Решение № 2845 от 28.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2845 гр. София, 28.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Цветомир М. Минчев

Катя Н. Велисеева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Катя Н. Велисеева Въззивно гражданско дело № 20251100506227 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Производството е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ищеца С. З. М. срещу решение №4639 от 18.03.2025 г. постановено по гр.д. № 6461/2024 г. по описа на СРС, 151 състав, с което е отхвърлен предявения против Я. Р. Б. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за сумата 1000,00 лева, частичен иск от 15000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди (болки и страдания) от клеветнически и обидни твърдения, съдържащи се в публикация от 21.08.2023 г. във фейсбук на страницата на ответника, ведно със законна лихва от датата на предявяване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението, поради необоснованост като се твърди, че по делото не са събрани доказателства, които да установяват, че ищецът е извършил вмененото му с изказването на ответника престъпление наръгване с нож на лице, както и че е без значение колко пъти са повтаряни и пред кого сочените реплики преди процесния деликт, поради което неправилно е отхвърлен предявеният иск. Поддържа, че разпространяването на информация, не е изразяване на мнение, когато фактите са неверни и те обективно засягат честта и достойнството на лицето.

Моли решението да бъде отменено.

Въззиваемата страна оспорва жалбата в срока за това. Счита обжалваното решение за правилно и моли същото да бъде потвърдено изцяло. Претендира разноски за въззивното производство.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените с въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите 1 въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави следното:

За основателността на предявения иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че е претърпял твърдените неимуществени вреди, настъпили в причинна връзка с виновното и противоправно поведение на ответника, изразяващо се в описаните обиди и клеветнически твърдения, отправени посредством публикация в социалната мрежа Фейсбук на 21.08.2023 г. като по аргумент от чл. 45, ал. 2 ЗЗД вината се предполага до доказване на противното. При установяване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че публикуваната информация отговаря на истината.

Безспорно установено е по делото, че на 21.08.2023 г. ответникът в профил „Я. Б.“ в социалната мрежа Фейсбук е публикувал следното: „С. М. (от „Шибанистан“) е наръгал с нож човек във Велико Търново. Това съобщава в. Борба… С. е многократно осъждан престъпник. Преди време удари пиян и без книжка хора с автомобил. След това преби младо момче и отново беше осъден. Лично аз го осъдих за клевета. И много други – за същото. Трябва ли някой да загуби живота си за да получи, този развилнял се престъпник, справедливо ефективно наказание?“.

След анализ на събраните по делото писмени доказателства, а именно извадка от в.

„Борба“ и статия от интернет сайта на вестника от 16.08.2023 г., разпечатка от сайта на „Рикошет“ от 23.08.2023 г., влезли в сила 3 броя съдебни решения, с които ищецът е осъден да заплати на ответника и на трето за делото лице обезщетения за осъществени деликти, довели до уронване доброто име и честта на лицата и справка за съдимост, от която се установява, че ищецът е осъждан общо 5 пъти, съдът е достигнал до извода, че не се установява поведението на ответника Б., изразяващо се в публикуване на процесната публикация в интернет пространството да е противоправно, поради което е отхвърлил предявения иск.

Съгласно константната съдебна практика отговорността по чл. 45 ЗЗД може да се ангажира за вреди, причинени от обидни изявления, както и от изявления, съдържащи твърдения за неверни факти, които накърняват личните права и интереси на ищеца , като свободата на словото, прокламирана в чл. 39 от Конституцията на Република България, се разпростира до пределите, до които засяга други конституционни ценности, каквито са доброто име и права на гражданите. Разпоредбата на чл. 39, ал. 1 от Конституцията на република България прокламира правото всеки да изрази мнение и свободно да го разпространи – писмено или устно, чрез звук или видео изображения. Ако това право не се използва, за да увреди доброто име на другиго (ал.2), изразяването и разпространяването на мнение не е противоправно. Поради това всякакви твърдения и оценка за дадена личност могат да се разпространяват свободно, ако не засягат честта и достойнството, т.е ако не съставляват обида. (така в решение №204 от 012.06.2015 г. по гр.д. №7046/2014 г. ).

