Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 164 от 18.03.2025, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно гражданско дело 1134/2024
Вид
Решение № 164
Подписан
18.03.2025
В сила
18.03.2025
Състав
Веска Райчева, Геника Михайлова, Златина Рубиева

Цитирани разпоредби

  • чл. 236, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269, изр. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 271, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 290 - 293 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 290 - 293 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 290 - 293 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 290 - 293 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 3 · Закон за адвокатурата
  • чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 52 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 2, ал. 1, пр. 3 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
  • чл. 2, ал. 1, т. 3 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
  • чл. 4 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
  • чл. 52 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
  • чл. 5- 8 · Закон за специалните разузнавателни средства
  • чл. 5- 8 · Закон за специалните разузнавателни средства
  • чл. 5- 8 · Закон за специалните разузнавателни средства
  • чл. 5- 8 · Закон за специалните разузнавателни средства
  • чл. 130, ал. 2 · Закон за съдебната власт
  • чл. 195 · Закон за съдебната власт
  • чл. 195, ал. 1, т. 4 · Закон за съдебната власт
  • чл. 230 · Закон за съдебната власт
  • чл. 230, ал. 1 · Закон за съдебната власт
  • чл. 39 - чл. 41 · Конституция на Република България
  • чл. 39 - чл. 41 · Конституция на Република България
  • чл. 39 - чл. 41 · Конституция на Република България
  • чл. 24 · Наказателен кодекс
  • чл. 26 · Наказателен кодекс
  • чл. 289, пр. 2 и 3 · Наказателен кодекс
  • чл. 289, пр. 2 и 3 · Наказателен кодекс
  • чл. 93, т. 7 · Наказателен кодекс
  • чл. 10 · Наказателно-процесуален кодекс
  • чл. 14 · Наказателно-процесуален кодекс
  • чл. 14, ал. 1 · Наказателно-процесуален кодекс
  • чл. 212, ал. 2 · Наказателно-процесуален кодекс
  • чл. 306, т. 1 · Наказателно-процесуален кодекс
  • чл. 69 · Наказателно-процесуален кодекс

РЕШЕНИЕ

№ 164 гр. София, 18.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Веска Райчева

Членове:

Геника Михайлова

Златина Рубиева при участието на секретаря Цветанка Ист. Найденова като разгледа докладваното от Геника Михайлова Касационно гражданско дело № 20248002101134 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 290 – 293 ГПК.

До касационно обжалване е допуснато решение № 1474/19.12.2023 г. по гр.д. № 1848/2023 г. в частта, с която Софийският апелативен съд, потвърждавайки решение № 3946/22.12.2022 г. по гр.д. № 5786/2022 г. на Софийски градски съд, е осъдил държавата чрез Прокуратурата на Република България на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на И. В. Р. сумата 200 000 лв. – обезщетение за неимуществените вреди от незаконното обвинение в продължавано престъпление по чл. 289, пр. 2 и 3 НК, ведно със законната лихва от 07.08.2019 г., както и в частта по чл. 38, ал. 2 ЗА.

По първите два повдигнати въпроса за онези конкретно проявени обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедлИ.ст (чл. 52 ЗЗД) и за необходимите мотиви, с които съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е длъжен да го обоснове, настоящият състав намира следното:

1

При разясненията с т. 11 (раздел ІІ) ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 11 ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. ОСГК на ВКС трайно установената практика приема, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ съдът следва да извърши преценка на всички конкретни установени по делото обстоятелства, които са от значение за вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца, като: тежестта на обвинението срещу него, включително вида и броя на престъпленията, за които е повдигнато; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали е проведено в рамките разумния срок; видът и продължителността на взетите мерки за неотклонение и другите наложени ограничения в наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – какви са неговите конкретни негативни преживявания, има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху жИ.та му – семейство, приятели, обществен отзвук, професия и професионална реализация и т.нат. В решение № 267/26.06.2014 г. по гр.д. № 820/2012 г. на ІV-то ГО, решение № 319/17.11.2015 г. по гр.д. № 2829/2015 г. на ІV-то ГО и в много други решения на ВКС наред с горното е прието също, че когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в областта на професионалната реализация на ищеца, съдът следва да прецени как се е отразило наказателното преследване върху възможностите за професионални изяви и развитието му в служебен план, на авторитета и името му на професионалист. Разяснено е също, че при определени професии (напр. магистрати, полицаи, военни, митнически служители и т.нат.), ползващи се с респект и уважение в обществото, поради което то има изключително завишени очаквания и изисквания за почтеност, високо правосъзнание и професионализъм, естествено и логично е незаконното обвинение да засяга в по-голяма степен личния и професионален жИ.т на лицата, които ги упражняват. Поради това по общо правило, незаконното обвинение срещу лица, упражняващи тези професии, е с по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера, тъй като уронва техния авторитет в съответната професионална област. Това е относимо в още по-голяма степен за случаите, когато обвинението е за умишлено престъпление в сферата на тяхната 2 професионална реализация. При всеки подобен казус съдът следва да преценява всички установени по делото конкретни обстоятелства, които са от значение за действителното отражение на незаконното обвинение във всички сфери на жИ.т на ищеца, но особено – отражението върху неговото лично и професионално достойнство и чест, върху възможностите му за професионални изяви и развитие.

