Акт от 02.10.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

N гр.София 02.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Софийски градски съд, II-А въззивен състав в откритото съдебно заседание на 23.04.2026 г. в състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове: Димитър Ковачев

Йоанна

Станева

При секретар галина Христова, като разгледа докладваното от съдия Ковачев в.гр. дело N. 10748 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба от С.Г. срещу Решение № 305243 от 18.12.2019г., постановено по гр. д. № 21009/2019г. по описа на Софийски районен съд, в частта с която са уважени, предявените от „Т.С.“ЕАД установителни искове по чл. 415 от ГПК за дължимост на цената на потребена, но неплатена топлинна енергия за периода 01.05.2015г. до 30.04.2018г. за сумата 1190,21 лева, лихви за забава в размер на 129,87 лева за имот в гр. София, ул. „*********, аб. N. ******.

С въззивната жалба моли решението да се отмени като неправилно и немотивирано. Сочи процесуални нарушения- даден бил ход на недопустима искова молба, тя била нередовна. Оспорват се изводите за валидност на издадената заповед за изпълнение и за допустимост на исковете. Решението било в противоречие на физичните закони. Счита, че решението е в противоречие с решения на Съда на ЕС и на ВКС. Оспорва да е налице облигационно отношение. Неправилно била кредитирана СТЕ. Счита ОУ на ищеца за неравноправни, а СРС не проверил това.

Иска се отмяна на решението и отхвърляне на исковете.

Постъпил е отговор на въззивната жалба, с който тя се оспорва и се иска потвърждаване на решението.

Депозирана е и частна жалба срещу Определение на СРС от 10.06.2020г. по същото дело, с което са оставени без разглеждане молби на жалбоподателя от 11.02.2020г. и 17.02.2020г., с посочена квалификация като такива за поправка на очевидна грешка и за допълване на решението по делото.

С определение от

ОСЗ на 29.03.2021г. настоящото производство е спряно до приключване на производството по гр.д. 931/2021г. на СРС, имащо за предмет нищожността на процесната по настоящото дело заповед за изпълнение.

Посоченото производство е приключило с решение на СРС за отхвърляне на иска на настоящият жалбоподател, потвърдено от СГС по в.гр.д. 3327/2023г., решението по което не е допуснато до касационно обжалване с Определение от 09.07.2025г. по гр.д. 4979/2024г. на ВКС.

С определение

264025/14.10.2025г. настоящият състав се произнесъл по посочената по-горе частна жалба, като е потвърдил обжалваното определение на СРС от 10.06.2020г. по същото дело, с което са оставени без разглеждане молби на жалбоподателя от 11.02.2020г. и 17.02.2020г., с посочена квалификация като такива за поправка на очевидна грешка и за допълване на решението по делото.

Към настоящият момент предмет на въззивното дело е само въззивната жалба срещу решението на СРС.

СГС след проверка по реда на чл. 269 ГПК намира обжалваното решение за валидно допустимо в обжалваната му част и правилно по следните фактически и правни съображения:

Решението е допустимо, като постановено по допустим иск по чл. 422 ГПК. Оплакванията в жалбата за недопустимост са изведени от твърденията за нищожна заповед за изпълнение, които твърдения са отречени с влязлото в сила решение по гр.д.

931/2021г. на СРС.

Относно правилността на решението възивния съд е обвързан от оплакванията в жалбата и приложението на императивните материални норми.

От събраните по делото доказателства се установява, че въззивника е собственик на недвижимия имот до който е доставена ТЕ-придобил е чрез участие в ЖСК (видно от писмените доказателства на л. 10-32).Собствеността не е била и оспорена в срока за отговор, в последния липсата на облигационно отношение се извежда от липсата на подписан от ответника писмен нарочен договор за продажба на ТЕ, относно което мотиви ще бъдат изложени по-долу)

Следователно същият има качеството на потребител на ТЕ и битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, както и предвид задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017 год., ОСГК. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие в случаите в които нито се твърди, нито доказва трето лице по съгласие със собственика да е сключило договор за доставка на ТЕ в имота, а именно такъв е настоящият случай.

Касае се за договор при публично обявени общи условия по реда на ЗЕ, по който жалбоподателят, като собственик на топлоснабден имот в сграда в режим на етажна собственост, се явява страна по силата на нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ.

Съобразно действащата нормативна уредба, ответникът се явява заварен потребител на топлинна енергия за битови нужди. Съдът приема, че между страните по делото са налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ.

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена и възраженията в тази насока са неоснователни.. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответника е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.

Не се касае и за

„договор от разстояние“-понятието има легална дефиниция, която изисква волеизявление обективирано по определен технически способ, каквато не е уредбата в ЗЕ.

По въпроса за съответствие с правото на съюза на нормативната уредба е постановено решение на съда на ЕС по съединени дела 708/2017 и 725/2017г. в което са изяснени въпросите за възникването на договорното отношение по доставката на ТЕ с централен топлоизточник в сгради в режим на ЕС включително и през призмата на нормативната уредба уреждаща статута на етажната собственост. Решението на СРС е в пълно съответствие с тази практика и Тълкувателно решение № 2/2016 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2016 год., ОСГК, което дава отговор и на оплакванията относно хипотезата на „непоръчана доставка“ която се твърди от жалбоподателя.

Оплакванията свързани с фактурирането на стойността на ТЕ не са от значение за делото, тъй като издаването или неиздаването на фактура няма отношение към възникване и изпълнение на правоотношението, а евентуално би могло да има само доказателствено значение за наличие на договор, но такова в в случая е установено предвид гореизложеното.

