Решение № 1568 от 30.09.2021, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1568 гр. Пловдив, 30.09.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и седми септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Божидар Ив. Кърпачев при участието на секретаря Станка Т. Деведжиева като разгледа докладваното от Божидар Ив. Кърпачев Административно наказателно дело № 20215330204179 по описа за 2021 година Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН

Обжалвано е Наказателно постановление № 16-003161, издадено от Директора на Дирекция „Инспекция по труда“, гр. Пловдив, с което на „Ф.

***“ ЕООД е наложена имуществена санкция в размер на 1500 лв.

С жалбата и в съдебно заседание се навеждат конкретни пороци при издаване на НП и се моли за неговата отмяна. Сочи се, че лицето описано в НП като работник изобщо не съществува и никога не е работило за жалбоподателя. Не се претендират разноски.

Въззиваемата страна счита жалбата за неоснователна. Моли за потвърждаване на НП и присъждане на разноски.

Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, против акт, подлежащ на обжалване по съдебен ред, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че видно от приложената по делото разписка, процесното НП е връчено на дата 16.06.2021г. Жалбата е входирана на 21.06.2021г, тоест преклузивния срок по чл. 59 ЗАНН се явява спазен.

1

Съдът като се запозна с приложените по делото доказателства, обсъди доводите изложени в жалбата и служебно провери правилността на атакуваното постановление, намери, че са налице основания за неговата отмяна по следните съображения:

ПО ОСНОВАНИЯТА ЗА ОТМЯНА НА НП

В АУАН и НП е посочено, че жалбоподателят е наказан за това, че на 18.05.2021 г. е извършена проверка на строителен обект - строителство на жилищна сграда - зона „СМФ2“ кв.69, кв. „Христо Смирненски" IV, гр.

Пловдив, на който работници на „Ф. ***" ЕООД, съгласно договор с „В. И." ООД за извършване на строително монтажни работи, изпълняват строително монтажни работи.

При проверката на място в обекта на контрол е установено, че А. Д. П. работи като ***. В разговор и в писмен вид в декларация по чл.402, ал.2 от Кодекса на труда, А. Д. П. е декларирал, че работи на обекта от 18.05.2021 г. с работно време от 09:00 часа до 16:00 часа, с уговорено трудово възнаграждение в размер на 40 лева на ден. Декларирал е също, че не е подписвал граждански или трудов договор. По време на проверката в обекта на контрол А. Д. П. е пренасял тухли на втория етаж от сградата.

При проверката на 25.05.2021 г. по документи в Дирекция „Инспекция по труда" - гр.Пловдив, изискани с призовка на основание чл.45, ал.1 от АПК, от страна на работодателя не са представени трудов или граждански договор, сключен с А. Д. П..

От проверката в обекта на контрол и от представените документи в Дирекция „Инспекция по труда" - Пловдив е установено, че на 18.05.2021 г. на строителен обект - строителство на жилищна сграда - зона „СМФ2" кв.69, кв. „Христо Смирненски" IV в гр. Пловдив, от страна на работодателя „Ф.

***" ЕООД е приет на работа като *** А. Д. П., роден на **** г. , при установени елементи на трудово правоотношение - работно място, работно време и уговорено трудово възнаграждение, без да е сключен с него трудов договор в писмена форма.

Съдът намира, че с този начин на описание на нарушението съществено се накърнява правото на защита на наказания субект, доколкото посочените 2 данни за „твърдения работник“ – три имена, дата на раждане, а в декларацията по чл. 402 КТ и местоживеене в с. Д. М., без посочване на ЕГН, лична карта и точен адрес не позволяват несъмнената му индивидуализация.

Допуснатия порок е особено съществен предвид:

- заетата от жалбоподателя линия на защита да отрича изобщо наличието на такова лице и на обстоятелството, че точно това лице е работило за тях;

-полученото писмо от сектор БДС, че при направена справка в Националния автоматизиран информационен фонд се установява, че лице с имена А. Д. П. и дата на раждане ****г не съществува;

-полученото съобщение от кмета на с. Долна махала, че на територията на селото не живее подобно лице.

