Определение № 3691 от 15.07.2026, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3691 гр. Варна, 15.07.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в закрито заседание на петнадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светла В. Пенева

Членове:

Красимир Т. Василев

Деница Славова като разгледа докладваното от Деница Славова Въззивно частно гражданско дело № 20263100501288 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 28698/08.04.2026г., подадена от Й.

З. Б. против протоколно определение от о.с.з. от 31.03.2026г., обективирано в Протокол рег.№ 2203/03.04.2026г. по г.д. № 20223110116165 по описа за 2022 на Варненски районен съд, 14 състав, с което съдът ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО по гр.д.№ 16165 по описа за 2022г. на Варненски районен съд, 14 състав, на основание чл.130 ГПК.

В частната жалба се излага становище за неправилност на определението, доколкото същото е постановено в противоречие с практиката на ВКС. Твърди се, че районният съд неправилно е прекратил производството като е приел, че липсва правен интерес от водене на самостоятелно производство за отказ от наследство. Сочи, че е налице противоречие с Решение № 231/21.12.2010 г. по гр.д. № 208/2010 г., IV г.о. на ВКС и Решение № 104/25.06.2012 г. по гр.д. № 1038/2011 г., IV г.о. на ВКС. Съдът е възприел, че първо следва да се установят наследствени права и след това да се атакуват отказите от наследство. Това е обратна и неправилна логика, защото отказът от наследство изключва наследствените права, а именно неговата нищожност създава тези права. Следователно искът за нищожност е предпоставка, а не последица. Съдът не е съобразил, че са наведени твърдения за мълчаливо приемане на наследството чрез действия по ЗСПЗЗ. Практиката на ВКС е 1 категорична /Решение № 151/19.10.2010 г. по гр.д. № 171/2010 г., Решение № 33/18.01.2012 г. по гр.д. № 1895/2011 г. и Решение № 480/16.07.2013 г. по гр.д.

№ 1312/2012 г./, че подаването на заявления, получаването на решения и упражняването на права по ЗСПЗЗ представляват мълчаливо приемане на наследство. Неправилен е и изводът на съда за липса на интерес от иск за нищожност на доброволната делба. Той противоречи на Тълкувателно решение № 1/19.05.2004 г. на ОСГК на ВКС и Решение № 470/07.07.2011 г. по гр.д. № 1612/2010 г., където се приема, че делба без участие на всички наследници е нищожна. С решение по гр.д. № 18688/2014 г. на СРС е установено, че Й. З. Б. е наследник на З.Б., поради което е игнорирано, че е вече признато наследственото право на жалбоподателя. Твърди още, че съгласно практиката на ВКС, след доклада по чл. 146 ГПК допустимостта не може да се преразглежда без нови обстоятелства. Сочи и, че е нарушен чл. 6 ЕКПЧ (право на справедлив процес) без навеждане на конкретни твърдения.

С допълнителна молба Й. З. Б. навежда допълнителни доводи за незаконосъобразност на определението, като счои, че нищожността на правната сделка настъпва по силата на закона от момента на нейното извършване и не поражда правни последици. Тя може да бъде релевирана безсрочно и да бъде установявана по исков ред при наличие на правен интерес, съгласно общите правила на чл. 26 ЗЗД и чл. 124 ГПК. Делба, извършена без участие на всички сънаследници, е нищожна, като тази нищожност подлежи на установяване по исков ред. Нищожността не се погасява по давност и може да бъде релевирана по всяко време. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС, отказ от наследство, извършен след мълчаливо приемане, е нищожен, като въпросът за тази нищожност може да бъде разглеждан и в самостоятелно производство при наличие на правен интерес. Дори да се приеме, че искът относно отказите от наследство е недопустим, това не води до недопустимост на иска за прогласяване нищожността на договора за делба. Въпросът за действителността на отказите може да бъде разгледан от съда като преюдициален при решаване на спора относно валидността на делбата.

