Определение № 1443 от 05.06.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1443 гр. София, 03.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Ивайло М.

Анна Ненова като разгледа докладваното от Анна Ненова Касационно търговско дело № 20248002900374 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Лено“ АД срещу решение № 359 от 23.10.2023г. по в.гр.д. № 413/2023г. на Окръжен съд – Русе. С въззивното решение е потвърдено решение № 430 от 31.03.2023г. по гр.д. № 6184/2021г. на Районен съд – Русе за отхвърляне на предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК искове на касатора срещу Р.Г.Г., с регистрация като ЕТ“Руми 64Румянка Гецова“. Предмет на исковете са вземания по договор за заем „Бизнес кредит“, клиентски № 6139/01.04.2019г. в общ размер от 10 827. 68 евро, от които 3 594. 98 евро главница, 1 989. 30 евро възнаградителна лихва за периода от 02.08.2019г. до 17.06.2021г. по чл. 2.3, (а) и ( b) от договора за заем и 5 243. 40 евро неустойка за забава по чл. 2.3, (с) и (d) от договора, съответно за периода от 02.10.2019г. до 12.03.2020г. и от 14.07.2020г. до 27.07.2021г., със законната лихва върху главницата от 06.08.2021г. до окончателното плащане. За вземанията е била издадена Заповед № 2254/06.08.2021г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 4375/2021г. на Районен съд – Русе.

Касаторът намира въззивното решение неправилно поради нарушение 1 на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. В нарушение на материалния закон е прието, че заемополучателят има качество „потребител“. Договорът за заем, двустранна търговска сделка, е сключен от ЕТ“Руми 64-Румянка Гецова“. Средствата са били отпуснати за търговска дейност (погашение на задължения по предходно сключен от едноличния търговец договор), съответно за дейност, която заемополучателят е възнамерявал да започне. Дали такава дейност е извършвана, е ирелевантно. Физическото лице и едноличният търговец са един и същи правен субект. Лицето е функционално свързано с учредения от него едноличен търговец. Неправилно е било прието, че клаузите на чл. 2.3, б.(а) и б.(с) от договора от 01.04.2019г. са нищожни. Договорът, по който е уговорена възнаградителна лихва, е двустранна търговска сделка, заемополучателят е професионалист и дължи по-завишена грижа.

Същевременно в тежест на ответната страна е било да докаже, че неустойката противоречи на добрите нрави, т.е. че излиза извън нейните функции.

Неправилно е било сравнението с лихвата по чл. 86 от ЗЗД. В нарушение на процесуалните правила не е допусната повторна съдебно-счетоводна експертиза, съгласно искането на касатора във въззивната му жалба.

Неправилно от вещото лице не е било отчетено, че е имало два договора за кредит и са били погасявани задължения и по двата договора, а не само по този от 01.04.2019г. Поради този пропуск в заключението си вещото лице неправилно е посочило, че всички дължими суми по договора са платени, което не отговаря на обективната действителност. Неправилно от въззивния съд е бил приложен чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Този закон е неприложим, тъй като заемополучателят не е потребител. Съдът е следвало да назначи съдебнотехническа експертиза относно шрифта на договора (дали е под 12). Във въззивната жалба е било изрично посочено, че съществуват десетки видове шрифтове.

Касаторът иска въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване и отменено, с уважаване на предявените искове.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационно обжалване на въззивното 2 решение трябва да бъде допуснато, тъй като решаващият въззивен състав се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз - основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.

Конкретно формулираните въпроси са:

1. Представлява ли едно лице „потребител“ по смисъла на § 13 от Допълнителните разпоредби към Закона за защита на потребителите, когато е сключило договор да кредит в качеството си на едноличен търговец, в случай че с отпуснатата по кредита сума се погасяват задължения на лицето, поети в търговското му качество?

Касаторът счита, че въззивното решение е постановено в противоречие с приетото в решение № 38 от 23.06.2017г. по т.д. № 2754/2015г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 240 от 29.03.2018г. по т.д. № 1102/2017г. на ВКС, ТК, І т.о.

2. При преценката дали едно лице е сключило сделка в качеството си на търговец, има ли значение дали е налице осъществявана от него търговска дейност, предхождаща сключването на сделката?

Според касатора въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение С-485/17, т. 45 на СЕС. Търговската дейност може да е както настояща, така и бъдеща, планирана, макар и неосъществена, като последното не променя нейния характер.

3. Обуславя ли извод за нищожност поради противоречие с добрите нрави наличието на клауза за дължима възнаградителна лихва, чийто годишен размер надхвърля 20% в случаите на кредит, обезпечен с ипотека.

Касаторът се позовава на решение № 50086 от 21.12.2023г. по т.д. № 1027/2022г. на ВКС, ТК, І т.о.

4. При преценката на съда относно нищожност на неустойка поради накърняване на добрите нрави, длъжен ли е въззивният съд да се ръководи от и да обсъди изброените примерни критерии, предвидени в мотивите по т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 2009г. на ОСТК?

