Определение № 396 от 06.02.2026, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 396 гр. София, 06.02.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катерина Рачева

Членове:

Владимир Вълков

Здравка Иванова като разгледа докладваното от Владимир Вълков Въззивно частно гражданско дело № 20251000503075 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 и сл. ГПК вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Предмет на разглеждане е жалба на Д. М. и М. М., представлявани от адв. К. Д. от САК срещу Определение рег. № 15280/12. 08.2025 г. по гр.д. № 20241100114520 по описа на Софийски градски съд, ГО І-12 състав, с което е уважено искане по чл. 248, ал. 1 ГПК и в тяхна тежест е възложено адвокатско възнаграждение в размер на 3500 лв. Наведен е довод, че отговорността за разноски е разпредЕ. преди обуславящият я спор да е разрешен по същество. Наведен е довод, че хипотезата на чл. 78, ал. 4 ГПК предполага прекратяване на производството (на делото), а не на отделен иск по него. Застъпва теза, че само при прекратяване на делото възниква яснота за изхода от спора, обуславяща и разпределяне на отговорността за разноски. Твърди се, че макар и да са оттеглени искове, предметът на спора е запазен като всички основания са възпроизведени под формата на възражения. Предвид висящността на спора намира за необоснован и възприетия от съда като подлежащ на възстановяване размер на адвокатско възнаграждение – при запазен предмет на спора не е идентифицирана оценената работа на процесуалния представител, която се оценяване на присъдената сума. Смята, че определеното възнаграждение от 3500 лв. надхвърля 1,4 пъти размера на минималната работна заплата за страната (2556 лв.), изискващо положен труд от поне 176 часа. Оспорва и договорът за правна защита и съдействие да предвижда начисляване на ДДС върху договореното възнаграждение.Иска се определението да бъде отменено изцяло и искането да бъде отхвърлено, а евентуално – присъдената сума да бъде съобразена със справедливото и обосновано възнаграждение за изготвен отговор на искова молба.

Определението е обжалвано и от Е. Д. Я., представлявана от адв. З. В. от АККюстендил в частта, с която е оставено без уважение искане по чл. 248, ал. 1 ГПК за присъждане на адвокатско възнаграждение над 3500 лв. до претендираните 6000 лв. В 1 жалбата се твърди, че предоставената защита касае възрастна и изключително затруднена в придвижването си страна, наложило адв. В. да бъде ангажиран повече от 3 седмици, за да обоснове депозирания отговор – две седмици прекарал в чакане пред кабинети и лечебни заведения, за да обоснове възраженията и да събере документи, посетил двама нотариуси и СГП. Твърди се договореното възнаграждение да включва и заплатени за сметка на жалбоподателката разходи. Оспорва се жалбоподателката да е дала повод за завеждане на делото, явяващо се и усложнено от правна страна предвид множеството предявени искове.

Твърди се и адв. В. да е регистриран по ДДС, изискващо отчитане и на следващия се данък за договореното възнаграждение. Иска се да бъде присъдена и разликата до пълния претендиран размер от 6000 лв.

В отговор по частната жалба Д. М. и М. М., представлявани от адв. К. Д. от САК, оспорват жалбата. Оспорват да дължат каквито и да било разноски. Твърди се, че решението за оттегляне на исковете е на процесуалният представител на ответниците по жалбата, който, отчитайки съдебна практика, решил вместо искове, да инициира производство по чл. 108 ЗС с възражения, кореспоспондиращи по основание на оттеглените искове.

Жалбите са депозирани в предвидения от закона срок, касаят подлежащ на обжалване акт и изхождат от страни, отстояващи засегнати от акта техни интереси. Представени са доказателства, че дължимите държавни такси са внесени.

