Определение № 1410 от 27.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1410 гр. София, 26.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: А. Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Мария Христова Касационно гражданско дело № 20238002103123 по описа за 2023 година

Производството е образувано по касационна жалба от „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, чрез юрисконсулт В. Т., срещу въззивното решение № 68/01.03.2023г. на Апелативен съд – Варна по в.т.д.№ 602/2022г. в частта, с която „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД е осъдено да заплати на Г. Д. К. сумата от 110 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на баща ѝ Д. К. О., настъпила при ПТП от 01.10.2018г., виновно причинено от водача на т.а. „М.“, модел .., рег. [рег.номер на МПС] , застрахован по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответното дружество, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.04.2021г. до окончателното погасяване на задължението.

В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Насрещната страна Г. Д. К., чрез законния си представител З. В. Д., с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Ж. Ж., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие с формираната съдебна практика по поставените въпроси. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния 1 касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд, след частична отмяна на решението на първостепенния Окръжен съд – Добрич, постановил друго, с което осъдил „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД да заплати на Г. Д. К. сумата от 110 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на баща ѝ Д. К. О., настъпила при ПТП от 01.10.2018г., виновно причинено от водача на т.а. „М.“, ..., рег. [рег.номер на МПС] , застрахован по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответното дружество, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.04.2021г. до окончателното погасяване на задължението.

Решението в останалата му част е влязло в сила.

За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото е установен факта на настъпило на 01.10.2018г. ПТП, с участието на служебен товарен автомобил „М. ....“ рег. [рег.номер на МПС] , собственост на търговско дружество „Д.“ ЕАД, при което са загинали водачът на автомобила Н. П. С. и Д. К. О.. Образуваното по повод на същото ДП № .. г. по описа на РУ на ОДМВР – Варна /пр. преписка № ....г. по описа на ВОП/ било прекратено на основание чл. 199 и чл. 243, ал.1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 4 НПК, поради смърт на дееца. По отношение на участвалия в произшествието товарен автомобил „М. ....“ рег. [рег.номер на МПС] е било налице валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, сключено с ответника ЗД „Дженерали застраховане“ АД, обективирано в застрахователна полица № ..... със срок на валидност от 17.09.2018г. до 16.09.2019г.

По отношение механизма на произшествието въззивният съд кредитирал заключението по допуснатата пред първостепенния съд съдебно-автотехническа експертиза, от което приел за установено, че отговорността за инцидента била на водача Н. П. С., който, управлявайки товарния автомобил с превишена за участъка скорост – над 100 км/ч, при мокра пътна настилка и наличие на локви с голяма дължина по пътното платно, преминал през локва и изгубил управление над автомобила; превозното средство излязло извън пътното платно отляво, като последвал удар в масивно многостволово дърво, в резултат на който водачът и пътникът Д. О. починали на място. Посочил, че според заключението по назначената съдебно-медицинска експертиза, което кредитирал изцяло, причина за смъртта на пътуващия на предната дясна седалка на товарния автомобил Д. О., били получените при произшествието черепно-мозъчна, гръдна и коремна травми, несъвместими с живота.

Установената концентрация на алкохол в кръвта на водача С. била 2.6 промила, която съответствала на тежка степен на алкохолно опиване в стадий на елиминация. Въззивният съд посочил, че основният спорен въпрос е дали детето е претърпяло неимуществени вреди от загубата на баща си, предвид обстоятелството, че същото било в неведение за неговата смърт и не е възприело необратимото събитие. За да отговори на същия, съдът посочил, че малолетната ищца Г. Д. К., [дата на раждане] е от кръга на лицата, имащи право на деликтно обезщетение по правилата на чл. 45 ЗЗД при смърт, съгласно приетите от ППВС № 4/1961г., № 5/1969г. и № 2/1984г., преди разширяването на кръга с ТР № 1/2016г./21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС, тъй като е дъщеря на починалото лице Д. К. О..

2

Позовавайки се на дадените в съдебната практика разрешения въззивният съд приел, че децата на починалия са засегнати в най-висока степен от неговата смърт, бидейки лишени завинаги от родителската му обич и морална подкрепа, а до определена възраст – и от дължимата по закон финансова подкрепа под формата на издръжка. Посочил, че правото на обезщетение принадлежи както на децата, които са били родени и живи към момента на смъртта на родителя, така и на заченатите, но все още неродени към този момент. Изложил, че от гледна точка на въведения в чл.51, ал.1 ЗЗД обективен критерий, връзката между противоправно причинената смърт и търпените от детето неблагоприятни последици е пряка и непосредствена, тъй като непозволеното отнемане на живота на родителя препятства възможността детето да получи занапред полагащите му се по закон и справедливост родителска любов, закрила и подкрепа. Направил извод, че след като от момента на своето раждане, поради нормално присъщото на биологичната връзка помежду им съдържание, детето най-осезателно и най-интензивно понася отрицателните последици от безвъзвратната загуба на родителя си, няма основание да се отрече правото на обезщетение на дете, което поради своята ниска възраст или поради други обстоятелства (в случая неразкриване на причината за отсъствието на бащата), не е възприело до момента на разрешаване на спора смъртта на баща си като обективен факт.

