Решение № 1058 от 26.11.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 1058 гр. Стара Загора, 26.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Велина Пенева при участието на секретаря Тонка Т. Вълчева като разгледа докладваното от Велина Пенева Гражданско дело № 20255530100927 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.

Ищцата М. Г. З. твърди в исковата си молба, че в качеството й на кредитополучател и ответника "Аксес Файнанс" ООД, което дружество било преобразувано с правоприемник "Аксес Файнанс" АД, бил сключен Договор за кредит „Бяла Карта“ от ***г. с КИД ***. По силата на този договор, кредиторът следвало да предостави револвиращ кредит с максимален размер от BGN 600лева на кредитополучателката, под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоявал чрез международна платежна карта „Бяла Карта“, а кредитополучателят се задължава да го ползва и върне, съгласно условията на договора. В чл. 4, ал. 1, т. 1 от договора било уговорено, че фиксираният годишен лихвен процент е в размер на 43.2%, а годишният процент на разходите 45.9% процента. Кредитът бил сключен за неопределен срок. На 21.11.2019г. между страните бил подписан Анекс към Договор за кредит „Бяла Карта“ от *** година, съгласно който се уговаряло преиздаване на предоставената с договора платежна карта № ***. На 17.01.2020г. бил подписан и втори Анекс към Договор за кредит „Бяла Карта“ от ***г., с който се уговаряло ново преиздаване на платежната карта. Преди всичко следвало да се има предвид, че процесният договор за кредит бил потребителски - страни по него били потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция - търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника потребител да върне предоставената парична сума. Поради 1 това процесният договор се подчинявал на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 - 1476 от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следял служебно. Годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи. В § 1, т. 1 от ДР от ЗПК била дадена легална дефиниция на понятието "Общ разход по кредита за потребителя". В ГПР, който представлява вид оскъпяване на кредита, следвало да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника. В настоящия случай, действително приложеният в кредитното правоотношение годишен процент на разходите обаче, бил различен от посочения в Договор за кредит „Бяла Карта“ от ***г. Това било така, защото съгласно чл. 20 от Договора се дължала “неустойка” в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, ако в срока по чл. 15 от договора, кредитополучателят не предостави допълнително обезпечение. Видът на това допълнително обезпечение бил разписан в чл. 15 поръчителство на едно физическо лице, което следвало да отговаря на изрично посочени условия. Кредитодателят, залагайки като клауза чл. 20 в Договор за кредит „Бяла Карта“ от ***г., всъщност целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си. Ответникът в настоящото производство, използвайки заблуждаваща търговска практика създал неравноправност, която благоприятствала кредитодателя и увреждала кредитополучателя. С такИ. клаузи в договора "Аксес Файнанс" АД, целяло да заблуди кредитополучателя в частта, относно действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство пораждало недействителност на целия договор, тъй като по смисъла на чл. 11 от ЗПК във връзка с чл. 19 от ГПК във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит водела до нищожност на договора.

Въпросната „неустойка“ се дължала пропорционално към всяка вноска по кредита и била отразена в погасителния план и представлява неразделна част от договора. С клаузата на чл.

15, ал. 1 от договора длъжникът се задължавал в срок от 5 дни, считано от активиране на предоставения платежен инструмент, да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: банкова гаранция или едно физическо лице - поръчител, което да отговаря на посочени изисквания. Отделно и с цел постигане на още по-голяма печалба, кредиторът уговорил в договора с разпоредбата на чл. 21, ал. 4, че при забава от страна на кредитополучателя за плащане на текущото й задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1, последният се задължавал да заплати на кредитора и разходи за действия по събиране на задълженията в размер на 2,50лв за всеки ден до заплащане на съответното текущо задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1 от договора. Съгласно чл. 21, ал. 5 от Договор за кредит „Бяла Карта“ от *** година, ищцата З. поела и задължение след настъпване на предсрочна изискуемост да заплати на кредитора такса в размер на 120лева за дейността на служител, който осъществява дейност по извънсъдебно събиране на задължението.

Уговореното възнаграждение в чл. 20 в Договор за кредит „Бяла Карта“ от ***г. се явявало разход по кредита, които следва да бъде включен при изчисляването на ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Поради невключването на това възнаграждение в посочения от потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания такъв от кредитора в 2 кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявало "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това счита, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал.

