Определение № 14335 от 03.07.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 14335 гр. София, 03.07.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-И, в закрито заседание на трети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стефан Ис. Шекерджийски

Членове:

Петър В. Боснешки

Ивайло Димитров като разгледа докладваното от Ивайло Димитров Въззивно частно гражданско дело № 20261100505888 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 - чл. 279, вр. с чл. 244 и чл. 407, ал. 1 ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. №150015 от 12.05.2026 г., подадена от ищеца С. Г.

С. срещу разпореждане от 19.03.2026 г., постановено по гр. д. № 18816/2025 г., по описа на СРС, 71 състав, в частта, в която е оставено без уважение искането на ищеца за допускане на предварително изпълнение на решение №4806 от 12.03.2026 г. относно присъдената законната лихва от датата на предявяване на исковата молба - 01.04.2025 г. до окончателното плащане, върху сумата от 21 136,81 евро, представляваща присъдено със същото решение обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за оставане без работа в резултат от незаконно уволнение за периода от 01.03.2025 г. до 01.08.2025 г.

В жалбата са развити съображения за неправилност на обжалвания акт.

Жалбоподателят поддържа, че вземането за законна лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане не съставлява отделен иск, а е обусловена от резултата от главния иск по чл. 225, ал. 1 КТ, поради което се обхваща от предмета на делото и от допуснатото предварително изпълнение.

Позовава се на чл. 214, ал. 2 ГПК, според който прибавянето на изтекли лихви не съставлява отделен иск, както и на определение № 1603 от 03.02.2011 г., по ч. гр. дело № 907/2011 г., по описа на СГС, IV-Г състав, в подкрепа на тезата, че предварителното изпълнение по чл. 242, ал. 1 ГПК разпростира действието си и върху законната лихва.

Сочи, че допуснатото предварително изпълнение в случая е именно за обезщетение за работа по смисъла на чл. 242, ал. 1 ГПК, че законът не съдържа забрана или ограничение по отношение на предварителното изпълнение на лихвата и че подобно ограничение би било лишено от правна логика, доколкото законната лихва не може да съществува отделно от главницата, поради което, щом главницата подлежи на предварително изпълнение, то и лихвата върху нея следва да подлежи на такова.

Моли разпореждането да бъде отменено в обжалваната част.

По аргумент от чл. 407, ал. 1 ГПК и доколкото производството по допускане на 1 предварително изпълнение и издаване на изпълнителен лист е едностранно, то на ответника не се връчва препис от частната жалба, депозирана от ищеца.

Предвид че няма данни обжалваното разпореждане да е изпращано и връчвано на ищеца, то съдът приема, че частната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна, а съображенията за това са следните:

С молба от 16.03.2026 г. на ищцата С. Г. С. е поискано допускане на предварително изпълнение на постановеното решение по гр. д. № 18816/2025 г., по описа на СРС, 71 състав, за присъдената главницата от 21 136,81 евро, ведно със законната лихва върху нея, считано от 01.04.2025 г. до окончателното плащане. От обжалваното разпореждане от 19.03.2026 г. е изводимо, че съдът е разпоредил да се издаде изпълнителен лист само главницата, но е оставил без уважение молбата на ищцата по отношение на вземането за законна лихва.

Неоснователно е твърдението на жалбоподателя, че вземането за законна лихва автоматично попада в обхвата на допуснатото по чл. 242, ал. 1 ГПК предварително изпълнение, доколкото не съставлявало отделен иск. Съгласно чл. 242, ал. 1 ГПК съдът постановява предварително изпълнение на решението, когато присъжда издръжка, възнаграждение и обезщетение за работа, които са изчерпателно и стриктно определени по вид вземания и за които законодателят е предвидил задължително, служебно допускане на изпълняемост на невлязло в сила решение. Поначало на изпълнение подлежат влезлите в законна сила съдебни актове или осъдителните решения на въззивните съдилища (освен в частта с разноските). Ето защо, като изключение от общия принцип, нормата на чл. 242, ал. 1 ГПК не подлежи на разширително тълкуване извън изрично посочените в нея вземания, а законната лихва за забава не е включена в изброяването.

Обстоятелството, че лихвата е акцесорно вземане, обусловено в материалноправно отношение от съществуването на главното вземане по чл. 225, ал. 1 КТ, не се включва в процесуалния обхват на института на предварителното изпълнение по чл. 242, ал. 1 ГПК материалноправната акцесорност на лихвата не разширява автоматично приложното поле на процесуална норма, уреждаща изключение от общия принцип на изпълняемост.

Позоваването на чл. 214, ал. 2 ГПК не подкрепя обратния извод, тъй като разпоредбата урежда друг процесуален институт - изменение на иска, а не обхвата на предварителното изпълнение по чл. 242 ГПК.

Цитираното от жалбоподателя определение на друг съдебен състав на СГС, не обвързва настоящия състав, а и е неотносимо към настоящия случай, тъй като не разглежда аналогична хипотеза на допускане на предварително изпълнение.

Доводът, че липсва изрична законова забрана за допускане на предварително изпълнение по отношение на лихвата, също е неоснователен, доколкото чл. 242, ал. 1 ГПК съставлява точно и изчерпателно определено изключение. Липсата на изрично включване на определен вид вземане в обхвата му води до извод за неговото изключване, а не обратното.

Целта на нормата е да осигури бърз достъп до принудително изпълнение по отношение на вземания, служещи за задоволяване на ежедневни нужди на кредитора, поради което 2 законодателят я е уредил като императивна хипотеза по ал. 1, приложима служебно и без преценка на съда, за разлика от дискреционните хипотези по чл. 242, ал. 2 ГПК.

Обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ несъмнено попада в тази категория, но законната лихва, като компенсаторен елемент за забавено плащане, не носи същата непосредствена връзка с обезпечаване на екзистенциалните нужди на кредитора (ищеца), която да оправдае дерогиране на общия принцип, че само влезли в сила актове подлежат на изпълнение. Не само видът на двете вземания (главно и акцесорно), но и вече изяснената различна цел, която имат, са правно логични аргументи за провеждане на разграничения в режима на допускане на предварителното им изпълнение.

Следва да се отбележи, че възможността да се изпълняват по принудителен ред невлезли в сила решения на въззивната инстанция почива на друга логика – не защото се касае за определен вид притезания, а защото може да се предполага в много по-висока степен, че резултатът, постановен от въззивния съд, е правилен, предвид принципно повисоките стандарти на практически опит и компетентност на постановилите го съдии, касаещи тройния им числен състав и изискуем юридически стаж, в сравнение с тези на първоинстанционния съд.

Предвид изложеното, законосъобразно СРС е отказал допускане на предварително изпълнение и за законната лихва, дължима върху главницата, поради което частната жалба следва да бъде оставена без уважение.

Настоящото определение въззивно определение, постановено по частна жалба срещу акт на първоинстанционен съд, с което се отказва предварително изпълнение на решението не подлежи на обжалване ( т. 1 от ТР № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС).

Воден от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх. №150015 от 12.05.2026 г., подадена от ищеца С. Г. С., срещу разпореждане от 19.03.2026 г., постановено по гр. д. № 18816/2025 г., по описа на СРС, 71 състав.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3