Въз основа на изложеното съдът приел, че от момента на смъртта на пострадалото лице, настъпила в резултат на процесния деликт, малолетната ищца е започнала да търпи неблагоприятните последици от загубата на биологичния си баща, тъй като от този момент и завинаги била лишена от изконните си човешки права да опознае баща си, да изгради с него присъща между родител и дете емоционална връзка, да бъде обичана и обгрижвана от него; да получава любовта, закрилата и подкрепата, която само той би могъл да ѝ осигури. Направил извод, че тези неблагоприятни последици съставляват неимуществени вреди за детето, които се намират в пряка причинно-следствена връзка с поведението на виновния водач и подлежат на обезщетяване по силата на чл. 45 във вр. с чл. 51, ал. 1 ЗЗД от него, а съгласно чл. 432, ал. 1 КЗ и от ответника „Дженерали Застраховане“ АД, в качеството му на застраховател по риска „Гражданска отговорност”.

По отношение размера на обезщетението, съдът посочил, че сумата от 150 000лв., от която застрахователят е заплатил доброволно 40 000 лв., съответства напълно на закрепения в чл.

52 ЗЗД принцип за справедливост, при съобразяване степента на родствена близост между детето и пострадалия, продължителността и интензитета на подлежащите на обезщетяване неимуществени вреди и техния необратим характер.

Въззивният съд намерил за неоснователни въведените в производството възражения за съпричиняване на произшествието от пострадалото лице поради липса на предпазен колан и поради знанието на пострадалия, че водачът на товарния автомобил е употребил алкохол. За да обоснове този извод, съдът кредитирал заключението по назначената от първоинстанционния съд съдебно-медицинска експертиза (т. 4), според което с оглед механизма на процесното ПТП и деформациите на автомобила вследствие на удара в дървото, получените от пострадалия тежки травматични увреждания, довели до неговата смърт, биха настъпили и при правилно поставен предпазен колан. Посочил, че от събраните 3 в хода на производството доказателства не се установява знание на пострадалото лице, че е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол значително над законоустановения минимум. Отбелязал, че ответникът не е ангажирал годни доказателства за това, а знанието на пострадалия не може да се изведе от установената степен на алкохолно опиянение на водача и изводите на вещото лице, изготвило съдебномедицинската експертиза за типичните признаци за тази фаза на алкохолна интоксикация.

Приел, че последното би означавало да се признае основание за отчитане на съпричиняващо поведение и намаляване на застрахователното обезщетение въз основа на предположения.

Съдът посочил, че за да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е необходимо приносът на увреденото лице да е доказан при условията на пълно главно доказване, а не предполагаем (решение № 27/15.04.2015г. по т.д. № 457/2014г. на ІІ т.о. на ВКС). По изложените съображения въззивният съд намерил предявения иск за основателен до размер от 110 000лв.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, по следните правни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС и от значение за правилното тълкуване и приложение на закона и за развитието на правото, което би осигурило решаването на делата според точния смисъл на законите:

1/Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните?; 2/ Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт, всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението?

Твърди се, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №331/04.07.2011г. по г.д.№1649/2010г. ІV г.о.; решение №36/24.03.2014г. по т.д.

№2366/2013г. ІІ т.о.; решение от 22.02.2011г. по г.д.№1863/2010г. ІV г.о.; решение от 09.05.2011г. по г.д.№421/2009г. ІV г.о.; решение от 09.06.2011г. по г.д.№761/2010г. ІV г.о.; решение №94/16.08.2022г. по г.д.№924/2021г. ІV г.о.; решение №61/07.07.2022г. по г.д.

№1659/2020г. І г.о.

Тези въпроси са свързани със задължението на въззивния съд да мотивира решението си, съобразно правилата на чл. 235, чл. 236 и чл. 12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Същите принципно са значими по всяко исково производство и по тях е налице трайно установена практика на ВКС, включително и задължителна такава – т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според дадените в същата разрешения, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи (чл.235, ал.2 от ГПК). Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално 4 допуснатите при разглеждане на делото пред него.