Решение № 1 от 04.01.2026, Районен съд - Златоград

РЕШЕНИЕ

№1 гр. З., 04.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – З. в публично заседание на двадесет и девети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Асен Черешаров при участието на секретаря Роска С. Юрчиева като разгледа докладваното от Асен Черешаров Гражданско дело № 20255420100094 по описа за 2025 година

За да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба, подадена Т. С. Й., ЕГН **********, с постоянен адрес: град З., ул. „К.Ф.” № *, чрез пълномощника си адв. С.С.Т., срещу „Н.“ ООД, с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н И., ул. „Л.С. (Л.т.)“ № *, ет. 1*, представлявано от управителя И.Н.Х.-С. и се движи след разделяне на отделните искове с акт по чл.210, ал.2 ГПК съгласно Определение, рег. № 60/11.03.2025 г. по гр. Дело № 85/2024г.по описа на Районен съд З., като настоящото производство се движи по т. 14 от петитума на исковата молба), а именно за прогласяване недействителността на сключен с ответника, на 06.11.2024 година, Договор за потребителски кредит № **** от 06.11.2024 година.

Ищецът сочи, че по силата на договора е получил кредит в размер на 500 лева, при срок, на кредита от 6 месеца, при ГПР 46.42%, фиксиран годишен лихвен процент 38.75 %, обща сума за плащане – 558.00 лева, съгласно чл. 4, ал. 3 от договора. В срок до края на следващия ден от сключване на договора, Кредитополучателят е длъжен да предостави на Кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора. Банковата гаранция или гаранцията, издадена от 1 небанкова финансова институция, трябва да бъде за сума в размер на 558 лева със срок на валидност до 08.05.2025 г.

Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора в случай че Кредитополучателят не представи на Кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от този договор в установения срок и съгласно реда и условията предвидени в общите условия по договора, той дължи на ДРУЖЕСТВОТО неустойка в размер на 420.00 лева, която се заплаща заедно със погасителната вноска по кредита, съобразно погасителния план. Така общата вноска съгласно погасителния план се увеличава на 163 лева.

Сочи, че Т. Й. не е заплащал каквито и да е суми по този кредит. При изчисляване на ГПР с включена неустойка чрез онлайн калкулатор https://www.calculator.bg/1/barzi_krediti.html (разпечатката е приложена към исковата молба) се получава ГПР от 1139,58 %, което значително надвишава законоустановения максимум съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК.

По Договор за потребителски кредит № **** от 06.11.2024 година, ищецът не е заплатил суми, но сочи, че кредита е с главница 500 лева, която се явява и единствената дължима сума по това правоотношение на осн. чл. 23 ЗПК.

Счита посочения по-горе сключен договор между страните за недействителен, като съображенията му за това са следните:

Ответникът „Н.“ ООД, с ЕИК **** представлява финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Видно от предмета на дейност на дружествата в ТР при АВ е, че то извършва дейност като финансова институция, изразяваща се в отпускане на заеми със средства, които не са набирани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 и чл. 2, ал. 2, т. 6 от Закона за кредитните институции, воден от БНБ по реда на чл. 3а ЗКИ. Ответното дружество е със собственици – Б.Ц.Н. и И.А.А.. В случая сключения договор за предоставяне на кредит по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния ЗПК, в който законодателят предвижда строги изисквания за 2 формата и съдържанието на този вид договори, уредени в глава трета на ЗПК, както и ЗЗП.

Кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК – потребител е всяко физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Според разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2, и чл. 12, ал. 1, т.

7 – 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Пълномощникът на ищеца сочи, че в конкретния случай е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК във връзка с невключването на клаузата предвиждаща неустойка и/или възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция в ГПР при изчисляването му в процесния договор.

Сочи още, че съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договорите, но от съдържанието на същите не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. В процесните договори е посочен размер на ГПР, като този 3 допълнителен разход за неустойката и/или възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция не е ясно как се отразява на общия размер на ГПР.

Ако към посочените в договорите разходи за договорна лихва се прибавят и скритите разходи – допълнителната сума за неустойката или възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, то общият размер на ГПР значително ще надхвърли максимално допустимият размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК – пет пъти размер на законната лихва. Това е недобросъвестна търговска практика, която накърнява добрите нрави. Грешното посочване на ГПР се приравнява на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и води до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК. Договорът е сключен при предварително определени от ответника клаузи и потребителят е бил лишен от възможността да повлияе върху съдържанието им, което е явно тъй като кредиторът включва неустойката или възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция при формирането на месечните погасителни вноски. Освен това неустойката, условията на нейното прилагане и размера на същата е посочен в Стандартния европейски формуляр към него.

