Определение № 3906 от 10.09.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3906 гр. София, 20.08.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20238002104846 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 19 468/16.09.2022 година и касационна жалба с вх. № 537/10.01.2023 година, втората подадена по пощата на 06.01.2023 година, двете подадени от А. А. К., срещу решение № 1120/02.08.2022 година, поправено с решение № 1334/09.11.2022 година, двете на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановени по гр. д. № 2431/2021 година.

С обжалваните въззивни решения съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 260 181/11.01.2021 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 9353/2019 година, с което са отхвърлени предявените от А. А. К. срещу Районен съд Пловдив, Окръжен съд Пловдив и Върховен касационен съд искове с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за солидарно заплащане на сумата от 5500.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и разрешаване в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, на съдебното производство по гр. д. № 5027/2009 година по описа на Районен съд Пловдив и на сумата от 60 038.66 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди-пропуснати ползи от нереализиран трудов доход за периода от 26.08.2009 година до 05.11.2013 година, заедно със законната лихва върху сумите, считано от 05.11.2013 година до окончателното плащане, както и определение № 260 181/22.03.2021 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 9353/2022 година, с което първоинстанционният съд се е произнесъл по искането на А. А. К. за изменение на първоинстанционното решение в частта му относно разноските.

В подадената от А. А. К. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивните решения са постановени в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на 1 съдопроизводствените правила и били необосновани. Поискано е същите да бъдат отменени и вместо това да бъде постановено друго, с което предявените от касатора срещу Районен съд Пловдив, Окръжен съд Пловдив и Върховен касационен съд искове с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ да бъдат уважени. В изложението към касационните жалби по чл.

284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решенията на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Ответниците по подадените касационни жалби Окръжен съд Пловдив и Върховен касационен съд са подали отговори с вх. № 27 811/29.12.2022 година първия от тях и с вх. № 27 276/19.12-2022 година, с вх. № 1461/23.01.1023 година и с вх. № 23 590/23.10.2023 година, втория от тях, с които са изразили становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 1120/02.08.2022 година, поправено с решение № 1334/09.11.2022 година, двете на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановени по гр. д. № 2431/2021 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбите се оспорват като неоснователни като се иска да бъдат оставени без уважение, а оспорваните с тях решения да бъдат потвърдени.

А. А. К. е бил уведомен за обжалваните решения на 16.08.2022 година и на 08.12.2022 година, а подадените от него срещу същите касационни жалби са с вх. № 19 468/16.09.2022 година и с вх. № 537/10.01.2023 година, като втората подадена по пощата на 06.01.2023 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбите отговарят на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същите са подадени от надлежна страна, поради което са допустими.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: само данните, които били необходими за нуждите на процеса. Съдът не бил проявил бездействие, напротив активно бил съдействал на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна. В този смисъл въззивният съд намирал за неоснователни възраженията на А. А. К., че било налице забавяне, което следвало да бъде поставено в тежест на държавните органи (в частност съда), който не бил изпълнил задължението си да организира производството, така че то да отговаря на изискванията на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС за разглеждане на делото в разумен срок. По отношение разглеждане на делото от касационната инстанция съставът на Софийския апелативен съд намирал, че инструктивните срокове на чл. 310 и следващите ГПК не се прилагали по отношение на касационното производство (на основание чл. 317 от ГПК те бели съответно приложими в производството пред въззивния съд, но липсвали основания да се приеме, че следвало да се съобразяват при разглеждане на делото от касационната инстанция). За насрочване за разглеждане на делото нямало изрични правила в глава двадесет и втора, съответно следвало да се приеме, че сроковете следвало да бъдат съобразени с натовареността на съответната съдебна инстанция.

В настоящия случай, въззивният съдебен състав намирал, че не било налице допуснато забавяне на процеса, нито при първоначалното, нито при повторното разглеждане на делото 2 пред последната съдебна инстанция. При първото, причините били обективни, а именно производството по гр. д. № 1451/2010 година по описа на ВКС, ГК, III г. о. било спряно до постановяването на тълкувателно решение от № 1/30.03.2012 година, постановено по тълк. д. № 1/2010 година на ОСГК на ВКС, което било от съществено значение за спора. След постановяване на това решение съдът бел организирал своевременно работата си и бил приключил производството в рамките на три месеца. При второто разглеждане на делото пред ВКС съдът бел спазил инструктивните срокове, предвидени в ГПК и бел разгледал делото в рамките на три месеца и седемнадесет дни. Съобразени били и указателните срокове на ИВСС и на председателя на ВКС при планови и дисциплинарни проверки.

