Решение № 6131 от 08.10.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6131 гр. София, 08.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Гергана В. Недева

Даяна Д. Парталска при участието на секретаря Ирена М. Апостолова като разгледа докладваното от Даяна Д. Парталска Въззивно гражданско дело № 20251100504309 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „Минолби” ЕООД, депозирана срещу Решение № 469/10.01.2025 г., постановено по гр.д. № 21620/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 53 състав, с което е отхвърлен искът по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД на жалбоподателя срещу „А1 България” ЕАД.

В жалбата се излагат доводи за неправилност на първоинстанционното решение.

Поддържа се, че микропредприятията и организациите с нестопанска цел следва да се ползват от същото ниво на защита като предприятията, освен ако изрично не се откажат от тази защита. Твърди се, че операторът „А1 България” ЕАД не е взел предвид, че при договор, който включва услуги за достъп до интернет трябва да се посочва ясно и разбираемо минималната, обичайно наличната, максималната и рекламираната скорост за изтегляне и качване на услугите за достъп до интернет, в случая на фиксирани мрежи, респ. на мобилни мрежи. Твърди се, че се изисква при тези договори ясно да се обозначат средствата за правна защита. Твърди се, че е имало частично плащане по фактурата, поради което не е имало основание за спиране на достъпа до мрежата. Поддържа се, че предвидената такса за повторно включване по същество представлява неустойка, която излиза от присъщите й функции. Сочи се, че от ТРРЮЛНЦ е видно, че „Минолби” ЕООД спада към микропредприятията.

Излагат се подробни съображения за това, че ако се касае за микропредприятие и е 1 налице нарушение на задължението за предоставяне на информация, то може да се предостави защита по неравноправни клаузи, каквато се предоставя на потребителите.

Поддържа се, че клаузата на чл. 54.1 от общите условия към договора е нищожна, като освен това същата създава възможност за това размерът й да се определя от волята на кредитора.

Сочи се, че СРС е приел, че спорната клауза е съобразена с разходите за възстановяване на връзката, но според жалбоподателя такива разходи нито са сочени, нито са доказани от оператора. Излагат се съображения, че повторното включване също представлява свързване към мрежата. Предвид изложеното се иска отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и уважаване на предявения иск. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивна жалба от „А1 България” ЕАД, в който се излагат подробни съображения за неоснователността на въззивната жалба.

Поддържа се, че са необосновани твърденията на въззивника, че следва да бъде третиран като потребител. Сочи се, че въззивникът е сключил процесния договор в качеството си на търговец и е получил оферта, предлагана на търговци. Поддържа се, че са преклудирани възраженията относно таксата, тъй като същите се заявяват за първи път с въззивната жалба.

Предвид изложеното се иска от въззивния съд да потвърди първоинстанционния акт.

Претендират се разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт, намира следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 ГПК от надлежна страна и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и по правилното приложение на императивния материален закон, както и при констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата, с която е сезиран /т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тьлк. д. № 1/2013 г. на ОСТТК/.

За да бъде уважен искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже: 1/ наличието на неоснователно разместване н имуществени блага; 2/ обогатяване на ответното дружество за сметка на ищеца; 3/ причинно - следствената връзка между обедняването на ищеца и обогатяването и ответника; 4/ стойността, с която ответното дружество се е обогатило неправомерно за негова сметка, а именно, че е направил разходи, поради нарушение от страна на ответник на сключения между страните договор, със стойността, с която последният се е обогатил, а ищецът обеднил.

В тежест на ответника е да установи съществуването на основание за обогатяването си, както и положителните факти, на които основава своите възражения. Следва да посочи на какво основание от общите условия и по кой договор за каква услуга е начислена такса без отстъпка.

2

По делото е безспорно установено, че таксата от 3,49 лв. е начислена за просрочие на задължение по фактура № 451345148/01.07.2022 г., която е била с падеж до 31.07.2022 г., което просрочие е довело до ограничаване на предоставянето на услугите по договора поради неплащане в срок на натрупани задължения. Съгласно 54.1. от приложимите към договора ОУ „A1 има право едностранно да прекрати Договора за услуги или временно да спре достъпа на абоната до ползваните мрежи в следните случаи: При неплащане на дължими суми след изтичане срока за плащане“. В конкретния случай и на това основание, на 09.08.2022 г., на ищеца е преустановено предоставянето на изходящи услуги, тъй като не е било заплатено в цялост задължението по фактура № 451345148/01.07.2022 г. На същата дата, след заплащане на цялата сума по фактура № 451345148/01.07.2022 г., достъпът до изходящи услуги на ищеца е възстановен. Именно за това възстановяване на достъпа до изходящи услуги е начислена и процесната такса повторно включване от 3,49 лв.

