Определение № 4615 от 29.09.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4615 гр. София, 29.09.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20258002104606 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 8284/28.07.2025 година, подадена по СССЕ на 25.07.2025 година, от Софийския районен съд и на касационна жалба с вх. № 9070/20.08.2025 година, подадена от Софийски градски съд, двете срещу решение № 346/01.07.2025 година на Окръжен съд София, І-ви въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 1065/2024 година.

С въззивното решение на Окръжен съд София е потвърдено първоинстанционното решение № 248/28.06.2024 година на Районен съд Костинброд, ІІ-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 10/2023 година в частта му, с която Софийски градски съд и Софийския районен съд са осъдени да заплатят на Г. Е. Г. сумата от 5000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на гр. д. № 9347/2016 година по описа на Софийския районен съд и в. гр. д. № 8446/2021 година по описа на Софийски градски съд, при което производството по делата за обезщетение по чл. 49 от ЗЗД е продължило за период шест години, осем месеца и двадесет дни, заедно със законната лихва, считано от 01.03.2023 година до окончателното плащане.

В подадената от Софийски градски съд касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в частта му, касаеща касатора, е 1 постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения срещу Софийски градски съд от Г. Е. Г. иск, с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд София в тази му част по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

В подадената от Софийския районен съд касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в частта му, касаеща касатора, е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения срещу Софийския районен съд от Г. Е. Г. иск, с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ да бъде отхвърлен или евентуално обезщетението за неимуществени вреди да бъде намалено. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд София в тази му част по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Ответникът по подадените касационни жалби Г. Е. Г. е подал отговор с вх. № 9498/02.09.2025 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на решение № 346/01.07.2025 година на Окръжен съд София, І-ви въззивен граждански състав, постановено по гр. д.

№ 1065/2024 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбите се оспорват като неоснователни като се иска да бъдат оставени без уважение, а оспорваното с тях решение да бъде потвърдено.

Софийски градски съд е бил уведомен за обжалваното решение на 21.07.2025 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 9070/20.08.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Софийският районен съд е бил уведомен за обжалваното решение на 14.07.2024 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с 2 вх. № 8284/28.07.2025 година, като е подадена по СССЕ на 25.07.2025 година.

Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд София е приел, че предявеният иск бил с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ. Г.

Е. Г. претендирал от Софийския районен съд и Софийски градски съд заплащане на сумата от 10 000.00 лева (частичен иск от 15 000.00 лева), представляваща обезщетение за претърпените от него вреди, в резултат на нарушеното му право на разглеждане и решаване в разумен срок на производството за обезщетение по чл. 49 от ЗЗД, водено срещу Прокуратурата на Република България и Областна дирекция на МВР-гр. Перник. Твърдяло се, че Г. бил подал искова молба срещу посочените ответници на 19.02.2016 година, по повод на която било образувано гр. д. № 9347/2016 година по описа на Софийския районен съд. Производството пред този съд било приключило но 30.06.2021 година, когато делото било изпратено на Софийски градски съд, поради подадена от Г. Е. Г. въззивна жалба. Образуваното въззивно производството по в. гр. д. № 8446/2021 година по описа на Софийски градски съд било приключило на 09.11.2022 година, когато бил постановен окончателен съдебен акт. Поради забавеното правосъдие Г. бил претърпял неимуществени вреди–болки и страдания, чувство на безнадеждност и липса на справедливост, притеснения и стрес, недоверие в съдебната система като цяло, както и емоционален и психически дискомфорт. След окончателното приключване на производството Г. Е. Г. бил подал заявление до ИВСС гр.

София, като според изготвения констативен протокол забавянето не се дължало на действия от страна на Г., нито от страна на процесуалния му представител.

Според състава на Окръжен съд София безспорни на етапа на въззивното производство били следните обстоятелства: производството по гр. д. № 9347/2016 година по описа на Софийския районен съд било образувано 3 по искова молба от 19.02.2016 година, подадена от Г. Е. Г. срещу Прокуратурата на Република България и Областна дирекция на МВР гр.

Перник с искане за заплащане на сумата от 3000.00 лева (частичен иск от 6000.00 лева), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца вследствие на неправомерните действия на тези държавни органи. С разпореждане № 2414 от 07.01.2017 година исковата молба била оставена без движение с указания Г. Е. Г. да внесял дължимата за производството държавна такса. Посочените указания били изпълнени в срок, като доказателства за това били представени по делото с молба от 09.03.2017 година. С последващо разпореждане от 12.07.2017 година исковата молба била повторно оставена без движение с указания за представяне на препис от нея, както и да се конкретизирали обстоятелствата, които ангажират отговорността на ответниците. Указанията били изпълнени на 21.08.2018 година. С разпореждане от 27.02.2019 година препис от исковата молба бил изпратен на ответниците, с което било поставено началото на процедурата по чл. 131 от ГПК. Отговори на исковата молба били депозирани и от двамата ответника, съответно от Прокуратурата на Република България на 17.04.2019 година, а от Областна дирекция на МВР гр. Перник–на 03.05.2019 година. Следващото процесуално действие по делото било извършено на 04.05.2020 година и се изразявало в изготвянето на проект за доклад по делото и насрочването му за разглеждане в открито заседание за дата 07.07.2020 година. Делото било разгледано и решено в това първо и единствено заседание, като първоинстанционното решение било постановено на 21.08.2020 година. Това решение било обжалвано от Г. Е. Г., като въззивната жалба била подадена до Софийски градски съд чрез Софийския районен съд на 21.09.2020 година.