11, т. 20 от ЗПК. Позовава се на съдебна практика в посочения смисъл. Изложената теза се потвърждавала и от разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП. Кумулирала се месечната вноска за „неустойка“, с която неустойка падежното вземане нараствало значително. Иначе казано, вноската по кредита ставала значително по-голяма. Същото това кумулиране на неустойката към погасителните вноски водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало предпоставка за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя. Към тази неустойка и възнаградителната лихва се прибавяли и таксите по чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от Договор за кредит „Бяла Карта“ от ***г. Следвало да се посочи, че „неизпълнението“ на задължението от страна на кредитополучателката да посочи поръчител, отговарящ на тези условия вдигало лихвения процент на кредита на месец неколкократно, тъй като тази „ неустойка“ представлявала прикрита възнаградителна лихва. Това се потвърждавало и от факта, че тази „неустойка“ е уговорена и в погасителния план по договора. Предвид неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, и на основание чл. 22 ЗПК договорът бил недействителен, като съгласно чл. 23 ЗПК заявява, че дължи само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита. Изискванията, които клаузата на чл. 15, ал.

1 от договора въвеждала за потребителя, били на практика неосъществими, особено в светлината на обстоятелството, че се търси бързо кредитно финансиране. Необосновано било да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция /за което съответната банка ще изисква също заплащане/ или поръчител, изискванията към който били многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да получи информация в определения петдневен срок. Изискванията, свързани с кредитната история на поръчителя и данните за това има ли сключени други кредити, също били свързани със затруднения. Дори само поради тези особености на договора, клаузата за неустойка била уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я правело нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. От текста на цитираната разпоредба следвало, че неустойката е определена имуществена ценност, най-често парична сума, която длъжникът се задължава да престира на своя кредитор в случай на виновно, от негова страна, неизпълнение на поето с договора задължение. Посоченият лихвен процент в договора от 43.2 %, не отговарял на действително приложения лихвен процент. Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите, доколкото възнаградителната лихва била един от компонентите му, но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в чл. 2, ал.1, т. 8 от договора в действителния му размер, а това било в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК. По този начин се нарушавали добрите нрави. Въпреки мотивите за нищожност на целия договор за кредит, моли да се приеме също, че и 3 уговорената договорна лихва по правоотношението противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. Видно от съдържанието на договора, страните уговорили заплащане на възнаградителна лихва в размер на 43.2 %. Като съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имат свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябва да противоречи на повелителните норми на Закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определяли максималния размер, до който може да се уговаря възнаградителна парична лихва. Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следвало да компенсира заемодателя за това, че се е лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето лице /кредитополучателя/, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се правела с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички относими обстоятелства. Според приетото в трайната, установена и непротиворечИ. практика на Върховния касационен съд, противоречИ. на добрите нрави се явявала уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на законната лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/. В процесния случай задълженията по договора за кредит били необезпечени, но договорената лихва надхвърляла трикратния размер на законната лихва за претендирания период, с което правела клаузата, уговаряща размера й - нищожна. Знаейки, че посоченият по-горе критерий не може да бъде възприет за абсолютен, тъй като противоречието на добрите нрави следвало да се прецени съобразно всеки конкретен случай, моли да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва наред с останалите условия и характеристики на договора, а именно и дължимостта на неустойката при липса на поръчител. Отчитайки, че договорната лихва е цена за предоставеното ползване на заетата сума, смята, че размерът на лихвата от 43.2 %, противоречи на добрите нрави. Съгласно разпоредбата на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, неравноправна се явявала тази клауза, която задължава потребителя при неизпълнение на негови задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, като съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЗП определената изцяло от търговеца методика на изчисляване на обезщетение в размер от 2.50 лева на ден, който предвидимо би достигнал до многократно завишен размер спрямо обезщетението, дължимо за евентуално предвидимите от забавата вреди, било в разрез с принципа на добросъвестност - клауза, създаваща значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя на услугата, като потребителят е задължен да заплати необосновано високото обезщетение. Претендираната сума за разходи за извънсъдебно събиране на вземането, противоречала на забраната, въведена с чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, като разширявала отговорността на потребителя при допусната забава.