Решение № 313 от 26.06.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 313 гр. София, 26.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Теодора Стамболова

Членове:

Милена Панева

Иван Стойчев при участието на секретаря Илияна Т. Рангелова в присъствието на прокурора П. М.. Маринова като разгледа докладваното от Милена Панева Касационно наказателно дело от общ характер № 20258002200496 по описа за 2025 година

Касационното производство е образувано по жалба от защитника на подсъдимата М.

Б. срещу решение № 68 от 17.02.2025 г. по ВНОХД № 1489/2024 г. на Софийския апелативен съд-Наказателно отделение.

В жалбата са изложени доводи с претенция да обосновават касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 – 3 НПК. Направено е искане за отмяна на въззивния акт и за връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В съдебното заседание пред настоящия състав защитникът поддържа депозираната касационна жалба, изложените в нея съображения и направеното искане.

Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне на въззивното решение в сила.

Особеният представител на гражданския ищец и частен обвинител С. Б. не се явява и не взема отношение по жалбата.

Подсъдимата заявява солидарност с позицията на своя защитник. В последната си дума настоява за връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд, като в тази връзка изтъква преценката си, че наложеното й наказание е твърде тежко.

Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното:

С присъда № 7 от 07.03.2023 г., постановена по НОХД № 490/2021 г., състав на Софийския окръжен съд е признал подсъдимата М. И. Б. за виновна в това, че на 24.11.2020 г. в с. С., общ. Б., ул. „К.“ № 11 направила опит умишлено да умъртви рождения си малолетен син С. М. Б., роден на 19.08.2020 г., който се намирал в безпомощно състояние, поради което и на осн. чл. 116, ал. 1, т. 3, пр. 2, т. 4, пр. 2 и т. 5 вр. ччл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 1

НК и чл. 54 НК й е наложил наказание от двадесет години лишаване от свобода.

На осн. чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „а“ ЗИНЗС съдът е постановил така определеното наказание да бъде изтърпяно от подсъдимата при първоначален строг режим.

Основавайки се на чл. 59, ал. 1 НК, съдът е приспаднал и е зачел от срока на това наказание времето, през което подсъдимата е била задържана под стража.

С тази присъда и на осн. чл. 52 вр. чл. 45 ЗЗД съдът е осъдил подсъдимата да заплати на С. М. Б. обезщетение от 50 000 лева за понесени неимуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва от датата на увреждането.

С присъдата е извършено разпореждане с веществените доказателства по делото, а с оглед изхода на същото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК заплащането на направените по воденето му разноски е възложено в тежест на подсъдимата.

С оспорения по касационен ред въззивен съдебен акт присъдата е оставена в сила, а подсъдимата е осъдена да заплати разноските, направени във въззивното производство.

Жалбата срещу това решение е неоснователна.

Част от изложените в нея аргументи изискват уточняване на параметрите на касационната проверка, тъй като са насочени към оспорване на възприетия от въззивния съд механизъм на причиняване на травмата, поставила в риск живота на пострадалото дете, съдържат настояване за недоказаност на обвинението и за доказана чрез дадените в съдебната фаза показания на Ц. И. и Ц. Б. несъстоятелност на фактическите съдебни констатации. По същество посочените съображения са такива за необоснованост на обжалвания съдебен акт, а необосноваността не е сред предвидените в чл. 348, ал. 1, т.т. 1 – 3 НПК касационни основания. Ето защо тези съображения не подлежат на разглеждане по касационен ред.

В останалата им част доводите на касатора са неоснователни.

Възразява се, че въззивният съд е игнорирал дадените пред него показания от свидетелите Ц. И. и Ц. Б. и не е коментирал съдържащите се в тях доказателства, че подсъдимата не е удряла малкото си дете, а то само е паднало на пода, като е ползвал единствено показанията на тези свидетели от досъдебното производство.

Без съмнение игнорирането на доказателства, предназначени да обслужат интереса на една от страните, както и превратното тяхно възприемане, преиначаването или преекспонирането на вложения в тях доказателствен смисъл, представлява всякога правдоподобен индикатор за субективизъм и пристрастност на съда. В конкретния случай обаче съдържанието на оспорения въззивен акт не предпоставя подобен проблем. Това, че въззивният съд е отказал да признае достоверност на показанията, дадени пред него от свидетелите Ц. И. и Ц. Б. не означава, че ги е оставил без внимание или че ги е подценил.

Съгл. чл. 14 НПК съдът взема решенията си по вътрешно убеждение. Методът за оценка на доказателствените средства, който законът е установил с тази норма изключва предустановеност на силата на което и да е от тях. Това важи и за обясненията на подсъдимото лице, както и за предназначените да ги подкрепят свидетелски показания, като съдът няма задължение всякога и на всяка цена да им признае достоверност и пълнота.