Същата била оставена без движение с указание за заплащане на дължимата се за въззивното производство държавна такса с разпореждане на първоинстанционния съдия от 26.03.2021 година. След процедурата по администрирана на въззивната жалба, извършена от Софийския районен съд, делото било изпратено на Софийски градски съд, където на 02.07.2021 година било образувано в. гр. д. № 8446/2021 година. С определение № 1058/09.07.2021 година, постановено по реда на чл. 267 от ГПК, делото било насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание за 07.10.2021 година.

Пред въззивния съд било проведено едно единствено открито заседание на посочената дата, в което делото било обявено за решаване. С молба от 4

31.10.2022 година процесуалният представител на Г. Е. Г. бил направил искане за определяне на подходящ срок за постановяване на съдебното решение, на основание чл. 255, ал. 1 от ГПК. Въззивното решение било постановено на 09.11.2022 година, като същото не било подлежало на обжалване и било влязло в сила.

Въззивният съд е посочил, че между страните не било спорно и обстоятелството, че след постановяване на окончателния по делото акт, Г. Е. Г. бил депозирал заявление по реда на чл. 60, ал. 1 от ЗСВ пред ИВСС гр. София.

Видно от представения констативен протокол и уведомително писмо, след проверка Инспекторатът бил установил, че правото на Г. Е. Г. за разглеждане и решаване на делото в разумен срок било нарушено, с оглед на което му било предложено обезщетение в размер на 2600.00 лева. Също така не било спорно, че Г. не бил приел предложението за сключване на споразумение за предложената като обезщетение сума.

При тези факти въззивният съд обосновал правните изводи, че решението на първоинстанционния съд освен валидно и допустимо било и правилно. Съгласно чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ държавата отговаряла за вредите (имуществени и неимуществени), причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС. Това право се отнасяло до всички видове съдебни производства–граждански, наказателни и административни.

Според чл. 4, ал. 1 от ЗОДОВ държавата дължала обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които били пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали били причинени виновно от длъжностното лице. Отговорността на държавата била обективна и се носела от нея, без значение кой бил причинил вредоносния резултат. Тази отговорност се реализира чрез държавните органи-в случая Софийски районен съд и Софийски градски съд. Преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, а от там и за обезщетение на причинените от това вреди, се извършвала по критериите, определени в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ и поддържани последователно и в практиката на ЕСПЧ. Тези критерии били общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на 5 компетентните органи, както и други факти, които имали значение за правилното решаване на спора. Преценката дали било спазено изискването за разумен срок се извършвала с оглед обстоятелствата по делото, като се търсел баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на съдебното производство. В конкретния случай по отношение на развилото се производство пред Софийския районен съд, въззивният съд приемал за доказано, че действително било нарушено изискването за разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Касае се за исково производство, което не се отличавало с фактическа и правна сложност, било разгледано и решено в едно съдебно заседание, но въпреки това било с обща продължителност над 5 години и 4 месеца. Тази продължителност на делото се дължала най-общо на недобрата организация на Софийския районен съд при проверка на редовността на исковата молба и извършване на процедурата по размяна на книжата по делото, както и при администрирането на подадената срещу първоинстанционното решение въззивна жалба. Установявало се необосновано забавяне за периода след подаването на исковата молба на 19.02.2016 година до 27.02.2019 година., когато с разпореждане било указано препис от исковата молба и приложенията към нея да бъдат изпратени на ответниците. В рамките на този период исковата молба била оставяна два пъти без движение–първия път за внасяне на такса, но разпореждането било постановено едва на 07.01.2017 година и втори път–с разпореждане от 12.07.2017 година, с указания за уточнение на исковата претенция и представяне на преписи за насрещните страни. Макар указанията на съда да били изпълнявани в срок, процедурата по чл. 131 от ГПК била започнала две години след подаване на исковата молба. Предвид спецификата на този първоначален етап на исковото производство (към който момент процесуалното правоотношение съществувало само между съда и ищеца), именно съдът бил органът, който следвало да положи максимални усилия, за предотвратяване на ненужно забавяне, като извършва надлежно и в найкратки срокове дължимите процесуални действия по проверка редовността на исковата молба и уточняването на исковите претенции. Тези процесуални действия не били сложни, нито изисквали специфична подготовка и допълнителни предпоставки за извършването им, поради което срокът, в който реално били извършени, не можел да се приеме за разумен. Забавяне било 6 допуснато и при произнасянето на съда по реда на чл. 140 от ГПК, което било извършено година след постъпване по делото на отговорите на исковата молба. Действително при насрочването и разглеждането на делото, както и при постановяване на първоинстанционното решение Софийският районен съд бил действал ритмично–първото открито заседание било насрочено с определение от 04.05.2020 година за 07.07.2020 година, делото било обявено за решаване, а решението било постановено на 21.08.2020 година. Въпреки това с последващите си действия по администриране на подадената от Г. Е. Г. на 21.09.2020 година въззивна жалба, Софийския районен съд отново би допуснал необосновано забавяне на делото, като бил обездвижил същата за заплащане на държавна такса едва с разпореждането си от 26.03.2021 година.