Решение № 5819 от 16.09.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5819 гр. София, 16.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Златка Чолева

Цветелина Ал. Костова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Красимир Мазгалов Въззивно гражданско дело № 20251100500759 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 20452 от 12.11.2024 г., постановено по гр. дело № 24872/2024 г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 27 състав, И. А. М. е осъден, на основание чл. 6, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗУЕС, да заплати на останалите етажни собственици в Етажната собственост на адрес: гр. София, ж.к. ****, представлявани от управителя Т.С.Р., сумите от: 360 лв. – дължима за периода 29.04.2021 г.-29.04.2024 г., представляваща разходи за поддръжка и управление на етажната собственост, както и сумата от 14,48 лв., представляваща припадаща се част от разходи за задължителна проверка и изграждане на предпазен щит на асансьора, ведно със законната лихва от 29.04.2024 г. до окончателното плащане. На основание чл. 130 ГПК, вр. чл. 40, ал. 2 ЗУЕС съдът е върнал насрещната искова молба на И. М. за отмяна на решенията на общото събрание от 12.02.2024 г. и е прекратил производството по нея. Със същото решение, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответника е осъден да заплати на останалите етажни собственици в Етажната собственост на адрес: гр. София, ж.к. ****, сумата от 1 200 лв., представляваща разноски за първоинстанционното производство.

В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК е подадена въззивна жалба от ответника И. А. М.. Поддържа се, че решението е недопустимо и неправилно.

Въззивникът оспорва представителната власт на Т.Р., тъй като била избрана за „домоуправител“, а не за председател на управителен съвет, и липсвал протокол по чл.

22, ал. 2 ЗУЕС. Твърди, че чл. 38, ал. 2 ЗУЕС допуска единствено заповедно производство, а такова не е предхождало иска, независимо че в началото на мотивите на СРС е посочен чл. 422 ГПК. Оспорва да е бил уведомен за поканата за доброволно плащане от 29.02.2024 г. и счита, че законна лихва не се дължи.

1

По съществото на главните искове въззивникът твърди, че решенията на общото събрание от 16.09.2015 г. и 09.10.2016 г. не са му били съобщени по реда на чл. 16, ал.

7 ЗУЕС, не са влезли в сила и във всички случаи са изгубили действие след една година. Според него за исковия период е следвало да има отделни годишни бюджети и решения за размера на вноските, касиер или банкова сметка. Поддържа още, че не са доказани действително извършени разходи за ток, асансьор, хигиенист и възнаграждение на управителя, нито кои етажни собственици са платили вместо него, поради което уважаването на иска водело до неоснователно обогатяване. Признава разхода от 14,48 лв. за асансьора и сочи, че приема и фактурата за 264 лв., но не можел да определи своя дял.

По насрещния иск въззивникът оспорва представителството на ответниците от Т.Р. и своевременността и достоверността на представените с отговора документи протокола от общото събрание, протокола за поставяне на поканата и протокола за поставяне на съобщението за изготвения протокол. Счита, че чл. 16, ал. 7 ЗУЕС не предвижда съставяне на последния документ. Оспорва извода, че на 14.02.2024 г. е свалил съобщението от таблото, и поддържа, че срокът по чл. 40, ал. 2 ЗУЕС е започнал на 31.05.2024 г., когато с исковата молба е получил заверено копие от протокола на общото събрание. Иска обезсилване на решението и прекратяване на производството по главните искове, евентуално отмяната му и отхвърляне на исковете, както и разглеждане по същество на насрещния иск или връщането му на СРС.

Претендира разноски.

Въззиваемите етажни собственици, чрез процесуалния си представител, оспорват жалбата. Поддържат, че управителят е законен представител на останалите етажни собственици, че задълженията произтичат от влезлите в сила решения от 16.09.2015 г. и 09.10.2016 г., а извършените дейности по асансьора са удостоверени с фактури, фискален бон и протокол. Считат насрещния иск за просрочен, тъй като съобщението за изготвения протокол е поставено на 13.02.2024 г., а от видеозаписа, заключението на вещото лице и свидетелските показания се установява, че на 14.02.2024 г. въззивникът е свалил поставения лист. Молят решението да бъде потвърдено и претендират разноски.

Софийският градски съд, като прецени събраните доказателства и доводите на страните в пределите на въззивната проверка, приема следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна страна срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт и е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част; по останалите въпроси е ограничен от оплакванията в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо.

То е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК настоящият състав препраща към мотивите на СРС, а във връзка с подробно изложените оплаквания добавя следното:

Неоснователно е възражението, че исковата молба е подадена без надлежна представителна власт. Законът различава управителен съвет като колективен орган и управител като едноличен орган на управление. Само при избран управителен съвет същият избира председател измежду членовете си и се съставя протокол за това. По делото не е установено да е избран управителен съвет, а с решението по т. 4 на общото събрание от 12.02.2024 г. Т.Р. е избрана да продължи да изпълнява функциите на „домоуправител“. Употребеното в протокола битово наименование не променя 2 съдържанието на възложената функция-управление на етажната собственост като едноличен орган. Поради това не е необходим протокол за избор на председател на несъществуващ колективен управителен съвет.

По искове срещу собственик във връзка с изпълнение на решение на общото събрание управителят представлява останалите собственици по силата на закона. Те са носители на спорното материално право, а управителят упражнява процесуалното представителство. Ето защо както предявяването на главните искове, така и подаването на отговор срещу насрещния иск са надлежно извършени. Дори да се приеме, че решението от 12.02.2024 г. е било оспоримо, до неговата отмяна то подлежи на зачитане, тъй като изпълнението му не е било спряно.

Доводът, основан единствено на използваните думи „домоуправител“, „такса“ и „вход“, е формален и не разкрива порок на представителството или на вземането.