По-важното обаче е, че от съвместното ценене на показанията на актосъставителя (които съдът принципно кредитира на като добросъвестно и правдиво дадени ) и получените справки от сектор БДС и кмета на село долна Махала се достига до несъмнения извод, че дори да е установено лице, което е работело на обекта по време на проверката, то не е било със самоличността отразена в АУАН и НП , доколкото видно от справките от сектор БДС такова лице обективно не съществува.

В тази връзка се явяват изцяло несподелими доводите на въззиваемата страна, че конкретната личност на работника била без значение, щом е установено, че някакво лице е работело без трудово правоотношение.

Видно от текста на сочената като нарушена норма на чл. 62, ал.1 КТ личността на работника е основен съставомерен белег на административния състав, доколкото именно спрямо тази личност следва да се преценява наличието на всички предпоставки за ангажиране отговорността на работодателя.

Именно защото личността на работника е основен белег на административния състав, приемането на работа на всеки един работник без сключен трудов договор съставлява самостоятелно нарушение и за него на основание чл. 18 ЗАНН работодателят следва да понесе отделна санкция.

3

При индивидуализиране в АУАН и НП на работника с три имена и дата на раждане, каквито обективно не съществуват:

Работодателят се поставя в невъзможност да обори фактическите констатации в АУАН и НП . Видно от текста на АУАН и НП от жалбоподателя са изискани да представи трудов договор за лицето А. Д.

П., като именно непредставянето му е станало причина наказващият орган да приеме съставомерност на деянието. Същевременно обаче работодателят обективно е нямало как да представи договор с лице, което не съществува, като това е най-категоричното свидетелство за интензитета, с който е засегнато правото му на защита;

Съдът се поставя в невъзможност са провери дали е спазен принципа не бис ин идем и дали работодателят не е наказан два пъти за един и същи работник, но вписан под различни самоличности- веднъж правилната и веднъж сгрешената, което също се явява самостоятелно основание за отмяна на НП.

В случая е допуснат порок в дейността на актосъставителя при снемане на самоличността на откритото на обекта лице, който се отразява на законосъобразността на НП. Обстоятелството, че лицето не е носило лична карта и не си е знаело ЕГН не е извинително, доколкото актосъставителя е могъл да използва съдействието на органите на полицията за установяване на точната му самоличност, на каквото съдействие контролните органи имат право съгласно изричните разпоредби на КТ.

Неоснователно е възражението на въззиваемата страна, че липсвало ограничаване на правото на защита, поради обстоятелството, че представител на жалбоподателя бил присъствал на проверката и можело да оспори констатациите. В тази връзка следва да се отбележи, че в наказателния процес не съществува преклузия на възраженията, свързана със спазване на определени срокове. В случая възражението срещу самоличността на работника е надлежно направено с въззивната жалба, като предвид събраните официални справки, то се явява и основателно.

Действително чисто теоретично е възможно сгрешената самоличност на лицето да се дължи на техническа грешка в изписване на неговите имена 4 и дата на раждане, но това в най-добрия случай представлява само едно предположение, а както е добре известно на основание чл. 303 НПК наказателната и административно-наказателната отговорност не могат да почиват на предположения, още повече когато реално е засегнато правото на защита на наказаното лице.

Допуснатият порок е неотстраним на съдебна фаза. Действително от кредитираните показания на актосъставителя се установява, че някакво лице с неизвестна по делото самоличност, но различна от тази посочена в АУАН и НП , е работило на обекта. За съда не съществува обаче възможност за първи път да издири и установи тази самоличност и да накаже жалбоподателя за нея.

