Решение № 13 от 27.01.2023, Окръжен съд - Ловеч

РЕШЕНИЕ

№ 13 гр. Ловеч, 27.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, II СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ТАТЯНА МИТЕВА

Членове:

ИВАНИЧКА

КОНСТАНТИНОВА

ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА при участието на секретаря ЕЛЕНА ПЕНЧЕВА като разгледа докладваното от ИВАНИЧКА КОНСТАНТИНОВА Въззивно гражданско дело № 20224300500544 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид:

Производство с правно основание чл.258 и сл. от ГПК.

С решение № 152 от 30.09.2022 година, постановено по гр.дело № 340 по описа за 2022 година, Тетевенският районен съд е признал за установено, на основание чл.422,във вр. с чл.415 от ГПК, по отношение на В. Д. Д., ЕГН ********** от ******* съществуването на вземане на „Фронтекс интернешънъл"ЕАД, с ЕИК******* седалище и адрес на управление в гр***********, представлявано от изпълнителния директор Л. Д., по Договор за потребителски паричен кредит с номер PLUS-15733843, сключен на 05.02.2018г. в размер на: главница 7361.84 лева, законната лихва върху тази сума, начиная от 16.09.2021г до изплащане на вземането и лихва за забава (мораторна лихва) в размер на 680.73 лева за периода от 21.05.2019г до 10.09.2021г., за което вземане е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело №801/2021г. по описа на Районен съд-Тетевен. Отхвърлил е, като неоснователен предявеният от Фронтекс интернешънъл" ЕАД против В. Д. Д. иск в частта за установяване на вземане в размер на 4 750.04 лева, претендирано като договорна лихва за периода от 20.05.2019г до 20.06.2021г. Осъдил е, на основание чл.78,ал.1 ГПК ответника да заплати на ищеца сумата 1 от 1116.00 лева разноски по делото.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от „Фронтекс интернешънъл" ЕАД, който го обжалва в отхвърлителната част като неправилно и незаконосъобразно.

Изразява несъгласие с извода на съда за нищожност на клаузата, с която е договорен годишния лихвен процент (ГЛП). Излага, че в разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, която е в сила от 23.07.2014г. е предвидено, че ГПР не може да надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, а договорът е сключен при действието на тази норма. Посочва, че договорът е сключен при фиксиран лихвен процент по смисъла на §1, т.5 ЗПК и годишния процент на разходите (ГПР) е 45,56% , а размерът на годишния лихвен процент - 36,16 %. Като се позовава на ПМС № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, който е десет процентни пункта и съобразявайки правилото на чл.19, ал.4 ЗПК, твърди, че договорният ГПР не следва да надвишава 50%. В процесния случай ГПР е 45,56 %, което е в законоустановени граници. Същото важи и за фиксирания годишен лихвен процент в размер на 36,16%. Счита, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че годишният лихвен процент и ГПР противоречат на добрите прави и неправилно се е позовал на стара съдебна практика, според която уговорката на ГПР (възнаградителна лихва), която надвишава трикратния размер на законната лихва е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.

Развива съображения, че отхвърлената претенция касае възнаградителна лихва, т.е. същата представлява възнаграждение па кредитора за предоставената за ползване парична сума. Към датата на сключване на процесния договор, обективен критерий за преценка дали с клаузата за уговорената лихва са нарушени добрите нрави и са създадени условия за неоснователно обогатяване на вьззиваемия, не са уредени. Няма законова или подзаконова рамка към момента на сключване на договора, след отмяната на § 1 от ЗР на ПМС № 72/8.IV.1994r., следователно съдът е следвало да съобрази обстоятелствата, при които е сключен договора, а именно: кредитодателят е небанкова финансова институция, предоставяща парични средства по занятие, без каквито и да е обезпечения и с висок риск от несъбираемост. Кредитодателят е търговец, който следва да реализира печалба и това не противоречи на добрите нрави. Практиката на съдилищата за обявяване за недействителни съглашения за възнаградителна лихва и ГПР, които надвишават три пъти законната такава за просрочени задължения, е преустановена с приемането на новата алинея 4 на чл.19 ЗПК, която увеличава размера на пет пъти, който се явява по-адекватен. Въззиваемият е имал възможност да избира с каква институция да сключи договор за кредит и той е избрал именно небанкова финансова институция, която не е изисквала никакво обезпечение на предоставената сума, в замяна на по-висок лихвен процент.