Неоснователни са оплакванията относно правния ефект на решенията на ВАС по адм. Д.13721/2017г. и 14350/2019г. С второто решение на петчленен състав на ВАС е отменено решението по първото посочено дело и вместо прогласяване на нищожност е постановена отмяната на посочените в жалбата текстове от Наредба 16334/2007г. Противно на изложеното в жалбата в такава хипотеза отмяната на нормативния подзаконов акт има действие само занапред по изричната разпоредба на чл. 195 АПК. Чл. 192а от АПК не урежда от кой момент има действие отмяната на един подзаконов нормативен акт, а към кой момент се преценява неговата законосъобразност спрямо нормативен акт от по висока степен. Приложимата и действаща към процесния период Наредба № 16-334 от 2007 г. за топлоснабдяването е отменена с Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. за топлоснабдяването /обн. ДВ, бр. 25 от 20.03.2020 г./, а не с решение № 4777 от 13.04.2018 г., постановено по адм. дело № 1372/2016 г. по описа на ВАС, доколкото последното е обезсилено с решение № 2187 от 11.02.2020 г. по адм. дело № 1318/2019 г. на ВАС, 5 членен състав, тъй като междувременно оспорената Наредба от 2007 г. е била отменена с нова такава

До деня на влизане в сила на решението за отмяна на подзаконовия акт той се прилага за отношенията които урежда. В случая процесния период приключва много преди отмяната на текстовете от наредбата и тя е приложима за казуса. С Тълкувателно решение № 2/14 ноември 2014 г по тълк. дело № 2/2014 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че съдът по висящ граждански спор също следва да съобрази специалния характер на чл. 190, ал. 1, във вр. чл.

195 АПК като правила, регулиращи действието на правен източник. Нищожните актове поначало не пораждат правни последици, но законодателното разрешение е разглеждано като съобразено с характера на оспорвания акт като нормативен. За разлика от последиците при отмяна на индивидуални /или общи/ административни актове, ефектът на решението на административния съд в контролно-отменителното производство по чл. 185 и сл. АПК е преустановяване занапред действието на съответните правни норми поради отричане на юридическата им сила. Законът изрично в чл. 195, ал. 2 АПК е определил правните последици от акта като "възникнали" и на следващо място е посочил, че административният орган, а не съдът е компетентен за преуреждането на регулираните с отменения акт отношения, както е разяснено в двете последователно приети тълкувателни решения на ВКС и ВАС. В правомощията на административния орган, издал порочния нормативен акт, а не на съда е да преуреди последиците и да възстанови реда в правните източници. Когато органът не изпълни делегираните задължения за регулиране на обществените отношения - съобразно основанието, на което Върховен административен съд е отменил съответния нормативен акт или норма, за да се осигури ефективно средство при защита на накърнени права с изменението на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ /ДВ бр. 94 от 2019 г./ бе предвиден ред за отговорност на държавата за вредите, причинени от действието на отменени като незаконосъобразни или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове, по този специален закон. В отговор на преюдициално запитване относно принципа на ефективност закрепен в чл. 47 от Хартата, с решение от 24 ноември 2022 г по дело С-289/21 г /т. 41, т42/, Съдът на ЕС е сметнал, че отмяна на оспорвана пред Върховен административен съд разпоредба от подзаконов административен акт /посочената/ с последваща норма има действие само за в бъдеще, докато отмяна на национална разпоредба по съдебен ред има обратно действие, по принцип от датата на нейното приемане – така че породените от нея последици за съществуващите положения отпадат, считано от същата дата. Доколкото тези изводи на Съда пряко се отнасят до националната уредба по АПК и са във връзка с оспорването на Наредба № 16-334 пред ВАС, те не съответстват на действащата национална уредба. Същевременно приетото от Съда на ЕС в тази насока /виж. т. 42, т. 49, т. 50/ не би могло да означава, че по този начин се дава обвързващото и дължимо коригиращо тълкуване на национална уредба. В т. 24 от решението по дело С-289/21 г, както и в цялата своя практика СЕС съобразява рамката по чл. 267 ДФЕС, че само националният съд е компетентен да тълкува и прилага националното право. В дискреция на Съда на ЕС при отговора на преюдициалното запитване е да посочи, както и в случая, че принципът на ефективност, закрепен в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска процесуално правило на държава членка, съгласно което -когато национална правна разпоредба, оспорена с жалба за отмяна по съдебен ред, тъй като противоречи на правото на Съюза, бъде отменена с последваща норма и поради това престане да поражда последици занапред - се приема, че е отпаднал предметът на оспорване и следователно липсва основание за произнасяне, без преди това страните да са имали възможност да изтъкнат евентуалния си интерес от продължаване на производството и без такъв интерес да е бил взет предвид. Процесуалното правило, конкретно визирано в решението по дело С-289/21 като нарушаващо принципа на ефективност, може да се разглежда като причина да липсва решение на Върховен административен съд, съответстващо на принципа на ефективност. Липсата на решение от този съд, постановено за отмяна на подзаконовия нормативен акт с обратно действие, или за обявяване на недействителност /нищожност/ на процесната норма, съдържаща формулата за дялото разпеределние обаче, не може да бъде фингирана и да се счита, че Решение № 7276 на ВАС и Решение № 1037 на ВАС (ДВ, бр. 16 от 2025 г., в сила от 25.02.2025 г.) отменят нормата, съдържаща процесната формула назад във времето, като отменят еx tung, от датата на нейното приемане и предходната, вече отменена от издателя /не от съда/ Наредба № 16-334 в същата част. Посоченото в молбата за отмяна адм. дело № 1372/2016 г по описа на Трето отд. на ВАС е приключило с постановяване на Решение № 4777 от 13.04.2018 г, произнесено от състав на ВАС по оспорването на формулата в т.