Решение № 15486 от 13.08.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 15486 гр. София, 13.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско дело № 20251110113597 по описа за 2025 година

Предявен е установителен иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, от Г. Х. С. срещу „И.А.М.“ АД за прогласяване на нищожност на Договор за паричен заем №4945070/03.11.2023 г., под евентуалност иск по чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1 от ЗЗД на клаузата на чл. 4 от договора; и осъдителен иск по чл. 55, ал.

1, пр. I ЗЗД за заплащане на сумата 5,30 лева, представляваща платена при липса на основание възнаградителна лихва по Договор за паричен заем №4945070/03.11.2023 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на искова молба до окончателното й изплащане.

Предявен е установителен иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, от Г. Х. С. срещу „Ф.Б.“ ЕООД прогласяване на нищожност на Договор за предоставяне на гаранция №4945070/03.11.2023 г., и осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. I ЗЗД за заплащане на сумата 17,58 лева, представляваща платено при липса на основание възнаграждение по Договор за предоставяне на гаранция №4945070/03.11.2023 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на искова молба до окончателното й изплащане.

В искова молба, с молба-уточнение от 14.03.2025г., са изложени твърдения, че между ищеца и „И.А.М.“ АД е сключен договора за паричен заем.

В изпълнение на клаузата на чл. 4 от договора е сключен договор за предоставяне на поръчителство/гаранция между ищеца и „Ф.Б.“ ЕООД.

Заемните средства от 600,00 лева са усвоени и всички задължения по договорите са заплатени от ищеца-кредитополучател. Посочва се, че в договора за заем е обявен ГПР от 40,25 %, като размерът на месечния лихвен процент не е посочен.

Уговорено е възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция – 276,50 лв., а според чл. 3 заемодателят е овластен да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за неговото плащане. Ищецът твърди, че договорът за паричен заем е нищожен като сключен в противоречие със закона, а именно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - обявеният ГПР не съответства на действителните разходи по кредита, каквото е възнаграждението на гаранта, по 1 съображения, че двете ответни дружества са свързани лица, а правата и задълженията по двете съглашения се намират във взаимна връзка и следва да се разглеждат като едно общо съглашение, чиято недействителност претендира.

Поддържа, че дължи само чистата стойност на кредита, а всичко останало, което е заплатил се явява недължимо.

Ответното „И.А.М.“ АД не спори по сключването на договора за заем, който настоява, че е действителен и сключен в съответствие с изискванията на ЗПК, за което излага подробни съображения, в т.ч. ГПР е изчислен към момента на сключване на договора. Счита, че с оглед на съдържанието на отделните уговорки договорът за предоставяне на гаранция /поръчителство/ е второ, акцесорно, облигационно правоотношение и възнаграждението по него не би могло да се включи в ГПР по договора за заем, а изпълнението по двата договора не е обвързано. По клаузата на чл. 4 пояснява, че е предоставена за нея предварително информация с СЕФ на ищеца и е индивидуално уговорена.

Пояснява, че кредитът е предсрочно погасен, съответно редуцирано задължението за лихва.

Ответното „Ф.Б.“ ЕООД оспорва исковете и поддържа, че договорът за предоставяне на поръчителство е сключен по възлагане на ищеца, при условията на договорна свобода, престациите не са явно нееквивалентни по твърдението за накърняване на добрите нрави, а договорът е възмезден за услуга.

Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235, ал. 2 от ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На основание чл. 146, ал. 1, т. 3-4 от ГПК, прието е за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между Г. Х. С. и отв. „И.А.М.“ АД е сключен Договор за паричен заем №4945070/03.11.2023 г.; между Г. Х. С. и „Ф.Б.“ ЕООД Договор за предоставяне на гаранция №4945070/03.11.2023 г.

От предметното съдържание на договора за кредит се установява, че е предоставена заемна сума от 600 лв., която потребителят трябва да върне, ведно с договорна лихва на пет месечни вноски, при фиксиран годишен лихвен процент от 35,00 %, на 11 вноски, всяка в размер на 130,70 лв., при ГПР от 40,25 % и обща сума за връщане от заемателя в размер на 653,50 лв., която се състои от главница и договорна лихва. Според чл. 4 от договора, заемателят се задължава в срок от три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1) две физически лица-поръчители, всяко от които да отговаря на изискванията: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение, нетния размер на трудовия му доход да е в размер на 1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с кредитора, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е статус не по-лош от „Редовен“, поръчителят подписва договор за поръчителство; 2) банкова гаранция с бенефициер-заемодателя; 3) одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки.