Въззивният съд намира, че жалбоподателят в качеството си на търговец - юридическо лице, не се ползва от потребителската защита срещу неравноправни клаузи по Закона за защита на потребителите. Този закон въвежда разпоредбите на Директива 98/6/EО на Европейския парламент и на Съвета относно защитата на потребителите при обозначаването на цените на стоките, предлагани на потребителите; Директива (ЕС) 2019/2161 на Европейския парламент и на Съвета от 27 ноември 2019 г. за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и на директиви 98/6/ЕО, 2005/29/ЕО и 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета по отношение на по-доброто прилагане и модернизиране на правилата за защита на потребителите в Съюза (ОВ, L 328/7 от 18 декември 2019 г.);

Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 г. относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета.

Разпоредбата на §13, т. 1 от Закона за защита на потребителите, в съответветствие с определението на качеството "потребител" дадено в посочените по-горе директиви, изрично предвижда, че потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Такова е и определението по чл. 2, т."б. " от Директива 93/13/ЕИО съгласно която "потребител" означава всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на настоящата директива, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност.

Противно на твърдението на жалбоподателя, че има качеството на потребител съгласно горепосочените директиви, в тях не се съдържа определение, което да придава това качество на търговец - юридическо лице.

Директива (EС) 2018/1972 на Европейския парламент и на Съвета от 11 декември 2018 г. за установяване на Европейски кодекс за електронни съобщения предвижда, че разпоредбите за предоставяне на информация за договорите, максималната 3 продължителност на договора и пакетите, следва да бъдат от полза не само за потребителите, но и за микропредприятията и малките предприятия, както и за организациите с нестопанска цел, поради което задълженията относно предоставянето на информация за договорите, включително съдържащите се в Директива 2011/83/ЕС, следва да се прилагат автоматично към микропредприятията, малките предприятия и организациите с нестопанска цел, освен когато те предпочитат да договорят индивидуални условия по договора с доставчиците на електронни съобщителни услуги.

Посочената директива изключва микропредприятията, малките предприятия и организациите с нестопанска цел като потребители, но ги приравнява на такива /без да им придава такова качество/ само по отношение на задълженията на доставчиците за предоставянето на информация за договорите, включително съдържащите се в Директива 2011/83/ЕС.

Ето защо, ако се твърди и се установи кумулативно наличие, от една страна, че юридическото лице, което търси потребителска защита, е микропредприятие, малко предприятие и организация с нестопанска цел, а от друга страна - че конкретната клауза, за която се твърди, че е неравноправна, нарушава задълженията относно предоставянето на информация за договорите, включително съдържащите се в Директива 2011/83/ЕС, на това юридическо лице би могла да му се предостави такава защита относно неравноправни клаузи, каквато се предоставя на потребителите - физически лица.

Не може да се приеме, че по делото е налице първата предпоставка. Жалбоподателят няма качеството на организация с нестопанска цел, а също - не е въвел своевременно твърдение и не е установил по делото, че има качеството на микропредпирятие или малко предприятие. За целите на настоящия процес тези качества на юридическото лице не се предполагат, а подлежат на доказване.

В тази връзка, въззивният съд споделя изводите на районния съд, че сключеният договор попада в приложното поле на Търговския закон, тъй като правоотношението е възникнало между търговци и е свързано с упражняваното от единия от тях занятие, по аргумент от чл. 286, ал. 1 от Търговския закон. В този смисъл ищецът не се ползва с защита на ЗЗП и Директивата 13/93 за неравноправните клаузи.

Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че предвидената такса за повторно включване по същество представлява неустойка, която излиза от присъщите й функции.

Съгласно чл.92, ал.1 ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.

Следователно, договорната клауза за неустойка би могла да е нищожна, като нарушаваща принципа на справедливостта и създаваща условия за неоснователно обогатяване, когато вследствие на плащането ще излезе извън обезпечителните или обезщетителните си функции, които са й придадени от страните. Въззивният съд намира, че процесната клауза за неустойка не противоречи на закона, нито на добрите нрави.

Възражението на въззиваемия за преклудираност на довода на въззивника е неоснователно, доколкото с твърдението, че по делото не са сочени и доказани разходи по 4 възстановяване на услугата, въззивникът не въвежда нов факт, а оспорва обосноваността на извода на първоинстанционния съд, че размерът на договорената клауза очевидно е съобразен с разходите за възстановяване на връзката. Твърдението на въззивника обаче е неоснователно, тъй като таксата за повторно включване е изрично предвидена в договора, общите условия и ценовата листа. Видно от доказателствата и твърденията на страните отношенията им по сделката са трайни и това съдържание на облигационната им връзка е известно за тях.

Гореизложеното обосновава извода, че сумата от 3,49 лв. е платена от ищеца /жалбоподател/ на валидно правно основание, поради което първоинстанционното съдебно решение следва да бъде потвърдено.