Безспорно е, както в теорията, така и в съдебната практика, че АУАН е акта в административно-наказателното производство, аналогичен на обвинителния акт в наказателния процес, който определя предмета на доказване по делото. АУАН очертава нарушението, с неговите съставомерни фактически признаци от обективна и субективна страна, връзката между инкриминираното деяние и лицето, сочено като нарушител и надлежната правна квалификация.

Срещу тези факти и право нарушителят следва да се брани, като гарантирането в максимална степен на правото му на защита изисква той да бъде запознат с тях още от началото на административно-наказателен процес, т.е. от момента на съставяне и предявяване на АУАН (по аргумент от чл. 42, т.4 и т.5 ЗАНН, вр. чл. 40, ал.1 ЗАНН, вр. чл. 43, ал.1).

В този смисъл са и задължителните указания на имащото базисно значение за наказателния процес Тълкувателно решение № 2 от 07.10.2002 г. по н. д. № 2/2002 г., ОСНК на ВКС, в което е прието, че сред задължителното съдържание на обвинителния акт е пълното, точно и ясно посочване на всички съставомерни фактически обстоятелства и на правната квалификация. Пороците при словесната или юридическа формулировка, водещи до неяснота в описанието на фактическите и/или правните рамки на повдигнатото обвинение са винаги съществени и непоправимо накърняват правото на защита на наказаното лице.

Доколкото с АУАН реално се повдига и предявява административното обвинение, гореизложените стандарти от практиката на 5

ОСНК на ВКС, следва на основание 84 ЗАНН да бъдат съотнесени и към неговото съдържание.

Наказателното постановление от своя страна е властническия правораздавателен акт, издаден от компетентен орган, с който дееца бива санкциониран за извършеното административно нарушение. То се явява аналога в административно наказателния процес на присъдата от общото наказателно производство. От тази му същност следва, че към неговата форма и съдържание следва да се поставят същите завишени изисквания, както към АУАН.

В този изричен смисъл са и задължителните разрешения на основополагащото ППВС 1/1953, съгласно което всеки правораздавателен акт, с който се ангажира отговорността на даден правен субект следва задължително да съдържа пълно, точно и ясно изложение на всички съставомерни фактически положения, които се приемат за установени, както и приложимите към тях правни норми. Този минимум от правнорелевантна за наказания субект информация следва да се съдържа в самия правораздавателен акт, а не да се извлича от доказателствата по делото.

От всичко гореизложено следва, че АУАН и НП ще отговарят на изискванията за съдържание по смисъла на чл. 42, т.4 и 57, т.5 ЗАНН ако в тях са надлежно описани по един небудещ никакво съмнение , както за дееца, така и за съда начин съставомерните фактически признаци на вмененото нарушение (време, място на извършване, конкретни фактически действия, с които е причинен противоправния резултат, ведно с всички необходими факти за преценка съставомерността на деянието.).

В тази връзка в теорията и съдебната практика е изведен следния практически критерий: АУАН и НП ще съответстват на императивните изисквания за съдържание, ако фактите, така както са описани в тях, в случай, че се приемат за доказани, сами по себе си сочат на съставомерно деяние по възведената правна квалификация.

В обратния случай:

- ако в АУАН и НП не са описани всички съставомерни фактически признаци от субективна и обективна страна на вменения административен състав или

6

- ако за извършване преценка дали деянието е съставомерно на съда се налага да установява допълнителни фактически положения, които не са надлежно предявени на дееца,

- или ако фактите, така като са описани в АУАН и НП се опровергават от доказателствата по делото

НП следва безусловно да се отмени, доколкото съществено е накърнено правото на защита на наказания субект.

Точно такъв се установи да е и процесния случай.

Да се процедира по обратен начин означава деецът да бъде поставен в положение да разбере кои са съставомерните фактически положения, за които се наказва, едва от акта на въззивната инстанция, след като наказанието вече реално му е наложено, което е изцяло несъвместимо с правото му на защита.