В срока за отговор е постъпил такъв от П. П. П. и М. П. П., в който се сочи, че жалбата е неоснователна, а определението на ВРС е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено. В жалбата бланкетно са изложени твърдения за неправилност на решението, които не се 2 подкрепят цитираната в нея съдебна практика. Следва да се обърне внимание, че посочените в жалба решения на ВКС не съществуват, а цитираното ТР е неотносимо към предмета на спора. Съгласно Решение №108/14.05.2016 година по гр.д.№5913/2015 г. на I ГО на ВКС, и Решение №341/31.10.2012 г. по гр.д.№ 94/2012г. на I-ГО на ВКС самостоятелни искове за установяване нищожност на направен отказ от наследство и нищожност на делбата не могат да се водят. т.е същите са недопустими поради липса направен интерес.

В срока за отговор е постъпил такъв от П. Д. П. и П. Д. П., в който се сочи, че жалбата е неоснователна, а определението на ВРС е правилно и законосъобразно. Правилно районният съд е приел, че искът е недопустим, защото нищожният отказ от наследство не произвежда действие. Отказалият се от наследството, респективно наследниците му, доколкото това е имуществено наследимо право, могат да предявят иск за делба, или друг иск за собственост, в който да упражнят правото си на собственост, позовавайки се на нищожността на отказа. Ако пък някой от съсобствениците не е страна по договора за доброволна делба този договор е нищожен и няма пречка наследникът, който не е страна по него да предяви иск за делба, без да иска преди това отказа от наследство да бъде прогласен за нищожен. В този смисъл е практиката на ВС и ВКС- ППВС № 7/1973 г., т. 3 „д", Решение № 575/26.06.2009 г. по гр. д. № 1807/2008 Г., 1 г. о., Решение № 341/31.10.2012 г. по гр. д. № 94/2012 г., 1 г. о. и Решение № 108/14.05.2016 г. по гр. д № 5913/2015 г., 1 г. о. Жалбоподателят се позовава в частната си жалба практика на ВКС, която не съществува.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и с оглед на своето вътрешно убеждение, намира следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, редовна е, тъй като изхожда от легитимирано лице, подадена е срещу подлежащ на обжалване акт, внесена е дължимата държавна такса, поради което е допустима за разглеждане.

По същество е частично основателна поради следните съображения:

Производството пред ВРС е образувано по предявени от Й. З. Б. против З. З. Б., П. П.ов П., П. Д. П. и П. Д. П. искове с правно основание чл. 75, ал.2 ЗН за прогласяване на нищожността на договор за доброволна делба от 3

08.10.2002 г., вписан в Служба по вписвания Варна, том XIII, акт № 142, вх.рег.№ 14629, поради неучастие на всички съделители /доколкото е нищожен отказът от наследство, извършен от З.Б., вписан в РС Варна с № 33/2002 г. и отказът от наследство, извършен от З.Б., вписан в РС Варна с № 34/2002 г./ и искове с правно основание чл. 124, ал. 4 от ГПК във връзка с чл.

26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД, за обявяване нищожност на отказ от наследство, извършен от З.Б., вписан в РС Варна с № 33/2002 г. и отказ от наследство, извършен от З.Б., вписан в РС Варна с № 34/2002 г.

С Тълкувателно решение № 3 от 19.12.2013 г. по тълк. дело № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС, т.1, е прието, че е допустимо искът за установяване нищожност на договор за доброволна делба по смисъла на чл. 75, ал. 2 ЗН да бъде предявен самостоятелно в отделно исково производство. Като е постановил обратното, ВРС е постановил неправилно определение в противоречие с тълкувателната практика на ВКС.

