Решение № 70 от 31.03.2026, Районен съд - Севлиево

РЕШЕНИЕ

№ 70 гр. Севлиево, 31.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЕВЛИЕВО в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Биляна Д. Коева при участието на секретаря Айсен Ахм. Моллахасан като разгледа докладваното от Биляна Д. Коева Гражданско дело № 20254230100959 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по настоящото дело е образувано по подадена от „АПС Бета България“ ЕООД, искова молба против В. К. А., с която е предявена искова претенция по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР вр. чл. 99 ЗЗД с искане да се постанови решение, с което да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата в размер на 1000 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № 382073 от 20.12.2019 г., сключен между „Сити кеш“ ООД и ответника, вземането, по който е цедирано на ищцовото дружество, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 124 от 12.02.2025 г. по ч.гр.д № 215/2025 г. на РС - Севлиево.

В исковата молба се твърди, че на 20.12.2019 година В. К. А., ЕГН: ********** сключил Договор за потребителски кредит № 382073 с „Сити Кеш“ ООД, по силата на който получил сумата от 1000 лева, срещу което се съгласил да върне 12 броя вноски в по 218 лв. в срок до 20.12.2020 г., когато падежирала последната вноска, съгласно Погасителен план, неразделна част към Договора за потребителски кредит.

Уговорен бил и фиксиран лихвен процент в размер на 40.05 %, както и годишен процент на разходите в размер на 47.83 %.

Видно от приложените Общи условия и Договор за паричен заем № 382073 на 20.12.2019 г. по безспорен начин установявали сключения между страните договор, задълженията си по който ответната страна не е изпълнила в срок и съобразно условията на договора.

1

Ищецът сочи, че договорът бил сключен по електронен път по силата на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/. Договорът бил част от системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от кредитодателя, при което от отправяне на предложението до сключване на договора страните са използвали средства за комуникация от разстояние. При сключването на процесния договор на ответника била предоставена цялата информация, изискуема по закон.

Сочи, че дори и съдът да не приемел, че договорът не е сключен по електронен път, то следвало да приеме, че договорът за паричен заем по своето естество е реален договор и същият се счита за сключен, считано от датата на получаване на паричната сума

Ответникът В. К. А., ЕГН ********** не бил изпълнил в срок задълженията си по Договора за кредит.

С Договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/ от 13.01.2022г. г.

„Сити Кеш“ ООД като цедент прехвърлило своите вземания към Длъжника по описания договор за потребителски кредит на цесионера „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК 203374133, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1404, бул.

„България" № 81В, ап. 3. Вземането срещу длъжника по настоящото производство е индидуализирано в Приложение № 1 към договора за цесия.

Длъжникът бил уведомен по имейла за извършената цесия.

Ищецът поддържа, че ако не бъде прието, че ответникът бил уведомен по имейл, следвало да се приеме за надлежно връчването на уведомлението, извършено с исковата молба.

Искането към съда е да бъде уважен така предявения иск. Претендират се разноските по делото.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от назначения особен представител на ответника. В отговора се поддържа, че в представения от ищцовото дружество договор липсвал подпис на ответника, договорът не бил валидно сключен, липсвали доказателства ответникът да е получил сумата.

Поддържа се, че липсват и доказателства за съобщаване на цесията на ответника.

Искането към съда е да отхвърли предявените искове.

Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, намира следното:

Предявени са по реда на чл.422, ал.1 ГПК кумулативно обективно и субективно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.

240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД.

От събраните по делото писмени доказателства се установява, че на 2

20.12.2019 г.между „Сити кеш“ ООД, в качеството на заемодател, и ответника, в качеството заемател, е сключен договор за паричен заем № 382073. В договора е уговорено, че размерът на отпуснатия заем възлиза на 1000 лв., които подлежат на връщане на 12 месечни вноски с последно плащане 21.12.2020 г. Предвидено е, че годишният лихвен процент възлиза на 40,05%, а годишният процент на разходите на 48,01%. Изготвен е погасителен план, в който са предвидени вноски с начислена неустойка, възлизащи на 218 лв. месечно и така общо дължимата сума възлиза на 2596 лв. Без неустойката, общата сума възлиза на 1274,28 лв.

По делото е допусната и приета съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира като пълно и компетентно изготвена. Съгласно заключението на вещото лице ответникът е получил заемната сума в размер на 1000 лв., за което е представена разписка от EasyPay.

В чл. 6, т. 1 от договора е предвидено, че заемателят се да предостави обезпечение поръчител или банкова гаранция, отговарящи на изискванията по чл. 9, ал. 2 от общите условия. Съгласно чл. 8, при неизпълнение на горното задължение, дължи неустойка в размер на 869,57 лв.

С договор за продажба и прехвърляне на вземания от 13.01.2022 г., сключен между „Сити кеш“ ООД и ищцовото дружество на последното се прехвърля портфолио от вземания съгласно приложение към него. Установява се от представеното приложение към договора, че вземанията, произтичащи от процесния договор за цесия, също са прехвърлени на ищеца.

При горните факти, съдът прави следните изводи:

Сключеният между заемодателя и заемателя договор за заем има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, поради което в отношенията между страните приложение намират нормите на ЗПК и ЗЗП, тъй като ответникът има качеството на потребител.

С новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК (ДВ, бр. 100/2019 г.) изрично бе предвидено задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. В съдебната практика - Решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г., І Т. О. на ВКС, Решение № 59 от 20.05.2024 г. по т. д. № 2695/2022 г., ІІ Т.

О. на ВКС и др., е разяснено, че съдът следи служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор, включително за приложението на нормите на чл. 22 и 23 ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1 ЗПК, и чл. 33, ал. 2 ЗПК, имащи императивен характер.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на 3 договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 48,01%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява реалният такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно – начислената неустойка, която се включва в общите разходи по кредита по смисъла легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Процесната неустойка дължима при непредоставяне на обезпечение несъмнено представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включена в ГПР по кредита, като същата е била изначално известна на кредитора. Неустойката е включена изначално и в приложения към договора погасителен план. Тази неустойка попада в легалната дефиниция по пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, в която изброяването не е изчерпателно, но ясно е посочено, че в ГПР се включват всички такси и разходи, свързани с договора за кредит. Ето защо, стойността на тази неустойка, която е изначално начислена още при подписване на договора, трябва да бъде включена при определяне на годишния процент на разходите в договора за кредит, тъй като е част от него. Очевидно обаче това не е сторено, а в ГПР е включен само размерът на възнаградителната лихва. Размерът на тази неустойка възлиза на 1341,72 лв. При включването на тази неустойка в ГПР, което е абсолютно необходимо, за да бъдат спазени изискванията на ЗПК, е очевидно и без да са необходими специални знания, че ГПР надвишава максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република 4

България – чл. 19, ал. 4 ЗПК.

По изложените съображения, съдът намира, че процесната неустойка отговаря на поставените в ЗПК критерии и следва да бъде включена в общия разход по кредита, което в случая не е сторено, а с нейното добавяне действителният ГПР по договора е значително по-висок от обявения в него. В задължителното Решение от 21.03.2024 г. по дело № C-714/2022 г. на Съда на Европейския съюз е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. Член 23 от Директива 2008/48, разглеждан във връзка със съображение 47 от същата директива, следва, че макар изборът на системата от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно тази директива, да е по усмотрение държавите членки, така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Това означава, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност (вж. в този смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C/42/15, EU: C: 2016: 842, т. 61—63 и цитираната съдебна практика).