Решение № 374 от 30.11.2022, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 374 гр. Карлово, 30.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Дарина Ил. Попова при участието на секретаря Гергана Кр. Бабикова като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело № 20225320100441 по описа за 2022 година

ПРОИЗВОДСТВОТО е по иск с правно основание чл. 124 от ГПК във вр. с чл. 240 от ЗЗД във вр. с чл. 79 от ЗЗД и по чл. 86 от ЗЗД, разглеждано по реда на чл. 422 от ГПК.

Ищецът „Б.П.Ф.“ ЕАД, чрез процесуалния си представител твърди, че със съобщение по ЧГрД № 235/2022 г. по описа на Районен съд-Карлово, на ищеца е предоставена възможност за предявяване на иск за установяване дължимостта на вземането, обективирано в издадената по ЧГрД № 235/2022 по описа на Районен съд-Карлово заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Предвид това обстоятелство и с оглед санкцията по чл. 415 ГПК за „Б.П.Ф.“ С.А. чрез „Б.П.Ф.“ С.А., клон Б. е налице правен интерес от предявяването на настоящия иск за установяване съществуването на изискуемо вземане по договор за потребителски кредит № ************* в размер на 16719.93 лева.

Твърди се, че на 20.12.2019 г. между „Б.П.Ф.“ и М. М. А., ЕГН ********** бил сключен договор за потребителски паричен кредит № *************, посредством който страните постигнали съгласие кредиторът да отпусне на кредитополучателя заем в общ размер на 8000.00 лева за срок от 84 месеца, обхващащ периода от подписване на договора до 15.01.2027 г., съгласно погасителен план, включващ падежните дати на месечните погасителни вноски, техния размер и размер на оставащата главница.

Договорено било паричният кредит да бъде изплатен на 84 броя равни месечни вноски, всяка в размер на 264.99 лева, като в договора била посочена и общата стойност на плащанията по кредита. Въз основа на индивидуалния кредитен профил на ответника бил определен годишен процент на разходите.

Кредитополучателят заплащал и такса ангажимент, срещу което кредиторът 1 сключвал договора при фиксиран лихвен процент по смисъла на §1, т.5 от ЗПК, при съдържащите се в договора условия, размери и срокове. Таксата се заплащала от кредитополучателя при усвояване на кредита, като кредиторът удържал сумата посочена в поле „Такса ангажимент“ от общия размер на кредита. Лихвеният процент по кредита бил фиксиран за срока на договора, като началната дата за изчисляване на ГПР била датата на подписване на договора при допускането, че годината има 365 дни, независимо дали е високосна и договорът е валиден за целия срок като страните изпълняват точно задълженията си по него. Сумата, предмет на договора била преведена по личната банкова сметка на ответника, декларирана от същия и посочена в договора за кредит. На основание на чл. 3 във връзка с чл. 4 от договора за ответника възникнало задължението да погаси заема на 84 месечни вноски, всяка по 264.99 лева, като в чл. 5 от договора било предвидено, че при забава на една или повече месечни погасителни вноски кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва за периода на забавата. Обезщетението за забава било равно на ОЛП, обявен от Б.Н.Б, в сила от 1 януари, съответно от 1 юли на текущата година плюс 10%.

Лихвените проценти в сила от 1 януари на текущата година били приложими за първото полугодие на съответната година, а лихвените проценти в сила от 1 юли - за второто полугодие. Обезщетението за забава се изчислявало на дневна база като дневният й размер за просрочени задължения бил равен на 1/360 част от годишния размер, определен в предходното изречение.