Във връзка с възражения във въззивната жалба относно възприетото от районния съд, че изразът „С. М. (от Шибанистан) е наръгал с нож човек във Велико Търново“ не представлява деликт, за който да бъде ангажирана отговорността на ответника, следва да се посочи, че действително приписването на неизвършено престъпление е клевета, което е противоправно деяние. Публикуваното от ответника изречение представлява фактическо 2 твърдение, което подлежи на проверка за истинност. В случай, че то е невярно и позори адресата това може да послужи за ангажиране отговорността на лицето, автор на изказването, но издателят не носи отговорност ако позорящите факти са верни. (така в решение №204 от 12.06.2015 г. по гр.д. №7046/2014 г. на ВКС) От събраните по делото доказателства не се установява ищецът да е причинил описаното телесно увреждане на лице във Велико Търново, за което да е била ангажирана неговата наказателна отговорност, но се установява от предходна публикация във в. „Борба“ със заглавие „Бодигардът на Галена намушкан в нощен бар във Велико Търново“ и статия на интернет сайта на вестника със заглавие „Разследват кърваво меле, при което и друг мъже е пострадал, след като бил ударен със счупена чаша в главата“, според текста на която „според потърпевшите извършител е С.

М.“, че ищецът е съпричастен към описаното деяние, вкл. и че е сочен за извършител.

Приобщена е и извадка от сайта на „Рикошет“, в който на 23.08.2023 г. е публикувана статия със заглавие „С. М. от „Шибанистан“ е наръгал охранител на фолкпевица“. При това положение съдът правилно е приел, че ответникът не носи отговорност за вреди, тъй като възпроизвежда изявление на друг източник, което изрично е посочено в публикацията във фейсбук, а именно, че „това съобщава в. Борба“. Съгласно задължителната съдебна практика (№253/29.01.2014 г. по гр.д.№ 1251/2012 г. на ІІІ гр.о. ), на която се е позовал и районният съд, когато се претендират вреди от статия, в случая публикация, в която авторът изрично се е позовал на публикувана по – рано информация от друг автор, вторият не може да носи отговорност за това, че е се доверил на добросъвестността на първия. Само ако липсва такова позоваване или ако изявлението съдържа обиди, за наличието на каквито очевидно не се налага проверка и установяване, то тогава разпространението им е противоправно. В конкретния израз „С. М. (от Шибанистан) е наръгал с нож човек във Велико Търново“ правилно е преценено, че не се съдържат обиди или обидни квалификации. За да носи отговорност разгласяващото лице следва да съобщава свои твърдения, такива които изхождат лично от него, а в случая се установява, че се касае за общодостъпна информация, публикувана на два различни източника преди публикацията на ответника.

Относно възражението във въззивната жалба, че разпространяването на невярна информация не е изразяване на мнение и затова ответникът следва да носи отговорност, съдът намира, че прокламираната в чл. 40, ал. 1 от Конституцията на Република България свобода на печата и другите средства за масова информация е свързана с правото на личността и социалната общност да бъдат информирани по въпроси, които представляват интерес. Наличието на три предхождащи процесното изявление публикации относно посегателството с нож в гр. Велико Търново сочи на въпрос, който представлява интерес за местната общност, а публикуваните данни както се посочи по – горе са почерпени от другите средства за масова информация, което изрично е посочено.

Като е достигнал до идентични правни изводи, СРС е постановил правилно съдебно решение, което следва да бъде потвърдено. Обстоятелството, че конкретната преценка на съда не удовлетворява страната не е основание за отмяна на решението.

При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемият има право на направените от него разноски във въззивното производство в размер на 2000 лв., платено адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 20.05.2025 г., който има характер на разписка съгласно дадените в ТР №6/2012 г. на ОСГТК на ВКС разяснения.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4639 от 18.03.2025 г., постановено по гр. дело № 6461/2024 г. по описа на СРС, 151 състав.

ОСЪЖДА С. З. М., ЕГН ********** с адрес: гр. **** да плати на Я. Р. Б. ЕГН **********със съдебен адрес: гр. София, ул. **** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 3

1022,58евро (2000 лева) разноски във въззивното производство.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4