Решение № 263459 от 08.12.2022, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

Р Е Ш Е Н И Е

№…………….. гр. София, 08.12.2022 г.

В ИМЕТО

НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на десети октомври две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ

ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА

АНАСТАСОВА

МЛ.СЪДИЯ: СТОЙЧО ПОПОВ при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 2512 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 20240022 от 30.10.2020 г. постановено по гр.д. № 72577/2017 г. по описа на СРС, 173 с-в, е отхвърлен като неоснователен предявеният от Г.С.Г., ЕГН **********, срещу В.В.П., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 2 ЗС за признаване за установено между страните, че Г.С.Г. е собственик на недвижим имот - апартамент в град София, ул. „******(над магазина), в източната част на сградата, състоящ се от стая, антре, баня-тоалетна и дневна с кухненски бокс, със застроена площ от 97,00 кв.м., при съответни съседи и заедно с припадащите се идеални части от сградата, построена в урегулиран поземлен имот, който апартамент представлява самостоятелен обект с идентификатор *** по кадастралната карта и регистри, одобрени със Заповед № РД-18-53/23.11.2011г. на Изпълнителния директор на АГКК, въз основа на изтекла в негова полза като добросъвестен владелец придобивна давност, при условията на евентуалност, по силата на изтекла в негова полза придобивна давност в продължение на десет години като недобросъвестен владелец.

В срок е подадена въззивна жалба от ищеца Г.С.Г. с излагане на доводи за неправилност на решението на СРС, поради нарушение на процесуалните правила, както и поради немотивираност.

Поддържа, че при постановяване на решението съдът не е отчел, че Г.Г. и семейството му, считано от 1994 г. до настоящия момент упражняват добросъвестно, спокойно, явно и необезпокоявано владение върху целия имот. Упражняваното от ищеца с намерение за своене владение не е било прекъсвано и е било явно. Същевременно е установено, че Г.Г. е отблъснал фактическата власт на майка си и брат си, поради което неправилно съдът е приел, че е налице държане, а не владение.

Израз на това е и предприетата от ищеца процедура са снабдяване с нотариален акт за собственост въз основа на обстоятелствена проверка. Заявява, че съдът е допуснал процесуално нарушение, тъй като не е уважил искането за съвместен разпит на свидетелите на ищеца и ответника. Съответно, съдът не е установил правилно фактите и обосновал изводите си въз основа на показанията им.

Моли за отмяна на постановеното решение и уважаване на иска по чл.124, ал.1 ГПК.

Претендира разноски.

Въззиваемата страна В.В.П. е подала писмен отговор, в който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Излага подробни правни и фактически доводи, за това че постановеното от първата инстанция решение е валидно, допустимо, правилно, законосъобразно, обосновано и мотивирано. Чрез събраните по делото доказателства е установено, че ищецът е бил държател на имота на родителите си, а не е упражнявал владение върху имота с намерение за своене за посочения период. Отправя искане за потвърждаване на решението на СРС като правилно. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на

ВКС.

Първоинстанционното решение е валидно, допустимо и правилно в обжалваната част. На основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.

С оглед доводите по въззивната жалба за неправилност на постановеното решение, съдът намира следното:

С постановеното решение,

СРС е приел по предявения иск по чл.124, ал.1 ГПК, че в производството не е установено ищецът да е придобил собствеността върху недвижимия имот по давност. За обосноваване на този извод съдът е приел, че за периода до 22.08.1996г. ищецът Г.Г. е бил само държател на имота, който го е ползвал с изричното съгласие на неговия собственик - своя баща С..Г.. След посочената дата до 20.12.2001 г. ищецът Г.С.Г. е бил собственик на ½ ид.ч. от процесния апартамент, като носителят на вещното право на ползване - С..Г. е ползвал помещение в апартамента. Същевременно за този времеви период по отношение на останалата ½ ид.ч. част от имота е установено, че ищецът е упражнявал държане при позволението на носителя на вещно право на ползване С..Г.. С прехвърляне на правата си на собственост върху ½ ид.ч. от имота на ответницата извършено с нотариален акт от 20.12.2001г. ищецът е признал правата си на собственост върху посочената ½ ид.ч. от имота и не е заявил самостоятелни права върху останалата ½ ид.ч. от имота, съответно не е извършил действия, с които да оспори собствеността на правоимащия върху тях - В.Г.- негов брат – близнак.