По последния процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да се произнесе по възраженията за справедливия размер на обезщетението, включително по доказателствените, с които е обоснована жалбата на Прокуратурата на Република България, процесуален субституент на държавата, срещу първоинстанционното решение, с което е уважен искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществените вреди от незаконно обвинение, настоящият състав намира следното:

Зачитането на задължителното действие на обсъдените с отговора на първите два въпроса актове по извършеното с тях от ВС и ВКС нормативно тълкуване на чл. 52 и чл. 4 ЗОДОВ, което е със задължително действие за органите на съдебната власт (чл. 130, ал. 2 ЗСВ), и трайно установената практика на Върховния касационен съд по чл. 269, изр. 2, чл. 236, ал. 2 и чл.

271, ал. 1 ГПК, която е съобразена с изходната тълкувателна позиция в т. 1 и т.

2 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС, извежда задължението на въззивния съд да се произнесе по възраженията на Прокуратурата на Република България, процесуален субституент на държавата по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – в оспорване размера на този иск, и по доказателствените възражения, с поддържането на които са обосновани оплакванията във въззивната жалба срещу осъдителното първоинстанционно решение, а именно, че прилагането на обществения критерий за справедлИ.ст налага обезщетението да се определи в по-нисък размер, доколкото група обстоятелства, които първостепенният съд е намерил за доказани и в причинна връзка с незаконното обвинение, са различни от установените, други са правилно установени, но налагат по-нисък размер на обезщетението, а трети са без значение, защото са били въведени в исковата молба, но са останали недоказани, или макар да са били доказани, нямат за причинна незаконното обвинение. Въззивният съд като инстанция по същество има задължението да реши спора, след като отговори на всички 3 оплаквания в жалбата (чл. 269, изр. 2, вр. чл. 271, ал. 1 ГПК). Спестявайки дължимите мотиви в изясняване основателността на оплакванията в жалбата, споделяйки същата фактическа обстановка каквато е била възприета от първоинстанционния съд и уважавайки иска в същия размер, не може да се приеме, че въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди по справедлИ.ст в смисъла, разяснен с т. 11 ППлВС № 4/1968 г. и в т. 11 ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. ОСГК на ВКС и провеждан в трайно установената съдебна практика на ВКС по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.

При дадените отговори е основателна касационната жалба на Прокуратурата на Република България срещу решението, с което е потвърдено първоинстанционното решение и изцяло е уважен искът за сумата 200 000 лв.

– обезщетение за неимуществените вреди от незаконното обвинение на ищеца И. Р. в продължаваното престъпление по чл. 289, пр. 2 и 3 НК. Във въззивната жалба Прокуратурата се е оплакала, че първостепенният съд е определил размера на обезщетението в нарушение на чл. 52 ЗЗД, възприемайки продължителност на наказателното производство 5 години, 1 месец и 6 дни, въпреки че общата му продължителност, включваща досъдебното производство и съдебното производство пред всички инстанции, през които е преминало, е 4 години и 3 месеца; че не е съобразена тежестта на обвинението; че взетата мярка за неотклонение „парична гаранция 3 000 лв.“ е с по-нисък интензитет от възможните „задържане под стража“ и „домашен арест“; че наказателното производство е приключило в разумен срок (чл. 6, § 1 КЗПЧОС); че след оправдателната присъда от 13.06.2016 г. до влизането й в сила рефлексът на незаконното обвинение в личната сфера на ищеца е бил незначителен; че ищецът е бил временно отстранен от длъжност „прокурор в ОП-Плевен“ с решение по чл. 230 ЗСВ на ВСС за периода 30.04.2015 г. – 23.11.2016 г., като в останалите 3 години и 2 месеца на висящото наказателно производство с решение на Прокурорската колегия на ВСС е бил възстановен на длъжността; че при неговите възраст – 42 години, и длъжност – „окръжен прокурор на ОП –Плевен“ е бил устойчив на стреса от повдигнатото му обвинение; че наказателното дело е било „с висок обществен интерес“, за които дела Прокуратурата е длъжна и е предоставила информация на медиите с оглед правото на българските граждани да бъдат информирани (чл. 39 – чл.