За изпълнението на посочената клауза заемателят-ищец е сключил с втория ответник - „Ф.Б.“ ЕООД, договор за предоставяне на гаранция № №4945070/03.11.2023 г., с който потребителят е възлага, а ответникът, като гарант, се задължил да издаде гаранция за плащане (за изпълнение на парични задължения) в полза на „И.А.М.“ АД, с наредител потребителят, с цел гарантиране на изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от 2 неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за паричен заем, както и в случай, че не е изпълнено задължението по чл.4,т.1 или чл.4,т.2 от договора за заем. За това потребителят дължи на гаранта възнаграждение от 276,50 лв., платимо на вноски от по 55,30 лв., на дати, съответни на падежните дати по договора за паричен заем. Според чл. 3, ал. 3, заемодателят е овластен да приема вместо гаранта изпълнение на задължението за плащане на възнаграждение, както и при поискване от заемодателя гарантът да плати всички изискуеми задължения на потребителя по договора за заем.

За правилното решаване на спора е допусната съдебна счетоводна експертиза, неоспорена от страните и преценена от съда по реда на чл. 202 от ГПК, с която се изяснява, че в изпълнение на договора заемодателят е получил от ищеца на 13.11.2023 г. сумата 622,88 лв., с която е погасил вземането за главница от 600 лв., договорна лихва от 5,30 лв. и възнаграждение за гарант/поръчитество/ - 17,58 лв. Вещото лице установява, че ако към годишният процент на разходите /ГПР/ се добави компонент възнаграждението за гарант, формират се разходи по кредита на стойност общо 129,41 %, доколкото така обявения от 40,25 % е изчислен на база само договорна лихва.

Сключеният между ищеца и ответното „И.А.М.“ АД договор по правната си същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 6 от ЗПФУР, вр. чл. 9 от ЗПК Страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Не се твърди сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, и следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите. Ето защо договорът се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, респ. забраната за неравноправни клаузи за наличието, на които съдът следи служебно.

Законът за потребителския кредит въвежда изискване за форма по отношение на договора за потребителски кредит, както и задължително минимално съдържание на същия – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от задължителните реквизити в договора влече неговата недействителност според чл. 22 ЗПК. Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съдът, като взе предвид доказателствата по делото, приема, че Договор за паричен заем №4945070/03.11.2023 г. е изцяло недействителен, като сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК по следните съображения:

От обявените и общоизвестни обстоятелства в Търговски регистър на Република България се установява, че „И.А.М.“ АД е едноличен собственик на капитала на „Ф.Б.“ ЕООД, поради което те са свързани лица по смисъла на § 1, т.

5 от ДР на ТЗ. Това дава основание да се приеме, че търговската им дейност се контролира пряко от едно и също лице, двете дружества упражняват дейността си при общи икономически интереси и ползи и се презумира наличието на знание у лицата, участващи в управлението им, респ. представителство, досежно 3 търговските дела на другото дружество. Това се потвърждава от чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция, като „И.А.М.“ АД е овластено да приема вместо гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност между двете дружествва обуславя категоричен извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя. Договорът за заем и договорът за предоставяне на гаранция съдът счита за сключен от потребителя с един и същ търговец -„И.А.М.“ АД, от една страна, а от друга – договорът за предоставяне на гаранция представлява една допълнителна уговорка между потребителя и заемодателя, сключена в противоречие с чл. 16 от ЗПК. Това е така, защото договорът за предоставяне на гаранция няма самостоятелен характер, неговия предмет и уговорените права и задължения могат да бъдат предоставени във връзка с усвояване и управление на договора за кредит; условията и сумата по гаранцията зависят изцяло от главното задължение по заема. Договорът за потребителски кредит се явява правопораждащия факт, с оглед на който длъжникът сключва договора за предоставяне на гаранция.

Обвързаността между двете съглашения се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение, без всякаква друга обективно възможна алтернатива (чл. 4,т.1 и т.2), чрез сключване на договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице – гарант; сключването на договора за гаранция в деня, в който е сключен самият договор за кредит; с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция с основното задължение по кредита; както и че самостоятелен отказ от договора за предоставяне на гаранция не е предвиден.

Не може да се приеме, че чл. 4 от договора за заем касае доброволен и информиран избор на потребителя за предоставяне на обезпечение. От начина на уговаряне на задължението на потребителя следва да се счита, че е предвидено допълнително условие за отпускане на кредита, а именно да предостави обезпечение, при условия- обективно неизпълними за посочения срок от всеки средно информиран потребител на финансови услуги, които изрично зависят от преценката на кредитодателя, с оглед необходимостта да одобри представеното обезпечение. Ето защо клаузата на чл. 4 от договора е уговорена изцяло в противоречие с чл. 16 от ЗПК, тъй като чрез нея кредиторът прехвърля своята отговорност за дължимата професионална грижа по чл.16 от ЗПК на потребителя. Възнаграждението на гаранта обезпечава не изпълнението на длъжника, а преддоговорно задължение на заемодателя за правилната преценка за кредитиране.