Приел е, че след 20.12.2001г. ищецът е продължил да ползва и държи имота, но за другиго - за неговия собственик В.П., и при позволението на носителя на вещно право на ползване С..Г..

Решението на съда е правилно.

В производството е установено чрез събраните пред първата инстанция доказателства, че до 22.08.1996 г. собственик на процесния имот, представляващ апартамент в град София, ж.к. „Банишора", ул. „******(над магазина), в източната част на сградата, състоящ се от стая, антре, баня-тоалетна и дневна с кухненски бокс, със застроена площ от 97,00 кв.м., при описани съседи, заедно със съответните идеални части от сградата, построена в урегулирания поземлен имот, който апартамент представлява самостоятелен обект с идентификатор *** по кадастралната карта и регистри, одобрени със Заповед № РД-18-53/23.11.2011г. на Изпълнителния директор на АГКК е бил С..Г.Г. – баща на ищеца и бивш съпруг на ответницата (прекратен гр.брак с Решение от 21.02.1977г. по гр.д. № 4540/1976г. на Софийския градски съд, I ГО-брачно).

Установено е и страните не спорят, че с Нотариален акт № 53/12.12.1994г., т.

137, дело № 27545/1994г. на I Нотариус при СРС, С..Г.Г. е дарил на В.В.П. 1/2 ид.ч. от следния свой недвижим имот – 1/2 ид.ч. от магазин, находящ се в град София, ул. „******, в източната част на сградата, с площ от 45кв.м., ведно с припадащите се общи части от сградата, без дворното място.

С Нотариален акт №

128/22.08.1996г., т. 90, дело № 17945/1996г. на I Нотариус при СРС, С..Г.Г. дарил на синовете си Г.С.Г. и В.С.Г. 1/2 ид.ч. от дворно място, цялото с площ от 377кв.м. (по скица 383 кв.м.), находящо се в град София, ул. „******, заедно с магазин с площ от 42кв.м. в средната част на построената в него сграда, апартамент с площ от 97кв.м., находящ се на първия етаж над магазините, и апартамент с площ от 45 кв.м. на първия етаж над магазините, ведно с припадащите се идеални части от сградата. С тази сделка страните постигнали съгласие, за това че С..Г. запазва за себе си безвъзмездно и до живот право на ползване върху имотите, дарени на синовете му. Доколкото липсва друга уговорка, следва да се приеме, че по този начин всеки от надарените е станал собственик на по ¼ ид.ч. от дворното място и на по ½ ид.ч. от апартаментите, един от които е спорния.

С договор за замяна оформен с Нотариален акт № 89/20.12.2001г., т. 3, peг. №

8981, дело № 389/2001г. на Нотариус с рег. № 111 на НК на РБ /К. С./, В.П. прехвърлила на двамата братя: Г.С.Г. и В.С.Г. притежаваната от нея ½ ид.ч. от магазина с площ от 45кв.м. в източната част на сградата, находяща се на ул. „****** в град София, като в замяна Г.Г. и В.Г. й прехвърлили притежавани от тях имоти, а именно:

1/2 ид.ч. от дворно място, цялото с площ от 377кв.м. (по скица 383 кв.м.), находящо се в град София, ул. „******, заедно с магазин с площ от 42 кв.м. в средната част на построената в него сграда, апартамент с площ от 97 кв.м., находящ се на първия етаж над магазините, и апартамент с площ от 45 кв.м. на първия етаж над магазините, ведно с припадащите се идеални части от сградата. С договора страните изрично предвидили, че С..Г. си запазва учреденото в негова полза вещно право на ползване.

Установено е, че С..Г.Г. е починал на 05.12.2011г. в град София, като негови наследници по закон са синовете му В.С.Г. и Г.С.Г..