41 КРБ и чл. 10 КЗПЧОС). Във въззивната жалба Прокуратурата се е оплакала също, че обезщетението е определено за вреди, които са останали недоказани 4

– че в периода на временно отстраняване от длъжност ищецът е нямал доходи, и че след влязлата в сила оправдателна присъда той продължава да търпи неимуществени вреди от незаконното обвинение, а за релевантни са преценени обстоятелства, които макар и доказани нямат за причина незаконното обвинение – ищецът сам е преценил да прекрати участието си в управителния съвет на сдружение „Асоциация на прокурорите в България“ и да поиска да бъде преместен от Отдел „Общ надзор“ в Отдел „Административен“ на ОП–Плевен. По всички тези оплаквания въззивният съд не се е произнесъл. Те се поддържат и в касационната жалба, т.е. настоящата инстанция намира, че решението е неправилно като постановено при съществено процесуално нарушение - чл. 269, изр. 2, вр. чл. 271, ал. ГПК, довело до неговата необоснованост и постановяването му в протИ.речие с материалния закон – чл. 52 ЗЗД. Решението следва да се касира, като настоящата инстанция е длъжна да реши спора по същество, доколкото установените касационни основания не налагат повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия.

От фактическа страна по делото е установено, че на 26.04.2014 г.

Снежана Методиева Георгиева–Блажева - прокурор в ОП–Плевен, подава сигнал до председателя на ДАНС за упражнен натиск от ищеца И. Р. административният ръководител на Окръжната прокуратура, във връзка със служебните й задължения. Образувана е пр.пр. № 9-72/2014 г. по описа на Специализирано звено „ПротИ.действие на престъпления, извършени от магистрати“. На 25.06.2014 г. са снети обяснения от прокурорите в ОП-Плевен Снежана Георгиева, Георги Асенов, Рени Кирилова и от Калоян Венциславов Гергов – съдия в ОС-Плевен – председател на състава и докладчик по наказателното дело, за което сигналът е подаден.

С писмо от 18.08.2014 г. материалите по преписката са изпратени на ДАНС за проверката по чл. 212, ал. 2 НПК.

На 06.10.2014 г. председателят на ДАНС отправя искане до председателя на СГС за разрешаване използване на специални разузнавателни средства спрямо ищеца чрез оперативните способи в чл. 5– 8 ЗСРС - наблюдение, подслушване, проследяване, проникване чрез технически средства и документиране, за срок от 60 дни поради постъпилата информация за нередности в работата на ОП – Плевен, свързани с разпределянето на дела, 5 целенасоченото им водене в определена посока и нерегламентирани контакти на прокурори с криминално проявени лица. Искането е уважено. Уважено е и следващо искане за продължаване на срока на използваните СРС със 120 дни, считано от 05.12.2014 г. При четирите използвани оперативни способа за събиране на доказателства чрез СРС през периода от общо шест месеца е изготвено едно веществено доказателствено средство, което впоследствие е приобщено по внохд № П-48/2017 г. на Софийския апелативен съд.

По резултатите от проверката по чл. 212, ал. 2 НПК с постановление от 27.03.2015 г. е образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител – прокурор в ОП-Плевен, за това, че на 13.06.2014 г. е склонявал прокурор Снежана Георгиева да наруши свое служебно задължение във връзка с правораздаването – да оттегли предложението си по чл. 306, ал. 1, т. 1 НПК по чнд № 444/2014 г. на ОС–Плевен за увеличаване на общото най-тежко наказание на осъденото с две влезли в сила споразумения лице Ивайло Янков Ячков – престъплението по чл. 289, пр. 2 НК.