Сочи също така, че възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора и отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита по следните съображения: От съдържанието на процесния договор за кредит става ясно, че ищецът, при кандидатстването си за кредити, е избрал те да бъдат обезпечени чрез предоставяне на гаранция. Това е една от опциите за обезпечаване на кредита, съгласно приложените по делото СЕФ, видно от които кредитът може да бъде отпуснат само при предоставяне на обезпечение (Част II, т. 8 СЕФ) банкова гаранция, гаранция от небанкова финансова институция или поръчителство, по избор и преценка на кредитополучателя. Не е отбелязано, че кредитът може да бъде отпуснат и без обезпечение (Част II, т. 8 СЕФ). Това поставя потребителя, имащ спешна нужда от парични средства (предвид това, че кандидатства за т. нар. бързи кредити от небанкова финансова институция), да избере именно най-бързия вариант за одобрение на кредита - да сключи договор за гаранция с небанкова финансова институция, с посочено и одобрено от кредитора лице. В приложените по делото общи условия изрично е посочено, че дружеството кредитор одобрява предложената гаранция, поради което не може да откаже да я приеме като обезпечение за сключване на 4 договора, за който кредитополучателят е кандидатствал и е одобрен. От своя страна в приложените общи условия за предоставяне на гаранции от „К.Г. БГ“ ООД изрично е посочено, че клиентът попълва необходимите данни за предоставянето на гаранцията във формуляра за кандидатстване за потребителски кредит, именно с кредитор „Н.“ ООД и на неговия уебсайт, респ. именно „Н.“ ООД предоставя на „К.Г. БГ“ ООД данните, съдържащи се във формуляра за отпускане на кредит, с цел сключването на договора за гаранция. Този факт сочи, че кредиторът има знание, че ищецът е избрал да обезпечи кредита си именно с предоставяне на гаранция от „К.Г. БГ“ ООД, че двата договора не са независими един от друг, вкл. че възнаграждението на гаранта е било известно на кредитора „Н.“ ООД. Безспорно се установява, че предоставянето на обезпечение по сключените с „Н.“ ООД договори за кредит е било задължително условие за сключването на договора (арг. от Част II, т. 8 СЕФ, съдържанието на договора за кредит и приложените общи условия към него) и следователно сключването на договора за предоставяне на гаранция се явява задължително условие за сключване на договора за кредит. Договорите за гаранция са сключени от ищеца, с посочено от ответното дружество лице, видно от общите условия на „К.Г. БГ“ ООД, в които изрично се сочи, че гаранцията се предоставя във връзка с кандидатстване за потребителски кредит именно с кредитор „Н.“ ООД, респ. при условия, които ищецът не може да предоговори и измени. Възможността да се откаже от предоставянето на обезпечението, при невъзможност да предостави някое от другите две възможности за обезпечаване на кредита, би имала за последица начисляване на неустойка. На практика това превръща сключването на договора за предоставяне на гаранция в задължително условие за получаването на кредита. Това положение съставлява и неравноправно третиране на потребителите, с оглед срока на разглеждане на заявлението за кредит в полза на тези, които са посочили, че ще обезпечат вземането с гаранция от небанкова финансова институция „К.Г. БГ“ ООД (предложено и одобрено от „Н.“ ООД дружество). Потребителят, за да ускори разглеждане на заявлението си за кредит на парична сума, от която се нуждае, следва да сключи „договор за предоставяне на гаранция“, с посоченото в уебсайта на кредитора юридическо лице - гарант. Договорът за гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика 5 на финансова услуга.

Поради изложеното сочи, че сключването на договор за предоставяне на гаранция се явява допълнителна услуга за потребителя, която е пряко свързана с договора за кредит, потребителят дължи възнаграждение за нея (независимо дали ще се стигне до ангажиране на отговорността на гаранта или не) и този разход е известен на кредитора - т.е. безспорно следва да бъде включен в общите разходи по кредита при изчисляване на ГПР. Между двата договора е налице безспорна обвързаност, която се установява от редица допълнителни обстоятелства - сключване на договора за гаранция с посочено в сайта на кредитора и одобрено от кредитора ЮЛ, сключване на договорите в един и същи ден и не на последно място - еднакъв период на дължимост на сумите по тези договори, с погасяване на кредита и възнаграждението за гарант по изрично посочени банкови сметки на „Н.“ ООД. Освен това двете дружества са учредени от едни и същи лица. Не на последно място в договорите за предоставяне на гаранция е изрично посочено, че „Н.“ ООД е овластено да приема вместо гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност още веднъж потвърждава извода, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на „Н.“ ООД и при необходимост от ангажиране отговорността на гаранта, реално би се стигнало до абсурдната ситуацията кредиторът да плати сам на себе си.