Решение № 12 от 03.02.2026, Районен съд - Чирпан

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 12 гр. Чирпан, 03.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЧИРПАН, СЪСТАВ II, в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Тихомир К. Колев при участието на секретаря Християна В. Тодорова като разгледа докладваното от Тихомир К. Колев Гражданско дело № 20255540100753 по описа за 2025 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Предявени са обективно съединените искове с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД и цена на иска: 1659,40 лв. и в условията на евентуалност- иск с правно основание чл.26,.ал.1, пр.3 от ЗЗД , с цена на евентуалния иск : 187,50 лв. от ищецът Д. П. Б., с ЕГН: **********, Ищец по делото е Д. П. Б., ЕГН: **********, с постоянен адрес: ***, чрез адвокатпълномощника Лилия Кирилова Борисова- САК със съдебен адрес: гр. София 1000, ул.

„Триадица” № 5Б, ет. 3, офис № 311, тел. *** , а исковата претенция е насочена против „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК 131134023, със седалище и адрес на управление: гр.

София, р-н Лозенец, ***-54, представители Валентин Гълъбов,

Александър Димитров, Николай Спасов, Лукас Турса с цена на иска: 1 659,40 лева и цена на евентуалния иск: 187,50 лева с правна квалификация чл. 26, ал. 1, от ЗЗД Ищецът изнася в ИМ, че на 11.10.2022 г. била сключила Договор за потребителски кредит № 7053355305, по силата на който „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД й е бил предоставил заем за сумата от 1 200 лв. при фиксиран ГЛП от 40.72 % и ГПР от 47.81 %. Съгласно погасителен план следвало да внесе 10 месечни вноски по 165,94 лв., като сумата включвала главница, лихва и застрахователна премия, която била на стойност 187,50 лв. и била присъединена към главницата, съгласно чл. 7.1 от Договора.

Твърдят, че Договор за потребителски кредит № 7053355305 бил НИЩОЖЕН.

Същият съдържал следните нищожни неравноправни клаузи: ГЛП била 40.72 % - видно от самия договор лихвата била прекомерна и само на това основание договора следвало да се обяви за нищожен.

Съгласно установената съдебна практика противно на добрите нрави било да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (в този смисъл Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, IIг. о., Решение №378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, IIг. о., Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, II г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, IV г.о.). Уговорената в процесния договор възнаградителна лихва надвишавала трикратния размер на законната лихва, която към 11.10.2022 г. е била 10.49 % (съответно 1 трикратния й размер е бил - 31.47 %). По този начин накърнявали добрите нрави, което обуславяло извод за нищожност на клаузата по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

- ГПР бил 47.81 % - Съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 на визираната правна норма бил посочен неговият максимално допустим размер - пет пъти размера на законната лихва.; В конкретния случай ГПР бил увеличен по скрит начин, тъй като в него не била включена застрахователната премия, което било още едно основание за нищожност на договора.

Според чл. 22 от ЗПК - когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит бил недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водило до настъпването на тази недействителност. Същата имала характер на изначална недействителност, защото последиците й били изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължал връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин. Спазването на това изчисление, давало информация на потребителя, какъв бил размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Годишният процент на разходите, представлявал така нареченото "оскъпяване" на кредита и включвал всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислявал по специална формула. В ГПР следвало да бъдат изрично описани всички разходи, които длъжникът ще направи и които били пряко свързани с кредитното правоотношение. В настоящия случай липсвало ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира същия. По този начин потребителят бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Посочено било, че ГПР е 47.81 %, ГЛП е 40.72 %, но от съдържанието на договора не можело да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин бил формиран ГПР. Видно било, че застрахователната премия е била добавена към главницата на кредита, а не като отделна сума за плащане, въпреки че тези 187,60 лева не били получени от ищцата, тя била получила само главницата на стойност от 1 200 лева. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

За да се отговори на въпроса дали договорът е нищожен, поради противоречие със закона следвало да се има предвид разпоредбите на глава шеста от ЗПК - „Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“, сред които е чл. 22, съгласно който когато не били спазени изискванията начл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9, договорът за потребителски кредит бил недействителен. Според т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябвало да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който бил свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР.