За да постанови обжалвания акт първоинстанционният съд е приел, че при договорено общо възнаграждение от 12 000 лв. от тях 6000 лв. са за иска по чл. 108 ЗС, а 6000 лв. за останалите искове. Прието е, че при осъществена защита срещу искове за недействителност и разваляне на договора, по които претенции производството е било прекратено, ответникът има право на разноски. При отчитане постановките на Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16 и Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO, първоинстанционният съд е счел, че установените стойности с Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не са обвързващи за съда. При указание да са отчетени броят на обективно съединените искове и извършеното процесуално действие – изготвен отговор по исковата молба, съдът е приел за справедливо възнаграждение от 3500 лв.

Въззивният съд приема, че законът задължението за инициатора на съдебно производство да възстанови направените от ответника разноски с отхвърлен иск – чл. 78, ал.

3 ГПК или прекратено дело – чл. 78, ал. 4 ГПК. Терминологичната разлика е съществена при преценка предпоставките за присъждане на разноски. Искът, разбиран като правнологическо единство от факти и произтичащо от тях право, очертава самостоятелен интерес като обект на защита. С оглед диспозитивното начало ищецът е оправомощен да определи предмета и обема на търсената защита (чл. 6, ал. 2 ГПК). При множество самостоятелни от правна гледна точка интереси десезирането на съда го лишава от възможност да изследва 2 конкретното право или отстоявано правно положение, обхванато от десезиращото изявление. Затова и нормата на чл. 232, изр. първо ГПК третира сезиращото съда изявление, индивидуализирано чрез материализиращия го документ, а следващото изречение изрично регламентира правното значение на процесуалните действия по съответния иск в рамките на последващо образуваното дело. Законът обаче придава правно значение на едни и същи факти за различни по своето съдържание правни възможности.

Ако искът очертава самостоятелно право, обект на защита, делото обхваща целия предмет на спора – всички претенции на ищеца и възражения на ответника. В този смисъл и прекратеното дело слага край на спора в пълния му обем – както досежно искането, така и спрямо обуславящите го факти. Ищецът е свободен да прецени дали, кога срещу кого и каква защита да търси, но и отговорен да понесе последиците от необосновано провокирания съдебен спор. Като господар на процеса ищецът е овластен да прецени и докога се нуждае от съдебна защита, но лишавайки съда от възможност да изследва спора по същество, ищецът дължи да възмезди ответника за сторените от него разноски, подготвяйки се за недоразвилия се съдебен процес.

Когато определени факти или обстоятелства са от значение за различни искове обаче, десезирането досежно конкретно искане не засяга спора за фактите и обстоятелствата, относими и към останалата за разглеждане претенция. След като спорът за тези факти е висящ, т.е. съдът е овластен да ги изследва, специфичната хипотеза на прекратено дело не е приложима. Ето защо и отговорността за разноски подлежи на разпределяне с оглед утвърдения от чл. 78, ал. 1-3 ГПК принцип (съобразно изхода от спора).

Същевременно обаче отговорността за разноски изрично е обусловена от факта, че такива са били направени. Това й придава изцяло обезщетителен, а не санкционен характер.

Затова и преосмисленият интерес от предявено искане за защита само по себе си не обосновава отговорност за разноски. Десезирането на съда освобождава ответника от необходимостта да се защитава, поради което и реално се ползва от предприетото действие.

Ето защо и броят на отпадналите от делото искове сам по себе няма значение. Ищецът дължи да възмезди ответника за инвестираните средства за реално осъществената защита, оказващи се ненужни с оглед лимитирания предмет на спора.

С оглед нормата на чл. 81 ГПК няма и процесуална възможност за отлагане на произнасянето по отправено от страната искане за присъждане на разноски по прекратен спор до приключване на спор, неотносим към обстоятелствата, обусловили обаче калкулиране на разноски. Ето защо настоящият състав приема за приложима нормата на чл.

