Решение № 3602 от 14.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3602 гр. Пловдив, 14.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20265330101268 по описа за 2026 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата А. А. М., ЕГН: **********, от ***, чрез пълномощник адв. Д. Б., е предявила против „Креди Йес” ООД, ЕИК: 200688545, със седалище и адрес на управление: град Хасково, бул. „България” № 196, представлявано от управителя ***, иск за осъждане на ответника да й заплати сумата от 5 евро- недължимо платени над главницата по договор за паричен заем № ***/ 18.02.2025 г., ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба- 16.02.2026 г., до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № ***/ 18.02.2025 г., по силата на който ищцата получила в заем сумата от 800 лева, при ГЛП- 50, 40 % лева и ГПР- 64, 978 %. Отделно се дължала и сумата от 366, 45 леванеустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение (поръчители или банкова гаранция). Сумите следвало да бъдат върнати на 5 месечни вноски за периода 18.03.2025 г.- 18.07.2025 г. Твърди се, че до момента по договора ищецът бил изплатил целия дълг. Договорът за кредит обаче бил недействителен, поради неспазване на специалните изисквания на ЗПК. Първо- не бил посочен начинът на изчисляване на ГПР, както и начинът, по който бил формиран и каква била общата дължима сума. Не се съдържали конкретните параметри, като нямало и разписани правила, който да посочват как се определя тази обща сума и от какви пера е съставена. Неустойката не била включена в ГПР, поради което и размерът му не бил правилно изчислен. Второ- неустойката била нищожна и прекомерна, уговорена в нарушение на добрите нрави. Била предвидена като обезпечение1 гаранция или поръчителство, което следвало да се предостави в тридневен срок от сключване на договора, но това било практически невъзможно условие, защото се изисквало събиране на многобройна документация. Относно прекомерността- нямало правила, по които да се определяло кои вреди кредиторът щял да претърпи и да се компенсират от неустойката. Още повече, че всички разходи по кредита следвало да се покриват от ГПР, но по този начин се надвишавало изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК- ГПР да не бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва. Клаузата за неустойка противоречала на нормата на чл. 71 от ЗЗД, защото така кредитополучателят се натоварвал с допълнителни финансови разходи. Тази клауза противоречала и на нормата на чл. 33 от ЗПК, защото неустойката заобикаляла именно тази разпоредба. Предявява се иск за връщане на платените по договора суми над главницата. Претендират се и разноски. В съдебно заседание страната не се явява, но пълномощникът й подава писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който исковете се оспорват. Твърди се, че на ищеца била предоставена необходимата преддоговорна информация, като той се съгласил с условията по договора, включително и за обезпечението. Лицето платило сумата от общо 1 270, 23 лева/ 649, 46 евро, с която погасило изцяло предсрочно задълженията си по кредита. Посочва се, че ищецът бил запознат с изискванията на кредитора за обезпечение и можел да прецени дали желае да сключи договора при тези условия. Клаузата за неустойка била индивидуално договорена, но тя била под отлагателно условие, което зависело изцяло от клиента. Тя била израз и на свободата на договаряне, като неустойката отговаряла на присъщите й по закон функции- обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Това бил разход по кредита, който се дължал само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение и затова той не можел да бъде включен в ГПР. Клаузата не била нищожна, нито противоречала на закона или на добрите нрави. Отделно от това, ищецът можел и да се откаже от договора, но не го направил. Неустойката не представлявала нито разход по управление на кредита, нито пък допълнителна печалба към лихвата. Незнанието на потребителя не било оправдание за него, защото ответникът го бил осведомил за параметрите на договора, които били изцяло приети.

Моли за отхвърляне на иска, също претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца за адвокат. В с.з. страната не се представлява, но взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за паричен заем № ***/ 18.02.2025 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 800 лева, при следните условия: срок- 5 месеца, при фиксиран месечен лихвен процент- 4, 200 % и годишен процент на разходите- 64, 978 %, при общ размер на всички плащания- 1 270 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 366, 45 лева, платима разсрочено заедно с всяка вноска.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем, както 2 и справка от кредитора за платени по договора суми в общ размер на 649, 46 евро.

Във връзка с тази справка е поискано увеличение на осъдителния иск на сумата от 240, 42 евро, вместо първоначално предявения такъв от 5 евро.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 64, 978 %, а възнаградителната лихва (фиксиран месечен лихвен процент)- 4, 200 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е 3 предвидено, че неустойката по чл. 6 ал. 2 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 366, 45 лева (при отпусната заемна сума от 800 лева тя е почти половината от стойността на кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително различни суми за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция, ипотека, особен залог, ценна книга) и условията за представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца. Оттук- целият договор за кредит се явява нищожен, в който смисъл установителният иск е основателен и следва да се уважи.

По отношение на осъдителния иск, следва да се приеме, че справката от кредитора за плащанията по договора, инкорпорирана в отговора на исковата молба, представлява доказателство за размера на платеното по кредита, доколкото информацията касае неизгодни за страната обстоятелства, които тя сама представя. Според тази справка по договора е платена от страна на потребителя сума в размер на 649, 46 евро, като при получен заем от 800 лева/ 409, 03 евро, надплатени се явяват точно 240, 42 евро. Предвид нищожността на кредита, на основание чл. 23 от ЗПК платеното над главницата се явява заплатено при начална липса на основание и подлежи на връщане, доколкото дължима е единствено чистата стойност на кредита или това, което реално е било отпуснато като заем на потребителя. Така осъдителният иск следва да бъде уважен в поддържания му след изменението размер и претенцията да се присъди за търсената сума, която се дължи ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото това е законна последица от 4 уважаване на осъдителната претенция.

Предвид изхода на делото- уважаването на иска, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски, които се претендират и за тях е представен списък по чл. 80 от ГПК. Ищцата е заплатила държавна такса в размер на 22, 13 евро, която сума следва да й се възстанови от ответника, като законна последица от решението. Ищцата освен това е представлявана от свой пълномощник в процеса, на когото тя не е заплатила хонорар, в която връзка същата моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищцата е посочено, че тя се представлява безплатно от адв. Д. Б., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което следва да се определи с оглед цената на иска, на база трайно установената съдебна практика по потребителските спорове, липсата на фактическа и правна сложност на делото и решение на СЕС по дело С438/ 22, както и с оглед нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за възнаграждение за адвокатската работа, използвана в случая като ориентир, като то възлиза на сумата от 200 евро. Тази сума обаче следва да се присъди директно в полза на адвоката, доколкото страната не е направила разноски, за да й се възстановяват на нея.