Действително правилно било становището на А. А. К., че пренатовареността на даден съд била ирелевантно обстоятелство в преценката по реда на чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ. Но тази очевидна пренатовареност на касационната инстанция не била станала причина за забавяне нито при разглеждане, нито при произнасяне. При първото разглеждане бил налице обективен факт-спиране на производството по реда на чл. 292 от ГПК. При второто разглеждане от образуване на производството по касационната жалба на 19.07.2013 година до постановяване на определение по реда на чл. 288 ГПК на 05.11.2013 година били изминали три месеца и седемнадесет дни. С оглед описаната хронология, въззивният съдебен състав намирал, че производството пред ВКС и при двете разглеждания се било развило в разумните срокове за разглеждане и решаване. Необосновано било възражението на А. А. К., че първоинстанционният съд бил приел неправилно, че инстанциите по процесното дело наброявали пет. Такъв извод първостепенният съд не бил правил.

Напротив, посочил бил правилно, че за периода от четири години и половина, в който период се включвало времето, през което производството е било спряно-една година и един месец (от 01.03.2011 година до 06.04.2012 година), делото било разгледано от пет съдебни състава-един първоинстанционен, два въззивни и два касационни. Действително правилно било становището на А. А. К., че според практиката на ЕСПЧ трудовоправните дела били сред изрично изброените, по отношение на които спазването на изискването да бъдат разгледани и решени в разумен срок следвало да се третира като значимо за интересите на лицата, доколкото залогът за последните се свеждал до тяхната работа и следователно до тяхната прехрана. Но не можело да се приеме, че производството по разглеждане на предявените от А. А. К. искове за незаконното му уволнение било единствена причина той да бил напълно лишен от доходи за периода от 26.08.2009 година до 05.11.2013 година К. към датата на входиране на исковата молба бил в работоспособна възраст, с местожителство във втория по големина в страната областен град, поради което имал обективна възможност да потърси нова професионална реализация, за да не бъдел поставен в „риск“. Затова действията на трите съдебни инстанции, разгледали предявените от А. А. К. искове, не можели да бъдат определени като процесуално бездействие довело до накърняване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. И трите съдебни инстанции били положили необходимите усилия за ускоряването му и за приключването му, с оглед предмета на делото-голямата фактическа сложност, която влечала и правна такава. Въпреки че се касаело за дело, свързано с упражняване на трудови права, които дела обикновено не 3 били с голяма правна сложност, в конкретния случай, това не било така. За да достигнел до този извод, въззивният съд съобразявал и поведението на страните и техните процесуални представители, поведението на вещите лица, както и обективни фактори-необходимостта от спиране на делото, на основание чл. 292 от ГПК, поради което приемал, че не било налице основание да се приеме, че заведеното от А. А. К. дело било приключило в неразумен срок.

Продължителността на производството не била попречила К. да получи предвидената държавна защита на своите права. Затова не било налице основание за ангажиране на имуществената отговорност на държавата по реда на чл. 2б от ЗОДОВ. Предвид на това съставът на Софийския апелативен съд приемал, че предявеният иск не бил доказан по своето основание. Въззивният съд не възприемал становището на А. А. К., че първоинстанционният съд бил извършил нарушение, неприемайки констатациите на ИВСС, обективирани в констативния протокол, съгласно съдържанието на който Инспекторатът приемал, че бил налице общ период на забава на производството от около една година и предлагал обезщетение в размер на 1200.00 лева. Съдът не бил обвързан от преценката на административния орган за наличие на нарушение или размер на дължимо обезщетение, въпреки наличието на практика и в обратния смисъл. Заключението в административното производство имало значение за допустимостта на иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ. В съдебното производство подлежали на самостоятелно доказване всички твърдения за нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок, като съдът извършвал самостоятелна преценка и дължал свое произнасяне по релевантните факти. Поради приетата неоснователност на претенцията било безпредметно въззивният съд да обсъжда претенциите за обезщетение на имуществени и неимуществени вреди. Но дори и да бъдели разгледани въззивният съд намирал, че А. А. К. не доказвал наличие на причинноследствена връзка между твърдените вреди и продължителността на воденото дело.

Претенцията на К. за претърпени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи била необоснована. Пропуснатата полза представлявала реална, а не хипотетична вреда и предположението за увеличаване имуществото на К. винаги трябвало да се изгражда на доказана възможност за това, а не да почива на предположения и очаквания. Дори и А. А. К. да успеел да установи, че за периода от 26.08.2009 година до 05.11.2013 година не бил получавал никакво трудово възнаграждение, в случая не можело да се приеме, че пряка причина за това били действията на съда. Не било достатъчно твърдението на К., че бил работил на длъжност директор на ОДК-гр. Пловдив, както и че за периода на процеса не бил получавал трудово възнаграждение и свързаните с него допълнителни възнаграждения, за да приемел съдът, че това е достатъчно, за да бъде уважен предявения иск. Не се посочвали конкретни факти и не се ангажирали доказателства, от които можело да се направи извод, че А. А. К. бил правил опити да си намери работа или да му била отказвана такава поради причина, свързана с уволнението или с последвалото исково производство. Поради това предявените искове били неоснователни и недоказани и подлежали на отхвърляне, така както бил приел и първоинстанционния съд, поради което неговото решение било правилно.