78, ал. 4 ГПК досежно претенцията за унищожаване на договора и разваляне поради неизпълнение, съответно отмяна на дарение поради отказ да бъде дадена издръжка. Тези искове сочат на очаквана промяна в правната сфера на страните по сделката, която настъпва само ако и доколкото бъде утвърдена с окончателен съдебен акт. Оттегленото оспорване на сделката лишава от възможност съдът да изследва предпоставките за прекратяване на правната връзка поради невъзможността прехвърлителят да разбира и ръководи действията си, съответно наличие на заплашване или нужда от издръжка, обуславяща както отмяна на 3 дарението, така и претендираното разваляне на алеаторен договор. Поради тази причина и обуславящите ги факти и обстоятелства остават без правно значение в рамките на спора за ревандикация. Затова и с десезирането на съда спорът в тази му част приключва, а за ответника възниква право да бъде възмезден за сторените разноски.

Неприложима обаче остава хипотезата на чл. 78, ал. 4 ГПК досежно твърдяната липса на основание, съгласие, съответствие на договора с добрите нрави. Съдът бива освободен единствено от задължение да се произнесе с нарочен диспозитив, за да прогласи несъществуващо според ищците правно отношение, обективирано в процесния договор. С оглед придадения от закона ефект на твърдяните пороци – при тяхното наличие законът лишава от правна стойност обективираното съгласие, обуславящите ги факти и обстоятелства подлежат на изследване и в контекста на търсената ревандикация, с изхода от който спор да бъде съобразена и отговорността за разноски.

Ответницата не оспорва възприетия от първоинстанционния състав подход за диференциране размера на общо заплатеното възнаграждение според специфичните интереси, предмет на изследване, отстоявайки и разликата до пълния признат размер, относим към прекратената част от спора – 6000 лв.

За разлика от публичното вземане за държавна такса размерът на разхода, обезпечаващ квалифицираната адвокатска защита в значителна степен зависи от предпочитанието на страната да ползва услугите на конкретен адвокат. При все че адвокатската защита не е задължителна пред съдебните инстанции по съществото на спора, нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК изрично определя такъв разход като присъщ за съдебното производство предвид потенциала му да обезпечи в пълнота реализация на правото на достъп до съд. Същевременно обаче, предвид обезщетителния характер на отговорността за разноски, следва да бъде отчетен и принципът, че на обезвреда подлежат вредите, явяващи се пряка и непосредствена последица от укоримо поведение (чл. 51, ал. 1 ЗЗД и чл. 82 ЗЗД).

В тази връзка именно нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК държи сметка за извънсъдебното поведение на ответника, а чл. 78, ал. 5 ГПК – за необходимия размер на възнаграждението за обезпечаване на адвокатска защита по конкретния спор.

Настоящият състав споделя разбирането, че Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения е лишена от нормативен потенциал, за да остойности противопоставим интерес на трето лице по договора за правна защита и съдействие.

Индикативно за визираната от чл. 78, ал. 5 ГПК фактическа и правна сложност на делото при определяне на неизбежния размер на адвокатско възнаграждение предполага отчитане както на спецификата на труда на адвоката, така и на конкретните обстоятелства, обуславящи допълнителни усилия. Адвокат В. сочи непосредствено да се е ангажирал със събиране на документация досежно обстоятелства от значение за прекратения правен спор.

Съдът отчита, че изграждането на позиция по спора предполага непосредствено изследване на документи включително и когато са представени от насрещната страна. Затова и представени от ищеца документи не изключват прекия ангажимент на адв. В. непосредствено да събере включително дублиращи се документи.

4

От значение при оценка фактическата сложност е и изискуемата от закона бързина от страна на ответника да изрази становище по третенцията. Това води до значителна концентрация на усилията на неговия адвокат в подготвителната фаза на процеса, намиращи отражение в изготвен отговор. Без значение остава дали и доколко отговорът е довел до частичното прекратяване на съдебния спор. На оценка подлежи единствено вложеният ресурс, обуславящ и справедливото му възмездяване.