Определение № 3887 от 31.07.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3887 гр. София, 31.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20248002104099 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 20 890/15.08.2024 година, подадена от З. А. Т., срещу решение № 787/10.07.2024 година на Окръжен съд Варна, ІV-ти състав, постановено по гр. д. № 638/2024 година в частта му, с която след частично изменение и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 264/22.01.2024 година на Районен съд Варна, 35-ти състав, постановено по гр. д. № 13 021/2022 година е определен режим на лични отношения на бащата Б. М. Б. с детето В. Б. М., предвид общото съжителство на двамата родители в съсобствено жилище с детето.

В касационната жалба на З. А. Т. се излагат доводи за това, че въззивното решение на Окръжен съд Варна в обжалваната му част е постановено при допуснати нарушения на материалния закон, както и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което е и необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което съсобственото между Б. М. Б. и З. А. Т. жилище с административен адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. № 4, ет. 2, ап. 6 да бъде предоставено за ползване единствено на майката З. А. Т..

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба Б. М. Б. е подал отговор на същата с вх. № 25 636/14.10.2024 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 787/10.07.2024 година на Окръжен съд Варна, ІV-ти състав, постановено по гр. д. № 638/2024 година в оспорваната му част и такова не трябва да 1 бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

З. А. Т. е била уведомена за обжалваното решение на 16.07.2024 година, като подадената от нея против същото касационна жалба е с вх. № 20 890/15.08.2024 година.

Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

В обжалваното решение съставът на Окръжен съд Варна е приел, че изборът на родител за непосредствено упражняване на родителските права бил детерминиран от редица конкретни за всеки отделен случай фактори, които следвало да бъдат преценявани в духа на водещия принцип за максимална защита на интересите на детето (чл. 59, ал. 4 от СК, във връзка с чл. 3, т. 3 от ЗЗДет и КЗПД), при зачитане на заложените в ППВС № 1/12.11.1974 година критерии, сред които били родителските качества и индивидуалните особености на родителите, битовите условия в домовете им, установеното положение във връзка с отглеждането на детето и отражението му върху него, наличието на подходяща подкрепяща среда при всеки от родителите, възрастта и пола на детето, неговите личностови, физиологични и емоционални характеристики и потребности, изразеното му желание и причините за него, данните за пряко или непряко поведение на някой от родителите, причиняващо негативна промяна на отношението към другия родител, и други. В този процес всяка от страните следвало да докаже пълно и главно въведените от нея твърдения досежно релевантните обстоятелства и ефекта на същите върху детето. А интересите на детето, преценявани в конкретиката на случая, били винаги първостепенния и решаващ за съда фактор. При разглеждане на посочените предпоставки първоинстанционният съд бил изложил подробни и обосновани правни изводи, които се споделяли изцяло от въззивният съдебен състав, като законосъобразни, правилни и съответни на смисъла и на целта на закона, въз основа на коректно установена фактическа обстановка по делото и правилно приложение на материалния и процесуалния закон, поради което и на основание чл. 272 от ГПК въззивният съд препращал към тях. Независимо от това в изпълнение на задължението да даде разрешение на възведените пред него с въззивната жалба въпроси (относно поподходящия родител за титуляр на родителски права) въззивният съдебен състав намирал, че по този най-спорен за производството въпрос било изяснено на първо място от писмените доказателства и от социалния доклад, а и не било спорно, че въпреки „раздялата“ им родителите продължавали да живеят заедно в съсобственото им жилище „като съквартиранти“, заедно с детето им. В това жилище момчето В. Б. М. било отраснало с родителите си, това жилище то определяло за негов дом; в него страните (чрез процесуалните им представители) заявявали и че ще продължат да живеят. Тези обстоятелства били важни за случая, доколкото преценката за „по-подходящия“ родител за 2 непосредствено отглеждане на детето се свеждала до този, който щял по-добре за детето да взема важните за него решения занапред при спор с другия, на фона на паритетно присъствие и на двамата в ежедневието му и на фона на фактическо местоживеене на детето с двамата родители, независимо от избора на титуляр на родителските права. При това положение от приетата, неоспорена от страните и кредитирана от съда съдебнопсихологична експертиза се установявало, че макар в момента на обследването емоционалната връзка и привързаността на детето В. Б. М. с баща му Б. М. Б. да били посилни, детето било привързан и към майка си З. А. Т., а потребността му от нея се проявявала в стремежа да я „върне отново при себе си“. Това заключение кореспондира с показанията на свидетелката К. и свидетелката М., че В. Б. М. бил привързан и към майка си, и към баща си, обичал и двамата; „детето било привързано към майка си, то имало нужда от нея“, също както имало силна връзка и нужда и от баща си; обичало и двамата.