Длъжникът преустановил плащането на вноските по кредит № ************* на 15.01.2021 г., като към тази дата били погасени 11 месечни вноски. На основание чл. 5 от договора, вземането на „Б.П.Ф.“ ставало изискуемо в пълен размер, ако кредитополучателят просрочи две или повече месечни вноски, считано от падежната дата на втората пропусната месечна вноска, която в настоящия случай била 15.02.2021 г., от която дата вземането станало ликвидно и изискуемо в целия му размер, за което от страна на кредитора било изпратено изрично уведомление до длъжника. Тъй като от страна на длъжника не били извършвани погашения по дълга, от кредитора било подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в Районен съд- Карлово за следните дължими суми по договор за потребителски паричен кредит № ************* както следва: 8024.99 лева (осем хиляди двадесет и четири лева и 99 стотинки ) – главница; 8140.80 лева - възнаградителна лихва за периода от 15.01.2021 г. до 15.01.2027 година; 554.14 лева - мораторна лихва за периода от 15.02.2021 г. до 16.02.2022 г., законната лихва за забава от датата на завеждане на заявлението за издаване на заповед за парично задължение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на вземането. Законната лихва за забава била равна на ОЛП, обявен от Б.Н.Б, в сила от 1 януари, съответно от 1 юли на текущата година плюс 10%. Лихвените проценти в сила от 1 януари на текущата година са приложими за първото полугодие на съответната година, а лихвените проценти в сила от 1 юли са приложими за второто полугодие. Законната лихва за забава се изчислява на дневна база като дневният й размер за просрочени задължения е равен на 1/360 част от годишния размер, определен в предходното изречение.

МОЛИ съда да постанови решение, с което да признае за установено, че М. М. А. с ЕГН ********** от град К. п.к. ****, ул. М.Д. ** дължи на Б.П.Ф. С.А., П. рег. № ***********, чрез Б.П.Ф. С.А клон Б., ЕИК ************, със седалище и адрес на управление: град С., ЖК М., Б.П. С., 2

***, със законен представител: Д.Д.: сумата 8024.99 лева, представляваща главница по договор за кредит №*************, сключен на 20.12.2019 г.; сумата 8140.80 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 15.01.2021г. до 15.01.2027г.; сумата 554.14 лева, представляваща обезщетение за забавено рлащане в размер на лихвата за забава за периода от 15.02.2021г. до 16.02.2022г., ВЕДНО със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявление по чл. 410 от ГПК – 28.02.2022 г. до окончателното плащане, за които суми е била издадена заповед № 177 от 09.03.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ЧГрД № 235/2022г. по описа на КрлРС.

ПРИ УСЛОВИЯТА на евентуалност, в случай, че предявеният установителен иск бъде отхвърлен поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост на вземането по кредита преди депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, предявява осъдителен за същото вземане и сочи, че исковата молба има характер на волеизявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, чрез връчване на препис от същия на ответната страна.

Претендира за разноските в исковото и заповедното производство.

Ответникът М. М. А. оспорва иска.

Не оспорва следните обстоятелства, изложени в исковата молба: че между ответника като кредитополучател и ищеца като кредитор на 20.12.2019г. е сключен договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта *************, съгласно който кредиторът е приел да отпусне на кредитополучателя кредит за потребителски цели в размер на 8000.00 лева; че съгласно същия договор за потребителски паричен кредит, ответникът трябвало да изпати на 84 броя равни месечни вноски паричният кредит, като общата стойност на плащанията по кредита са в размер на 22259.16 лева; че е определен годишен процент на разходите в размер на 32.62%; че е определена такса ангажимент в размер на 280 лева; че е уговорен лихвен процент в размер на 27.13 %; че съгласно чл.5 от същия договор са уговорени условията за забава, както са посочени от ищеца.

Оспорва всички други обстоятелства, извън горните, изложени в исковата молба, в т.ч.: че в полза на ищеца съществува вземане по договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта *************, обективирано в заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 235/2022г. по описа на Районен съд Карлово, а именно: 8 024.99 лева - главница по договор за кредит; 8 140.80 лева - възнаградителна лихва, начислена върху главницата за периода от 15.01.2021г. до 15.01.2027г.; 554.14 лева - мораторна лихва, начислена върху главницата за периода от 15.02.2021г. до 16.02.2022г., ведно със законната лихва, считано от постъпване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на вземането.