Правното значение на волеизявлението се определя от съдържанието му, а не от разговорното наименование. От решенията се установява както лицето, на което е възложено едноличното управление, така и видът, размерът и адресатите на месечните вноски. „Вход Г“ индивидуализира обособената етажна собственост в сградата, а думата „такса“ обозначава определената парична вноска за управление. Нито една от тези езикови особености не създава неяснота относно органа, задължението или длъжника.

Неоснователно е и разбирането, че чл. 38, ал. 2 ЗУЕС установява задължителен и изключителен заповеден ред. Разпоредбата предоставя на управителя възможност да поиска издаване на заповед за изпълнение, но не отнема общия исков ред за защита на вземането. Образуването на осъдителен процес без предходна заповед не прави иска недопустим. В уводната част на първоинстанционните мотиви действително е записано, че производството е по чл. 422 ГПК. От исковата молба, доклада, обсъдените предпоставки и диспозитива обаче еднозначно следва, че са разгледани осъдителни искове по чл. 6, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗУЕС, а не установителен иск за вземане по издадена заповед. Погрешното въвеждащо изречение е несъществена неточност в мотивите; то не променя предмета на делото и не води до недопустимост на решението.

Липсата на заповед за изпълнение, на възражение по чл. 414 ГПК и на указания по чл. 415 ГПК, следователно не представлява липса на процесуална предпоставка за настоящите искове. Тези обстоятелства биха били необходими само ако ищците бяха избрали установителния иск по чл. 422 ГПК. Те са избрали осъдителна защита и съдът се е произнесъл именно с осъдителен диспозитив в рамките на заявения петитум.

Безспорно е, че въззивникът е собственик на апартамент № 101 на осмия етаж в процесната сграда. По силата на чл. 6, ал. 1, т. 10 ЗУЕС той е длъжен да участва в разходите за управление и поддържане на общите части. Размерът на месечните му задължения е определен с решенията на общото събрание от 16.09.2015 г. и 09.10.2016 г. - 5 лв. за поддръжка за лице, живеещо над втория етаж, и 5 лв. за управление за всеки апартамент. За 36-месечния исков период сборът е 360 лв., като плащане не се твърди и не се доказва. Така размерът не е изведен от фактурата за 264 лв., нито от последващо разпределяне на действителните разходи между неизвестен брой обитатели. Той е сбор от две предварително определени месечни вноски по 5 лв. за 36 месеца. Поради това твърдението на въззивника, че не може да изчисли своята част от фактурата за асансьорно обслужване, е неотносимо към начина на формиране на главницата от 360 лв.

3

Възраженията срещу редовността на съобщаването и законосъобразността на решенията от 2015 г. и 2016 г. не могат да бъдат разглеждани инцидентно в настоящия осъдителен процес. Контролът за законосъобразност на решенията на общото събрание се осъществява по специалния исков ред и в преклузивния срок по чл. 40 ЗУЕС. При липса на влязло в сила решение за отмяната им те са стабилизирани и обвързват всички етажни собственици. В този смисъл е и разрешението, възприето в решение № 39/19.02.2013 г. по гр. д. № 657/2012 г. на ВКС, че извън специалния ред и срок по чл.

40 ЗУЕС законосъобразността на решение на общото събрание не подлежи на последваща инцидентна проверка в производство по неговото изпълнение. От приобщените гр. дело № 62806/2018 г. на СРС, гр. дело № 17475/2021 г. на СРС и в. гр. дело № 346/2023 г. на СГС се установява, че между същите страни вече са уважавани вземания за предходни периоди, основани на същите решения на общото събрание. Данните от тези приобщени дела подкрепят извода, че решенията са били прилагани в отношенията между страните, без силата на пресъдено нещо по предходните спорове да се разширява към различния исков период по настоящото дело.

Дори да се изхожда от твърдението, че през 2015 г. и 2016 г. съобщенията не са били надлежно поставени, въззивникът е узнал съдържанието на решенията най-късно в производствата за предходните периоди, приключили съответно през 2019 г. и 2023 г.

След като въз основа на същите решения са били предявени искове срещу него, връчени са му съдебните книжа и са постановени влезли в сила актове, той не може основателно да поддържа, че и през процесния период решенията са му неизвестни и срокът за изпълнението им изобщо не е започнал. В настоящото дело няма предявен в срок иск за тяхната отмяна.

Не може да бъде споделен доводът, че решенията за размера на вноските имат действие само една година. Задължението общото събрание да се свиква най-малко веднъж годишно и компетентността му да приема годишен бюджет не съдържат правило за автоматично прекратяване на действието на по-рано прието решение за размера и начина на разпределяне на периодичните вноски. Решението действа до неговото изменение, отмяна или отпадане по предвидения в закона ред. Противното би довело до липса на основание за финансиране на текущото управление винаги когато общото събрание не приеме своевременно нов бюджет, каквато последица законът не предвижда. Следователно задълженията за последващ период могат да бъдат изведени от неотменено решение на общото събрание, с което е определен размерът на месечната вноска, докато не бъде прието ново решение с различно съдържание.

Годишният характер на бюджета определя отчетния период, за който се планират приходите и разходите, но не превръща всяко решение относно периодично дължима вноска в срочно решение с едногодишно действие. Чл. 11 и чл. 12 ЗУЕС не предвиждат твърдяната от въззивника последица „изтичане на валидността“ на протокола или на решенията. Протоколът е удостоверителен документ и няма самостоятелен срок на действие, а решението запазва обвързващата си сила до приемане на друго решение или до отмяната му по съдебен ред. Поради това липсата на представени три или четири отделни годишни бюджета не обезсилва решенията, на които се основава искът.