В допълнение изтъква, че от приетата и кредитирана от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза не се установи наличие на скрито оскъпяване на кредита чрез включване в погасителните вноски на задължения за разходи, неустойки и други.

Според въззивника, уговорката за размера на възнаградителната лихва не може да представлява неравноправна клауза, тъй като това е основната престация по двустранния 2 договор и същата е била известна на потребителя.

Моли, да бъде отменено Решение № 152 от 30.09.2022г., постановено по гр.дело № 340/2022 г. по описа на Районен съд Тетевен в обжалваната част и да се уважи предявения установителен иск, с който ищецът претендира вземане за договорна възнаградителна лихва в размер на 4 750,04 лева, начислена за периода от 20.05.2019г. до 20.06.2021 г.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от особения представител на ответника- адвокат П. К., в който се излагат съображения за нейната неоснователност.Счита, че решението на районния съд е правилно и законосъобразно.

Страните нямат доказателствени искания.

В съдебно заседание страните, редовно призовани не са се явили, изразили са писмено становище.

Въззивното производство е допустимо, тъй като срокът по чл.259, ал.1 от ГПК за обжалване на решението е спазен.

Решението е валидно, тъй като не страда от пороци, водещи до неговата нищожност и е допустимо, поради което спорът следва да бъде разгледан по същество в обжалваната част.В частта, с която е уважен предявения установителен иск за главница и мораторна лихва – е влязло в сила.

Ищецът „ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ ЕАД е предявил срещу ответника В. Д. Д. иск за съществуване на вземане в размер на сумата 12 792.61 лева, включващи: 7 361,84 лева главница, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение; 4 750.04 лева договорна възнаградителна лихва за периода от 20.05.2019г до 20.06.2021г; 680.73 лева лихва за забава, начислена за периода от 21.05.2019г до 10.09.2021г.; разноски по заповедното производство (286.11 лева държавна такса и 50.00 лева юристконсултско възнаграждение). Поискал е присъждане на разноските по делото.

С Разпореждане № 1377/04.07.2022 г. съдът е назначил адвокат П. К. за особен представител на ответника, на основание чл.29, ал.3 ГПК, която е оспорила исковите претенции.

От събраните по делото писмени доказателства, от преценката на становището на страните, в съответствие със задължението си по чл.235 от ГПК, въззивният съд приема за установено следното от фактическа и правна страна:

На 05.02.2018 година между „БНП Париба Пърсънъл Файненс СА, клон България, ЕИК 204915054 и В. Д. Д. е подписан Договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта PLUS15733843.Отпуснатия на ответника кредит е в размер на 8000.00 лева с начислена към него такса ангажимент от 280.00 лева, застрахователна премия 2688.00 лева, с обща стойност на плащанията 20 342.40 лева при лихвен процент 36.16% и годишен процент на разходите (ГПР)- 45.56%. Погасителните вноски са 60 на брой, всяка в размер на 339.04 лева.Според 3 условията на договора месечните погасителни вноски ще покриват компонентите на задължението в последователност разноски, лихва, главница.Представено е платежно нареждане от 06.02.2018 г. от „БНП Париба С.А.- клон България за кредитен превод за сумата 7 720.00 лева. От заключението на приетата в районния съд съдебно-счетоводна експертиза се потвърждава, че по сметка на името на кредитополучателя е преведена сумата 7 720.00 лева, след като е усвоена от кредитора „такса ангажимент“. Кредитополучателят е извършил плащания общо в размер на 4746.56 лева. Първата изцяло неплатена вноска е от 20.05.2019 година.