Твърди, че между страните е сключен договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта № *************, съгласно който ищецът е предоставил на ответника кредит за потребителски цели в размер на 8000.00 лева, като същият следвало да върне общо 22 259.16 лева, при възнаградителна лихва в размер на 27.13%, годишен процент на разходите 3

32.62%, с месечна вноска от 264.99 лева и кредитът следвало да бъде върнат на 84 вноски, за периода 15.02.2020 г. - 15.01.2027 г. Счита, че договорената възнаградителна лихва в размер на 27.13% е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, защото надвишавала трикратния размер на законната лихва. В настоящия случай, договорът за кредит бил сключен с ответника, наричан „клиент“, като в клаузите на т. 2 от общите условия било уговорено, че размерът на предоставения заем е равен на сумата, посочена в поле „Общ размер на кредита“, а именно 8 000 лева. Съгласно т.3 от общите условия, предоставянето на посочената в предходния член сума съставлявало изпълнение на задължението на кредитора да предостави заема и създава задължение на кредитополучателя да заплати на кредитора погасителни вноски, указани по размер в поле „Месечна погасителна вноска“ и брой в поле „Брой погасителни вноски“. Погасителните вноски по предходното изречение съставлявали изплащане на главницата по кредита, ведно с надбавка, съставляваща печалбата на кредитора. Кредиторът предоставил на клиента сумата от 8 000 лева, като от него се дължала възнаградителна лихва и той се задължил да върне предоставените парични средства, но в размер на 22 259.16 лева или с печалба за кредитора в размер на 14 259.16 лева.

Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД било налице, когато се нарушавал правен принцип, който можело и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му било проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива били принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата. За да се приеме за основателно така наведеното възражение било необходимо да е налице значителна липса на еквивалентност на насрещните престации или вземането на едната страна да е в размер, който чувствително надвишава насрещната престация, като това несъответствие целяло обогатяване, а не само възмездяване. В настоящия случай, кредиторът попадал в обхвата на определението за небанковите финансови институции по смисъла на чл. 3, ал.

1, т. 3 от ЗКИ. Върху небанковите институции не се упражнявал постоянен надзор, а тяхната дейност била уредена с подзаконов нормативен акт Наредба № 26 от 23.04.2009 г. за финансовите институции. Основната им характеристика, която предпоставяла и посочените различия с банките била, че те отпускат кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими начини. Поради тази причина тяхната дейност не можела да бъде финансирана от друго място, освен от лихвоносни заемни средства, поради което и лихвите по тях били в пъти повисоки от тези, предлагани от банките. От друга страна, в случая се касаело за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически, поради което се ползвала със засилената защита. Обратното означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се използвал за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва). Посоченият критерий не можел да бъде възприет за абсолютен, тъй като противоречието на добрите нрави следвало да се прецени съобразно всеки конкретен случай, но при изследването на този въпрос, трябва да се 4 вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва, наред с останалите условия и характеристики на договора. В случая отчитайки, че възнаградителната лихва е цена за предоставеното ползване на заетата сума, както и конкретния й размер от 8140.80 лева, представляващ повече от 100% от предоставената сума от 8000 лева, сравнително краткия срок на ползване, счита, че размерът на лихвата от 27.13% противоречи на добрите нрави, тъй като бил необясним с разходите, които прави ответникът и с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република Б.. Законоустановеният максимален размер на ГПР бил относим към него и не следвало да се прилага към възнаградителна лихва по договора за потребителския кредит. Предвид нищожността на клаузата, платените за погасяване на възнаградителна лихва суми от ответника били получени без правно основание от кредитора. Счита, че клаузите за възнаградителна лихва, обективирана в договор за потребителски паричен кредит, сключен между страните по делото, в която е предвиден годишен лихвен процент 27.13%, и ГПР - 32,62% са нищожни като противоречащи на добрите нрави. Счита, че предсрочната изискуемост на вземането по кредита е ненадлежно обявена, поради което и настоящия установителен иск следва да бъде отхвърлен. При съобразяване трайната съдебна практика на ВКС, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, пр. І-во от ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези: 1) при нарушение на добрите нрави; 2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя; 3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства.