Определение № 4322 от 10.09.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4322 гр. София, 10.09.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Розинела Янчева

Радост Бошнакова като разгледа докладваното от Радост Бошнакова Касационно гражданско дело № 20258002102232 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Г. Д., Ц. Л. Д., Л. К. Д., М. В. Д., А. Г. А. и С. Г. А., против решение № 83 от 28.01.2025 г. по в. гр. д. № 710/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от тях против Минно-геоложки университет „Св. Иван Рилски“ (МГУ) искове за собственост с правно основание чл. 108 ЗС за 1/3 ид. ч. от поземлен имот - земеделска земя, включена в строителните граници на [населено място], м. „Н. п.“ (К.), съставляващ имот пл. № * от кадастралния план от 1939 г. на [населено място], с площ 3 900 кв. м, който имот по изготвения план на ЧЗРКП на [населено място], м. „С. г.“, кв. 50, 51, попада в границите на следните урегулирани поземлени имоти: УПИ-*, кв. 50, м. „С. г.“, отреден за имот *; УПИ-*, кв. 52, м. „С. г.“; УПИ-*, кв. 52, м. „С. г.“; УПИ-*, кв. 52, м. „С. г.“; УПИ-*, кв. 52, м. „С. г.“;

УПИ-*, кв. 52, м. „С. г.“; [улица] - о.т. 708а, м. „С. г.“; [улица] - о.т. 712; м. „С. г.“, понастоящем нанесен в кадастралната основа на регулационния план като имоти с проектопланоснимачни № * и № *.

Касаторите излагат съображения за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Изложени са оплаквания за нарушаване на чл. 266 ГПК при събиране на доказателства от въззивната инстанция, за неправилно осъществен косвен съдебен контрол по отношение на осъщественото реституционно производство и за неотчитане обстоятелството, че искът не касае целия имот при формиране на констатацията, че в същия е реализирано мероприятието, за което е отчужден. Искат обжалваното решение да се отмени. Няма искане за разноски.

1

Обосноват искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в приложното поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК при следните формулирани въпроси:

1. Може ли въззивният съд да приеме доказателства, с които страната е разполагала преди приключване на съдебното дирене на първа инстанция, след като е било налице разпределение на доказателствената тежест с доклада пред първата инстанция. Поддържат противоречие на даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос с решение № 42 от 06.06.2023 г. по гр. д. № 4123/2022 г. на ВКС, IV г. о., решение № 50116 от 27.11.2023 г. по т. д. № 1138/2022 г. на ВКС, I т. о., решение № 212 от 18.02.2021 г. по гр. д. № 859/2020 г. на ВКС, IV г. о.;

2. Длъжен ли е съдът, упражняващ косвен съдебен контрол (чл. 17, ал. 2 ГПК), да събере доказателства и да реши въпроса дали е налице основание за частична отмяна на отчуждаването (по отношение на част от имота, върху която не е реализирано мероприятие), като въпрос разрешен в противоречие с решение № 509 от 30.07.2024 г. по гр. д. № 2549/2023 г. на ВКС, I г. о., решение № 71 от 15.07.2015 г. по гр. д. № 350/2015 г. на ВКС, II г. о. Посочват, че този въпрос е от значение и за точното прилагане на закона и за развитието на правото;

3. Може ли съдът да упражни косвен съдебен контрол (чл. 17, ал. 2 ГПК) върху стабилен административен акт – акт за отмяна на отчуждаването на недвижим имот, без да е събрал и обсъдил всички доказателства за реализиране на мероприятието. По този въпрос не се позовават на конкретна съдебна практика;

4. Зависи ли от определени граници във времето предявяването на иска по чл. 17, ал. 2 ГПК и възможно ли е да бъде изрично предявен за пръв път чрез въззивната жалба срещу първоинстанционното решение. Поддържат значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Касаторите навеждат и доводи за очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК по съображенията, обосноваващи касационните основания.

В писмен отговор, в законоустановения срок по чл. 287, ал. 1 ГПК, ответникът по касационната жалба МГУ „Св. Иван Рилски“ излага съображения за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на наведените от касаторите оплаквания. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280 ГПК, поддържани в изложението към нея, констатира следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищците заявяват права върху 1/3 ид. ч. от правото на собственост върху процесния имот въз основа на земеделска реституция и наследствено правоприемство, за който имот ответникът твърди, че е отчужден с Указ № 29 от 10.12.1943 г. на регентите на цар Симеон II, издаден на основание чл. 2, пар.

1 ЗОНИДОП (отм.), и съответно не е могъл да бъде възстановен по реда на ЗСПЗЗ, тъй като е станал публична държавна собственост, както и че реституционните решения по ЗСПЗЗ са 2 издадени в противоречие с императивни правни норми за условията за възстановяване на собствеността. В тази връзка е намерил, че решаващият за изхода на спора въпрос е обвързан с установяването на статута на имота към момента на образуване на ТКЗС, така че да бъде извършена преценка за приложимостта на предвидения в ЗСПЗЗ ред за неговото възстановяване и съответно за действието на издаденото по този ред позитивно решение на ОСЗГ (ПК/ОСЗ).

С оглед очертания предмет на въззивното производство и при съобразяване наведените във въззивната жалба оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, с нарочно определение по чл. 267 ГПК въззивният съд е допуснал събирането на приложени от ответника към въззивната му жалба новооткрити писмени доказателства, както и изслушването на СТЕ с цел изясняване на въпросите за отреждането на спорния имот за определено мероприятие, за чии нужди и дали същото е реализирано.

При анализ на събраните доказателства съдът е възприел доводите на ответника за отчуждаване на процесния имот през 1943 г. по реда на чл. 2, § 1 ЗОНИДОП (отм.) за нуждите на войската в землището на с. Дървеница - Софийско и последващото му отреждане за нуждите на висшето учебно заведение. Въз основа на изслушаните основно и допълнително заключения на вещи лица са обосновани изводите, че първото реализирано мероприятие на терена било за военни нужди и се състояло в изграждането на казармени и обслужващи сгради, складове за оръжие и боеприпаси, бункери, спортни съоръжения, които били предоставени за ползване през 1948 г. на поделения на Вътрешни войски, разформировани с министерско постановление от 1961 г. Тези сгради били отразени в кадастралните листове на КП на гр. София от 1950 г., а със Закона за одобрение и приложение на общия градоустройствен план от 1961 г. територията на бившите казарми била отредена за обществени терени и висши учебни заведения. Впоследствие, с изработения първи за територията регулационен план, одобрен през 1967 г., същите тези сгради (съществуващи и до днес) били предвидени за нуждите на Минно-геоложки институт, като предвижданията на регулацията били изпълнени – освен ректората и двата факултета, за нуждите на учебното заведение били изградени трафопост, пристройки към старите сгради, спортна площадка, между сградите били обособени алеи и зони за озеленяване, както и паркинг ведно с обслужваща го улица. В подкрепа на този извод е посочено и обстоятелството, че спрямо действащите от 28.07.2020 г. кадастрална карта и кадастрални регистри на гр. София процесният имот е с утвърден кадастрален статус и попада върху терени със следното фактическо ползване - около 750 кв. м паркова площ, реализирана около сградите на ректората и двата факултета; около 370 кв. м озеленена площ с дървесна растителност; около 2 250 кв. м паркинг с асфалтово покритие – т. е. същият е част от комплексно мероприятие за МГУ.

Въззивният съд е възприел констатациите на вещите лица като обективни, безпристрастни, компетентно дадени и кореспондиращи със събраните писмени доказателства. Въз основа на съдържанието на Указ № 29 от 10.12.1943 г. на регентите на цар Симеон II и Заповед от 29.06.1961 г. на министъра на просветата и културата (издадена в съгласие с решението на 3 правителствената комисия за прехвърляне на движимото и недвижимото имущество на поделенията на МВР в района на с. Дървеница на Министерството на просветата и културата), съдът е посочил, че на Минно-геоложкия институт е разпоредено разпределянето на двете казармени сгради, хранителния блок, жилищната сграда, както и на намиращото се в тях и в района движимо имущество, ползвани от поделение 0360. За да обоснове изводите си, въззивната инстанция се е позовала и на следните писмени доказателства: писмопредавателен протокол от 08.07.1961 г. за приемане по опис на имуществото от комисия, назначена със заповед на ректора на института; акт за държавна собственост № 945 от 09.04.1971 г. на Ленински РНС, издаден във връзка със Заповед № 2537 от 01.12.1967 г. на отдел „Архитектура и благоустройство“ при СГНС за предоставяне на права на Министерството на народната просвета за нуждите на образованието; инвентаризационен опис и инвентарна книга за дълготрайни материални активи на МГУ „Св. Иван Рилски“.

Изложено е в мотивите към обжалваното решение, че с посочения указ от 1943 г. е обявена обществена полза от отчуждаването и спешност от завладяването, а по смисъла на трайно установената практика по приложението на ЗОНИДОП (отм.) отчуждителният ефект по този нормативен акт настъпва с фактическото завземане на подлежащите на одържавяване имоти от страна на администрацията, независимо от това дали са изпълнени или не формалностите на закона. Въз основа на изложеното за отхвърляне на предявените искове е посочено, че е достатъчно да са налице данни за завладяване на спорния имот при действието на този закон до 1948 г., когато същият е отменен. Посоченото условие въззивният съд е приел за изпълнено в разглежданата хипотеза, като се е обосновал с констатацията за съществуване на споменатите казармени и обслужващи сгради, складове, бункери и спортни съоръжения.

За завършването им към 1948 г. е намерил, че сочат писмените сведения относно предоставянето им за ползване на поделения на Вътрешни войски през 1948 г., което предполагало фактическо завземане и начало на строителството незабавно след указа от 1943 г.

Воден от изложеното съдът е формирал извод за настъпване на отчуждителния ефект върху процесния имот на основание ЗОНИДОП (отм.) най-късно в края на 1947 г., с което същият е придобил статут на държавна собственост, която не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Съответно, издадените в полза на ищците позитивно решение № 9428/492 от 19.10.2005 г., изменено с решение № 9488/492 от 13.02.2007 г. на ОСЗГ - Община „Овча купел“, е намерил, че не могат да произведат търсеното правно действие, независимо от това, че се предхождат от съдебно решение в производство по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ. В допълнение е изложил съображения за незаконосъобразност на проведената реституционна процедура и поради противоречие с материалния закон - чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ във връзка с § 1в ППЗСПЗЗ, които разпоредби изключват възстановяването на отчужден имот в стари реални граници в хипотезите на застрояване и промяна на неговото предназначение като земеделска земя по смисъла на чл. 2, т. 3 ЗСПЗЗ. Въз основа на изложеното за наличие на пречки за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ въззивният съд е обосновал крайния извод за липса на активна материалноправна легитимация на ищците по отношение на процесния имот, а оттам – за неоснователност на предявените искове.

4

При съобразяване на констатациите и изводите на въззивния съд, както и на изложените в мотивите към обжалваното решение съображения, основани на обсъдените доказателства, и съдържащите се в касационната жалба и изложението към нея доводи, касационната инстанция намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на решението.