подадена от Н.
К., в качеството му на ищец, действащ чрез своя процесуален представител адвокат Л. Г., срещу К. П., в качеството му на ответник. С нея е предявен осъдителен иск по чл. 124, ал. 1, предл. 1 от ГПК с правно основание чл. 108 от ЗС, във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗС и искане по чл.
537, ал. 2 от ГПК.
В исковата молба се посочва, че с констативен нотариален акт от 03.06.2021 г. ответникът е придобил правото на собственост върху процесния имот. Последният обаче се твърди, че е собственост на ищеца, въз основа на оригинерно придобивно основание, а именно изтекла в негова полза десетгодишна придобивна давност. За неин начален момент се сочи 1997 г., от когато го владеел като собственик, лично и само за себе си, продължаващо и към момента на сезиране на съда с исковата молба. Излага се, че от дълги години работи и живее в К.И., поради което, докато той отсъства, въз основа 3 на уговорка с негови приятели, те поддържат имота. Предвид пандемията, той сочи, че последните години не се е прибирал, до август 2022 г., когато установил, че ответникът, от около една година, е присвоил имота. Тези намерения на ответника не били доведени до негово знание и следователно ответникът не бил владял непрекъснато десет години имота. Така се твърди, че собственик на имота е ищецът, поради което се прави искане да бъде признато, че той е такъв на основание непрекъснато давностно владение, повече от десет години, на процесния имот и за осъждане на ответника да напусне имота и да му предаде владението. Иска се и отменяне на констативния нотариален акт.
Ответникът, в отговора който е подал, оспорва предявения иск. Взема становище по приложените към исковата молба документи. По съществото на спора се твърди, че той стопанисва процесия имот повече от 20 години и владението му е явно, необезпокоявано и непрекъснато. Излага се, че претенции за него ищецът не е имал и той никога не го е владял. Моли съдът да отхвърли иска.
В производството пред районния съд са събрани писмени и гласни доказателства и са назначени и извършени две съдебно-технически експертизи, основна и допълнителна.
С първоинстанционното съдебно решение Районен съд-гр. Лом е отхвърлил предявения осъдителен иск за установяване по отношение на К.
П . , ч е Н.К. е собственик на основание непрекъснато давностно владение, продължило повече от десет години, на процесния недвижим имот и за осъждане на К. П. да напусне имота и да предаде владението му. С отделен диспозитив изрично е оставено без уважение искането по чл. 537, ал. 2 от ГПК за отмяна на процесния констативен нотариален акт. За недоказано е признато оспорването на истинността на Протокол от 17.08.1988 г. на Комисия на ОбНС-гр. *. Със същото жалбоподателят е осъден да заплати на другата страна разноски в общ размер на 1060,00 лв.
Въззивният съд като съобрази постановеното в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., по тълк. д. № 1/2013 г., на ОСГТК на ВКС, за правомощията, които има при извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК намира, че решението на първоинстанционния съд е валидно. Същото е допустимо постановено по иска предявен от Н. К. срещу К. П. с правно 4 основание чл. 108, във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗС. В частта, с която съдът изрично е отхвърлил искането за отмяна на констативен нотариален акт обаче е недопустимо и подлежи на обезсилване, макар самото искане да е допустимо.
Първоинстанционното исково производство е образувано от лице, което претендира право на собственост на основание десетгодишно давностно владение върху процесния имот, признато обаче с констативен нотариален акт от 2021 г. на друго лице. В проведеното пред районния съд производство не е установено несъществуването на удостовереното с този нотариален акт право.
При такъв резултат от правния спор следва да бъде постановен отхвърлителен диспозитив единствено по отношение на иска по чл. 108, във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗС, но не и за искането по чл. 537, ал. 2 от ГПК. Това е така, тъй като искането за отмяна не представлява самостоятелен иск и в случай, че съдът го намери за неоснователно за него не следва да се постановява изричен отхвърлителен диспозитив. Тези изводи следват от изложеното в мотивите към Тълкувателно решение № 3 от 29.11.2012 г., постановено по тълк. д. № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС, а и от законодателното разрешение в чл. 537, ал. 2, изр. 3 от ГПК, според които само, когато със съдебното решение се признават правата на третото лице по отношение на посочения в констативния нотариален акт титуляр, издаденият нотариален акт следва да се отмени.
Отмяната на констативния нотариален акт на това основание винаги е последица от постановяването на съдебно решение, с което се признават правата на лице, различно от ползващото се от акта. Следователно, дори и това искане да е допустимо, съдът не дължи постановяване на нарочен отхвърлителен диспозитив в случаите, в които прецени, че няма основание за отмяна на нотариалния акт. С оглед на това обжалваното решение в частта, в която е отхвърлено искането по чл. 537, ал. 2 от ГПК, следва да се обезсили.
За неоснователно въззивният съд намира твърдението, че решението е постановено в нарушение на процесуалните правила, поради не направен отвод на съдията-докладчик решил спора. Делото е образувано и се е разглеждало от един съдия докладчик, в хода на което то е разпределено на друг, поради командироването на първоначално определения съдия в друго населено място. Новоопределеният докладчик е този, който е разглеждал делото и решил спорът по същество. Основанието, поради което е поискано той да си направи отвод е свързано с обстоятелството, че преди да встъпи в 5 длъжност като съдия е бил помощник-нотариус при нотариус Б.К., с рег. в НК № *и с район на действие Районен съд-гр. *. Искането се обвързва с това, че последният е този, който е съставил и подписал констативния нотариален акт удостоверяващ правото на собственост върху процесния имот на въззиваемия.
Въззивният съд счита, че разпоредбата на чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК изисква наличието на такива действия и/или бездействие и/или поведение, което да е дало основание на страна по делото да поиска отвод на съдебния състав, или съдът сам да е преценил, че следва да извърши действие по отвеждането си от делото. В случая такива действия и/или бездействия и/или поведение не се установяват. Според доктринерната дефиниция дадена в нотариалноправната теория помощник-нотариусът е „… лице, притежаващо ограничена нотариална компетентност, което може съгласно указанията на нотариуса, да извършва определени нотариални производства.“. Неговата компетентност е ограничена и е несамостоятелна (Димитров, К. „Правно положение на нотариуса и нотариална камара“, Сиела, София, 2012, с. 70). По делото е приложена цялата нотариална преписка (л. 87-92 от първоинстанционното дело). От всички съдържащи се в нея документи, нито един от тях, а също и крайният акт, с който е приключило това производство, не е изготвен от докладчика в качеството му на помощник-нотариус по заместване.
Констативният нотариален акт е съставен от нотариуса. Предвид това отказът за отвод на съдията не влияе на правилността на решението.
Разпечатката съдържа 37 от 88 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/0dc20b44-55fc-4260-9925-3d9fe252afe1