2

Считали, че със сключването на договора за застраховка, макар и с кредитора като застрахователен посредник на трето за спора и кредита лице - застрахователна компания, се увеличавала финансовата тежест за потребителя. Към всяка една от месечните погасителни вноски се прибавяло и сума за сключената застраховка, а отделно от това, се увеличавал и размера на общата сума, дължима от потребителя, като по този начин с тази клауза в договора за потребителски кредит се целяло заобикаляне на закона по отношение на ГПР, който бил нормативно определен с императивната правна норма на член 19, ал. 4 от ЗПК. На практика се получавало, че при предоставен кредит от 1 200 лева ищцото следвало да върне сумата от 1 659,40 лева, което де факто означавало оскъпяване на кредита с почти 40 %.

Чрез включването на застрахователната премия в главницата по договора за кредит, банката кредитор нарушавал разпоредбата на 430, ал. 1 от ТЗ, по силата на който договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока". В настоящия случай банката автоматично била включила към предоставената сума, сумата по застрахователната премия. Вкарването на тези суми към главницата водило до съответното изменение, както на договорната лихва, така и на ГПР. В самия погасителен план в договора липсвало посочване каква била погасителната вноска за главница, застраховка, такса и договорна лихва. Чрез включването на сумите за застрахователната премия в главницата, „Ти Би Ай Банк“ ЕАД била начислила както лихва, а съответно и ГПР в размери несъответстващи на посочените в договора.

Кумулирането на застрахователната премия по сключената застраховка, на стойност от 187,50 лв, водило до "скрито" оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР от 47.81 % нараствало допълнително и обогатявал неоснователно кредитора като въвеждал допълнителен източник на доход на икономически по-силната страна, извън посочените ГЛП и ГПР. Съгласно чл. 19 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит като в него не се включвали разходите, които потребителят дължал при неизпълнение на договора.

От така изложените императивни норми следвал изводът, че застрахователните премии представлявали общ разход по кредита за потребителя, който следвал да бъде включен в състава на годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, в случаите, в които сключването на застрахователния договор било задължително условие за получаване на кредита или задължително условие за ползване на кредита при конкретните параметри /напр. срок на договора, размер на възнаградителната лихва и на допълнителните разходи и пр./. Също така следвал изводът, че при наличие на посочените от закона условия, застрахователната премия представлявала разход по кредита за потребителя независимо от това, дали тя се заплаща пряко от потребителя на застрахователя, или в договора е уговорено потребителят да бъде кредитиран с размера на премията, като същата бъде заплатена от търговеца- кредитор за сметка на потребителя. Законът не провеждал разграничение между тези две хипотези, защото и в двата случая плащането на премията било за сметка на потребителя и оскъпявала размера на получения от него кредит чрез извършване на допълнителни разходи.

Въпросът, дали сключването на застрахователния договор /присъединяването на потребителя към съществуващите застрахователни програми/ била необходима предпоставка за отпускане на кредита изобщо или за отпускането му при предоставените с договора параметри, подлежи на изследване въз основа на всички обстоятелства по сключването на процесния договор, а не само въз основа на съдържанието на предварително изготвените от търговеца клаузи. В този смисъл обстоятелството, че в чл. 7.2.3 и чл. 19 от договора за 3 потребителски кредит застраховката била определена като незадължителна допълнителна услуга, която не била условие за сключване на договора, било лишено от правно значение за преценката на съда, ако от останалите обстоятелства, свързани със сключването на процесния договор, се установило противното. Клаузите били част от предварително изготвения от кредитора текст на договора, върху който потребителят не бил имал възможност да влияе, и имали изцяло декларативен характер.

В настоящата хипотеза смятат, че сключването на договора за застраховка представлявало условие за отпускане на процесния кредит. Това било така, защото въпреки цитираните по-горе клаузи на чл. 7.2.3 и чл. 19 от договора, размерът на застрахователната премия също бил предварително определен в договора за кредит към датата на неговото сключване и бил включен в размера на главницата по погасителния план.

Предвид гореизложеното намирали, че макар формално процесният договор да покривал изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондирали на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката била особено съществена за интересите на потребителя, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита бил чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служило за сравнение на кредитните продукти, да ориентирало икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят уреждал като порок от толкова висока степен, че изключвал валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл тъй като не бил оповестил действителния ГПР в договора за кредит ответното дружество било нарушило изискванията на закона и не можело да се ползва от уговорената сделка. Съгласно чл. 23 ЗПК, в тази хипотеза потребителят връщал само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ето защо процесният договор за потребителски кредит бил нищожен, а предявеният установителен иск в тази насока бил основателен и следвало да бъде уважен.