Следва да се отбележи, че решенията, на които ВРС се позовава /Решение №341 от 31.10.2012 година по гр.д.№ 94 от 2012г. на Първо Г.О на ВКС, и Решение №231 от 21.12.2010 г. по гр.д.№208/2010 година на Четвърто ГО ВКС/ са постановени преди приетото в Тълкувателно решение № 3 от 19.12.2013 г. по тълк. дело № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС, т.1. Преди 19.12.2013г. е била налице противоречива съдебна практика, преодоляна с приемане на Тълкувателното решение. След тази дата съдебната практика е трайна и непротиворечива, инкорпорирана в Решение № 171 /06.10.2016 г. по гр.д.№ 1674 по описа за 2016 г. на ВКС, Първо ГО, Решение № 73/06.07.2015 год. по гр.д. № 760 по описа за 2015 г. на ВКС, Второ ГО и др./ Съгласно т.3 д от ППВС №7/1973г.; При направеното възражение, че даден съделител не е приел наследството или сам се е отказал от него, може да се слуша противно възражение, че е налице приемане или пък че направеният отказ е нищожен, защото например преди него е извършено приемане. За установяване на приемане на наследство или пък на нищожността на заявен отказ е недопустим отделен иск. Това е така, защото нищожният отказ не произвежда никакво действие. Отказалият се от наследство, който поддържа, че отказът му е нищожен, може да предяви иск за делба на наследство, а също и всеки друг иск - вещен или облигационен, основан на наследяването, в който да се позове на нищожността. Поради това такъв ищец няма правен интерес да 4 иска самостоятелно установяване на приемането на наследството или пък на нищожността на отказа. Само когато наследникът не разполага с никакъв друг иск, той може да предяви самостоятелно иск за установяване на нищожността на отказа или наличието на приемане на наследство.

Тези съображения не намират място при унищожаване на отказа поради пороци на волята или при невъзможност на кредиторите на отреклия се да се удовлетворят от имуществото му. В първия случай отказалият се от наследство може както в производството за делба, така и в отделно производство да иска унищожаването на отказа поради пороци на волята, когато законът не изключва това. Във втория случай искът се предявява от кредитора извън делбеното производство. Тези изводи следват от обстоятелството, че искът за унищожаване на отказа е конститутивен, а не установителен.

В настоящият случай исковете с правно основание чл. 124, ал. 4 от ГПК във връзка с чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД, за обявяване нищожност на отказ от наследство, извършен от З.Б., вписан в РС Варна с № 33/2002 г. и отказ от наследство, извършен от З.Б., вписан в РС Варна с № 34/2002 г. не са предявени в самостоятелно производство, а заедно с иска по чл. 75, ал. 2 ЗН, който обуславят. Прогласяването на нищожността на отказите от наследство е условие за уважаването на иска по чл. 75, ал. 2 ЗН, т.е. същите са преюдициални на предявения иск за нищожност на договора за доброволна делба.

Доколкото исковете с правно основание чл. 124, ал. 4 от ГПК във връзка с чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД, за обявяване нищожност на отказ от наследство, извършен от З.Б., вписан в РС Варна с № 33/2002 г. и отказ от наследство, извършен от З.Б., вписан в РС Варна с № 34/2002 г. не са предявени в самостоятелно производство, а заедно с иска по чл. 75, ал. 2 ЗН, по аргумент от противното на т.3 д от ППВС №7/1973г., същите са допустими.

Съгласно Определение № 82/14.02.2013 година по гр.дело № 29 /2013 година на ВКС, Първо ГО, и Определение № 393/21.10.2020 година по гражданско дело № 1605 от 2020 година, на Върховният касационен съд, Първо ГО, е прието за допустимо исковете за прогласяване нищожността на вписаните откази от наследство да бъдат предявени като инцидентни установителни искове в производство по предявени искове за собственост.

5

Съгласно чл. 212 от ГПК в първото заседание за разглеждане на делото ищецът, а с отговора на исковата молба - ответникът, може да поиска съдът да се произнесе в решението си и относно съществуването или несъществуването на едно оспорено правоотношение, от което зависи изцяло или отчасти изходът на делото. Срокът за предявяване на инцидентен установителен иск е до първото по делото о.с.з., но липсват пречки иск относно съществуването или несъществуването на едно оспорено правоотношение, от което зависи изцяло или отчасти изходът на делото да бъде предявен и по-рано от преклузивния срок, а именно заедно с исковата молба. В случая е ясно, че правоотношението е оспорено, доколкото със сключването на самия договор за доброволна делба ответниците са приели, че отказът е действителен, поради което са изключили З.Б. от делбата.

С оглед горното съдът намира, че всички предявени от ищеца искове са допустими и следва да бъдат разгледани по съществото си, като исковете по чл. 124, ал. 4 от ГПК във връзка с чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД се явяват преюдициални на иска по чл. 75, ал. 2 ЗН и следва да бъдат разгледани преди него /исковете са кумулативни/.