Връзката на детето В. Б. М. с майката З. А. Т. била потвърдена и от социалния доклад и не била опровергана от показанията на свидетелката Д., която признавала, че нямала реални впечатления от отношенията на момчето с майката (имала такива само за полаганите от бащата подходящи грижи, когато бил със сина си). По този начин единственото по делото доказателство в подкрепа на тезата на бащата Б. М. Б., че З. А. Т. не била подходяща за родител, „не обръщала внимание на В.“ и между тях нямало привързаност, били чисто декларативните като характеристика и напълно изолираните от процесуална гледна точка показания на свидетеля Т., които поради това изобщо не се кредитирали от въззивния в тези им части. От материалите по делото се установявало, че В. Б. М. бил привързано и към двамата си родители, обичал ги и имал потребността от тях в ежедневието си, противно на въззивните доводи за обратното. Следва да се отбележи, че отдалечаването между самите партньори Б. М. Б. и З. А. Т., както и причините за разрива в личните им отношения нямали значение в производството по чл. 127, ал. 2 от СК, тъй като в него не се разглеждали брачни провинения. Решаващо било дали всеки от родителите бил продължил да изпълнява според възможностите си своята функция в живота на детето след „раздялата“ и към момента на делото, което било налице в случая. Като положителен коректив на така формираните изводи следвало да бъде съобразено изложеното от детето В. Б. М. при непосредственото му изслушване пред въззивния съдебен състав по реда на чл. 15, ал. 1 от ЗЗДет. При него детето откровено споделяло, че: живеело заедно с двамата си родители и си имало всичко необходимо вкъщи; когато имало затруднения в училище търсело помощ и от двамата си родители; в свободното си време обичало да ходи на плаж и с майка си, и с баща си; ако го заболи нещо се обръщало за помощ и към двамата си родители, в зависимост от това кой в момента се намирал по-близко до него; за съвети се обръщало и към двамата си родители; чувствало се спокойно „и с мама, и с тате“; разказвало за времето, което щяло да прекара през лятото с всеки от родителите и с техни близки, с очевидно настроение от общите им планове; не си пожелавало нищо друго, освен родителите му да се карат по-малко. Така споделеното по откровен и непосредствен начин (без затваряне в себе си, без видимо блокиране и без индиция за влияние върху разказаното) онагледявало по несъмнен за въззивния съд начин потребността и полезността от присъствието и на двамата родители в 3 живота и ежедневието на В. Б. М., като гаранция за неговото спокойствие и увереност, установени и от съдебно-психологичната експертиза. Както разяснявал съдебният психолог основният проблем в случая бил между родителите, а не бил в родителската несъстоятелност на някой от тях спрямо детето. Поради това най-пълноценно спорът можел да бъде разрешен от самите родители, при договорености и компромиси между тях в името на водещата ценност-спокойствието и защитата на детето им, което на този етап те отказали да направят. Изразеното пред социалните работници в рамките на производството пред първоинстанционния съд желание на детето В. Б. М. да живее само с баща си Б. М. Б. от една страна не се потвърдило, а дори се и опровергавало при изслушването на детето пред въззивната инстанция. От друга страна то можело да бъде донякъде обяснено с поразнообразните и приятни преживявания, осигурявани от бащата. Без в последното да имало нещо негативно, то било от значение относно мотивацията на детето при формиране на родителското му предпочитание, в който смисъл била и трайната съдебна практика. Поради това и макар да било несъмнено полезно за детето да прекарва достатъчно време с баща си, както и да били изцяло положителни пълноценното общуване между тях и общите им занимания, формиран с оглед на тях избор на детето с кого от родителите си да живее не можел да бъде поставен в основата на решението на съда по въпроса. Приетото от първоинстанционния съд в този смисъл било правилно и обосновано, противно на въззивните оплаквания. По отношение на възпитателския капацитет на двамата родители от съдебно-психологичната експертиза се установявало, че те притежавали приемлив такъв, но и при двамата същият бил дефицитен и сам по себе си не способствал за създаване на сигурност и на увереност в детето. При майката З. А. Т. дефицитът се проявявал главно в несигурност и неувереност, че „ще се справи“ след смъртта на майка й (силна нейна опора), в съчетание с влошените и конфликтни отношения с бащата; непродуктивен бил и установеният от съдебно-психологичната експертиза защитен механизъм у нея на „пренасяне на вината за положението“ на другия партньор. При бащата Б. М. Б. обаче дефицитът се проявявал чрез несъзнателно поведение, манифестирано метакомуникативно (в скрития смисъл и в подтекста на комуникацията и на действията му), което се проявявало в негативни внушения в детето по отношение на майка му, разколебаващи ролята и значимостта й в живота му. Съгласно съдебно-психологичната експертиза (противно на доводите във въззивната жалба) последното било продиктувано от подсъзнателната му потребност да се представи като по-надеждният и покачественият родител, а това водело и занапред щяло да води до смут, безпокойство, повишаване на невротичността и до негативни последици за психоемоционалното състояние на детето, индикации за каквито се съдържали в показанията на свидетелката К. и свидетелката М. (поведенчески прояви в училище, агресия към децата, включително и към дъщерята на едната свидетелка, обидни думи и други). От тази гледна точка потенциалните рискове при предоставяне на родителските права на бащата биха били по-големи, както защото щяло да стимулира (макар не целенасочено) отчуждаване от майката и влошаване на отношението и на връзката с нея, така и защото щяло да доведе до продължаващо поставяне на В. Б. М. в състояние на вътрешно безпокойство и несигурност. Подобни последици при предоставяне на правата на 4 майката З. А. Т. не били установени в случая. Затова като съпоставял потенциалните рискове, които криел всеки от двата варианта на титулярство на родителските права, въззивният съд следвало да предпочете този, при който възможните негативи били сведени до минимум, а именно-отглеждане от майката З. А. Т., съчетано с трайно присъствие на бащата Б. М. Б. в ежедневието, обусловено и от продължаващото общо съжителство. Във връзка с това следвало да се съобрази и че по свидетелски данни тя била положила усилия за стабилизирането й, организирала била ежедневието си за да прекарва повече време с детето, закупила била и автомобил за целта, което се потвърждавало и при изслушването на детето В. Б. М. пред въззивната инстанция-от разказаното, че прекарвало свободно време и с майка си, с която имали и приятни общи планове за лятото, като всичко това сочело на положителни тенденции в поведението на майката по повод сина й. Освен това по разглеждания въпрос, съобразно посочените причини и съображения въззивният съд преценявал, че твърденията за естествено възникнала попълноценна връзка на детето В. Б.