На 19.08.2019 г. в гр.София между „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД и „БНП Париба Пърсънъл Файненс СА“, клон България е подписан Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания, като видно от Приложение № 1а от 05.03.2020 г. в него е включено и вземането по процесния договор.

На 16.09.2021 г. пред Тетевенския районен съд е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от „Фронтекс Интернешънъл“ ЕА Д срещу длъжника В. Д. Д. и в производството по ч. гр.дело № 801/2021 година Тетевенския районен съд е издал Заповед № 388 от 13.10.2021 година за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, с което разпоредил длъжникът да заплати на заявителя сумата 7 361,84 лева главница, ведно със законната лихва от 16.09.2021 г.до изплащане на вземането; договорна лихва 4 750.04 лева за периода от 20.05.2019г до 20.06.2021г; мораторна лихва 680.73 лева за периода от 21.05.2019г до 10.09.2021г. , както и разноски по делото- държавна такса в размер на 254.06 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв.

Тъй като длъжникът е уведомен чрез залепване на уведомление, в изпълнение на разпоредбата на чл.415, ал.1,т.2 ГПК районният съд е указал на заявителя да предяви иск за вземането си.

Исковата молба е подадена в едномесечния срок по чл.414, ал.4 ГПК, поради което настоящето производство е допустимо.

Правното основание на предявените искове е чл.422 от ГПК във вр. с чл.415,ал.1 ГПК, във вр. с чл.9 и сл. ЗПК, чл.79, вр. с чл.240 и сл. ЗЗД и чл.86 ЗЗД- за съществуване на вземането, предмет на ч.гр.дело № 801/2021 година на Тетевенския районен съд, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.

Правният интерес на ищеца от предявяване на иска се установява от доказателствата, приложени към ч.гр.дело № 356/2021 година на Тетевенския районен съд, от които е видно, че длъжникът е подал възражение срещу издадената заповед за изпълнение, т.е. оспорил е вземането на заявителя, а последният е предявил иска си в едномесечния срок по чл.415 ал.1 от ГПК, поради което искът е допустим.

Съдът приема, че между страните са възникнали облигационни отношения по силата на договор за потребителски кредит, дефиниран в чл.9, ал.1 ЗПК, тъй като изложените по-горе факти във връзка със сключването и прекратяването на договора не се оспорват от страните, няма спор и относно настъпилата предсрочна изискуемост на кредита.

Поради това, че договорът за кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит, съдът е задължен да следи служебно за наличие на неравноправни клаузи в него, на основание чл.7,ал.3 ГПК.Относно правомощията на въззивния съд ВКС е 4 приел в мотивите на т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. , постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, че ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма и не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото.

В настоящия случай е видно, че макар разрешеният кредит да е в размер на 8000 лева, то реално на потребителя е изплатена сумата 7720.00 лева, тъй като е удържана „такса ангажимент“, представляваща 3.50% от размера на кредита. Към договора за кредит са добавени и Общи условия за застраховка „Защита на плащанията” на кредитополучателя, застрахователната премия по който е в размер на 2688.00 лева и е включена в размера на погасителните вноски. Никъде в договора за кредит и в Приложение № 2 към чл.5, ал.2 от ЗПК във формата на Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, няма посочена като стойност възнаградителната лихва, а само размерът на лихвения процент по кредита (36.16%). При отразяване на годишния процент на разходите (ГПР), който е 45.56% е вписан размерът на месечните погасителни вноски и че ГПР се изчислява за всеки конкретен договор за кредит и зависи от избрания лихвен процент, размера на кредита, гратисния период и матуритет, т.е. няма яснота по какъв начин е формиран ГПР и какво обхваща в конкретния случай. Във формуляра е отразено, че застрахователните премии се заплащат директно на застрахователя, но в същото време те са включени в погасителната вноска, която се изплаща по банкова сметка на кредитора. От съдържанието на договора не може да направи извод при плащане на погасителна вноска в размер на 339.04 лева каква част от главницата, от лихвата и от застрахователната вноска се погасява, с което е нарушено изискването на чл.11,т.11 и 12 ЗПК.