Чрез представените пред първата инстанция Удостоверение, изх. № РСР16-ГР94-37/9/06.04.2016г. на Столичната община - Район „Сердика", Заявление, вх. №

РСР16-ГР94-37/7/16.03,2016г. на Столичната община - Район „Сердика", както и Възражение, вх. № РСР16-ГР94-37/8/21.03.2016г. на Столичната община - Район „Сердика", се установява, че ищецът Г. е инициирал производство за снабдяване с акт за собственост на негово име за процесния имот, като ответницата изрично е възразила срещу това и е противопоставила свои собственически права върху имота. С Нотариална покана изпратена във връзка с процедурата по снабдяване с акт за собственост В.П. уведомила изрично ищеца, че: счита себе си за собственик на имота; възразява срещу твърденията на ищеца за придобиване на имота по давност от негова страна; че ищецът ползва имота въз основа на заем за послужване, сключен с нея; че прекратява договора за заем за послужване и кани Г. й върне имота в 14-дневен срок от получаване на поканата. Поканата била връчена на 25.03.2016г. на А.Г.Г. - син на адресата- ищец.

Чрез събраните пред първата инстанция гласни доказателства е установено следното:

С показанията си свидетелят И.Я./сестра на съпругата на ищеца/ се установява, че ищецът живее в апартамента на ул. „Козлодуй" в град София откакто детето му било на 2 години, може би към 1994 г.- 1996г. По отношение на собствеността върху апартамента свидетелят сочи, че не е наясно с документите за апартамента, а информация за това обстоятелство е възприела от ищеца. Заявява, че не знае дали друг човек има ключ от апартамента.

Свидетелят С./бивш колега на ищеца/ заявява, че от 2001г. Г. Г. живее в апартамента. По отношение на собствеността върху апартамента свидетелят сочи, че не е наясно с документите за апартамента, а информация за това обстоятелство е възприела от ищеца. Заявява, че не знае дали друг човек има ключ от апартамента.

Свидетелят В.Г. /брат на ищеца/ заявява, че баща им им подарил този имот, но те после го прехвърлили на майка си, която има достъп до имота. Между нея и двамата й сина имало уговорка, също и с баща им, че брат му /ищецът/ ще живее в този апартамент, тъй като имал тогава малко дете и да не се натоварва с разходи за наем. Ищецът живеел в апартамента с разрешение на родителите си и на брат си. Това не било оформено в някакъв документ, а било уговорка между членовете на семейството. Баща му ползвал имота до смъртта си, като в процесния апартамент имал и стая, в която държал багаж. Съответно, от страна на Г. Г. не били предявявани претенции към собствеността до 2016г., когато майка му получила съобщение за процедурата по снабдяване с акт за собственост и много се разстроила.

Данъците за имота преди били плащани от баща им, а след това - от майка им.

Свидетелят З.Н./сестра на ответницата/ заявява, че ответницата има достъп до имота и ключ от него. През 1996г. С..Г. дарил имотите на синовете си, като Г.Г. бил настанен в процесния апартамент. Живеел там с разрешението на родителите си. С..Г. не бил доволен от сделката, затова се решило двамата сина да прехвърлят дарените им имоти, а майка им да им прехвърли магазин. Те нямали против това.

Бащата на ищеца ползвал жилището и имал стая, в която държал багаж и била заключена.

Съдът дава вяра на показанията на разпитаните свидетели като пълни, обективни, непротиворечиви, последователни, в съзвучие с останалия събран доказателствен материал / чл.172 ГПК/.

При така установеното, съдът изцяло възприема формираният извод от първата инстанция, че за периода до 22.08.1996г. чрез събраните по делото доказателства не се установява ищецът Г.Г. да е владял процесния имот. Напротив, установено е, че същият е бил негов държател допуснат да го ползва и обитава с изричното съгласие на неговия собственик - своя баща С..Г.. Съответно, съдът приема за установено, че за периода от 22.08.1996г. до 20.12.2001г. ищецът Г.С.Г. е бил собственик на ½ ид.ч. от процесния апартамент, като е ползвал същия заедно с баща си С..Г. – носител на учреденото му право на ползване и с брат си – свидетелят В.Г., който е бил собственик на другата ½ ид.ч. от имота. Упражняваната в този времеви период фактическа власт е такава на държател, като тя е реализирана единствено и само по съизволението на другия съсобственик и носителя на вещното право на ползване.

Разпечатката съдържа 47 от 62 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/0d9f65ec-6208-48e9-b075-8b18a5d15840