Според касатора с решението си въззивният съд се е произнесъл в противоречие с постановките, изведени в мотивите по т. 3 на Тълкувателно 3 решение № 1 от 15.06.2010г., решение № 223 от 19.04.2016г. по т.д. № 3633/2014г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 229 от 29.06.2017г. по т.д. № 3550/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

5. Длъжен ли е въззивният съд да допусне извършването на повторна експертиза, в случай че установи допуснато от първоинстанционния съд съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в приемането на необосновано заключение?

Касаторът счита, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 240 от 15.01.2021г. по гр.д. № 3944/2019г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение № 8 от 05.06.2019г. по гр.д. № 1295/2018г. на ВКС, ГК, І г.о.

6. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на съдебното решение да обсъди самостоятелно всички допустими и относими към спорния предмет искания, доводи и възражения на страните, в случай че те са релевирани своевременно в рамките на производството?

Във връзка с въпроса касаторът се позовава на решение № 22 от 02.07.2019г. по т.д. № 587/2018г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 60287 от 16.02.2022г. по гр.д. № 973/2021г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.

7. Има ли право съдът да извършва самостоятелна преценка досежно размера на шрифта на договор за кредит или е длъжен да назначи експертиза за установяването на този размер?

Касаторът сочи решение № 314 от 22.11.2011г. по гр.д. № 392/2011г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. и решение № 132 от 29.05.2015г. по гр.д. № 7298/2014г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.

„Лено“ АД намира, че обжалваното решение е и очевидно неправилно.

Това е поради недопускането на съдебно-техническа експертиза относно шрифта на процесния договор.

От насрещната страна по жалбата Р.Г.Г., с регистрация като ЕТ“Руми 64-Румянка Гецова“, е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

4

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК искове, и като е споделил мотивите на Районен съд - Русе, въззивният съд е приел от фактическа страна, че Р.Г.Г. и нейният съпруг В.Д.Г. са били длъжници по образувани срещу тях изпълнителни дела с взискатели „А1 България“ ЕАД, „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД и „Ти Би Ай Кредит“ ЕАД. След регистрация на Р.Г.Г. като едноличен търговец от 03.10.2018г., между нея и касатора е бил сключен договор за заем „Бизнес кредит“, клиентски № 6139/15.10.2018г. за погасяване на задълженията, както и за заплащане на такса за юридическо и административно обслужване и имуществена оценка. В последствие, поради неплащане изцяло на задълженията по договора от 15.10.2018г., е бил сключен договор за заем „Бизнес кредит“, клиентски № 6139/01.04.2019г. с предоставен нов заем от 3 600 евро. Те са били удържани за погашение на задълженията по предходния договор, както и като такса за юридическо и административно обслужване. Солидарни длъжници по сключените договори са били Р.Г.Г. и нейният съпруг В.Д.Г. като физически лица.

При тези установени обстоятелства въззивният съд е изложил, че договорите от 15.10.2018г. и от 01.04.2019г., макар озаглавени „бизнес кредит“ и със заемополучател ЕТ“Руми 64-Румянка Гецова“, са били сключени не за търговска или професионална дейност, а за покриване на парични задължения на солидарните длъжници Р.Г.Г. и В.Д.Г. в качеството им на физически лица и извън търговската дейност на едноличния търговец.

5

За физическите лица са представени доказателства, че не осъществяват търговска дейност. При сключването на договора от 01.04.2019г. Румянка Гецова е имала качеството „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 9, ал. 3 от ЗПК. Тя се ползва от защитата, предвидена в този закон и съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи. В този смисъл са били възраженията на ответната страна в отговора на исковата молба – че е била регистрирана „куха фирма“, без дейност. Румянка Гецова е работила в шивашка филма – работник, а съпругът и е бил чистач, с трудови доходи на двамата минималните за страната.

Също според изложеното от въззивния съд поради противоречие с изискването на чл. 10, ал. 1 от ЗПК целият договор от 01.04.2019г. е нищожен. Договорът трябва да е сключен в писмена форма на хартиен или друг траен носител, ясен и разбираем начин, като всички елементи от договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не помалък от 12. В случая и без наличието на специални знания е видно, е шрифтът на договора от 01.04.2019г. е по-малък от 12. Според чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Отделно от тези изводи относно клаузата на чл. 2.3, (а) от договора въззивният съд е приел, че е нищожна. Дължима е била фиксирана лихва от 30% на година върху усвоената и непогасена част от главницата, но е нарушена добросъвестността. За нищожна е била приета и клаузата за неустойка за забава по чл. 2.3, (с) – 0.27% на ден. Тя е в размер, надхвърлящ почти два пъти очакваните вреди от неизпълнението, съизмерими с размера на законната лихва. Неустойката излиза извън присъщите й функции. Тя създава възможност за несправедливо обогатяване на кредитора.

В първоинстанционното производство е била изслушана съдебносчетоводна експертиза относно отпуснатия на ответника заем, размера на договорната (възнаградителна) лихва и неустойката за забава и извършените плащания. Вещото лице е констатирало плащания в размер на 10 543. 57 лева. Също съгласно посоченото от вещото лице ищецът некоректно е разнасял направените вноски за погасяване на задълженията по кредита.