Напротив, той е длъжен да бъде критичен към тяхното съдържание така, както към всички останали доказателства и доказателствени източници. Този именно подход е следван в случая при преценката както на обясненията на подсъдимата, така и на ориентираните към обслужване на поддържаната от нея теза свидетелски показания. Направената от въззивния съд собствена доказателствена преценка не само не е основана на игнориране на доказателствена информация, както се твърди в жалбата на адв. Н., а следва строго очертания от процесуалните норми и от правилата на логиката път. Извършена е от въззивния съд цялостна проверка и старателна преценка на всички варианти на свидетелстването на Ц. И. и Ц. Б. по делото, като за тази цел са ползвани легални критерии.

Извършена е вътрешно-логическа преценка на съдържанието на показанията на посочените свидетели от досъдебната и от съдебната фаза, както и съпоставка на съдържащите се в тях твърдения и съобщеното от други от свидетелите по делото, както и с изводите на съдебно2 медицинските експертизи преди да бъде формирана генералната съдебна преценка, че доказателствено значение следва да бъде отдадено именно на съобщеното от посочените свидетели в досъдебната фаза, приобщено към доказателствения материал чрез прочитането му по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 и на ал. 4 НПК. Налице е коректност, правилност и последователност в съдебните разсъждения, а изводите за съществените обстоятелства и факти са формирани в точно съответствие с информацията от всички събрани доказателства и приетите експертни заключения, като не е допуснато избирателно третиране на фактически обстоятелства и едностранчивост в подхода.

Предлагайки преценката си, че свид. Ц. И. е лишена от слух, защитникът настоява, че въззивният съд е допуснал съществен процесуален порок в дейността си, като е провел нейния разпит без да й осигури жестов превод. Прегледът на материалите по делото показва, че извън субективното мнение на адв. Н. не съществуват други данни за физически проблем при свидетелката, който да е изисквал и да не е получил съответната съдебна реакция. Не само съдът, но и защитата не е направила констатация за налична при Иванова глухота в заседанието, в което свидетелката е била разпитана от САС. В протокола от проведеното съдебно заседание не е вписано възражение в тази насока, нито нечие искане за назначаване на жестов превод, ако съдът неоправдано е бездействал. Нито е поискано впоследствие внасяне на поправки в съдебния протокол и допълването му с отразяване на подобни възражения и направени във връзка с тях искания. Поради това коментираният довод се явява напълно голословен.

Лишено от основания е и възражението, че САС е ползвал тенденциозно заключението на назначената от него съдебно-медицинска експертиза, като е игнорирал конкретно посочени в жалбата части от него, обслужващи според защитника тезата на подсъдимата. Предложената в подкрепа на това възражение интерпретация на експертните изводи, е основана на фрагментарен прочит и субективност, която деформира действителното тяхно значение или го представя неточно.

Въззивният съд действително не се е фокусирал върху медицинската констатация за липса на данни за компресионно-дислокационен синдром при изследването на вентрикулната система по срединна линия, но това не бележи тенденциозност в подхода му.

Касае се за изолиран фрагмент от експертните констатации, отнасящ се до част от структурната система на мозъка, която не е била засегната от причинените увреждания. Този фрагмент не бележи радикално медицинското състояние на детето при постъпването му за лечение след инкриминираните събития. Затова закономерно въззивният съд не му е отделил очакваното от защитата внимание. Наред с него обаче е налице експертна констатация за наслагване на двукратно причинени черепно-мозъчни травми, една от които нанесена около три седмици преди постъпването на детето в болничното заведение, а втората – причинена в кратко време преди това. Установено е и диафизарно счупване с леко изместване под ъгъл на дясна лъчева кост, причинено от удар със значителна сила и с давност поне три седмици преди постъпването на С. Б. за болнично лечение, а така също и охлузвания на лицето и корема, както и във вътрешния очен ъгъл на дясното око, получени в деня на постъпването му в болницата. Това са експертните констатации, които въззивният съд е подложил на коментар и анализ във връзка с доказателствата по делото, обяснимо воден от характера на възведеното обвинение – за упражнено физическо въздействие върху 3-месечния С. Б., насочено към предизвикване на неговата биологична смърт.

Въззивният съд не търпи укор за спестен анализ на медицинско заключение, че с оглед преживяемостта, при получените от пострадалото дете телесни травми, то е могло да оцелее и без оперативна намеса, защото такъв извод, при това със степента на категоричност, приета в жалбата, няма нито в съдебно-медицинската експертиза, нито в устните разяснения, направени от вещите лица в съдебното заседание. Вместо това, разсъждавайки в теоретичен план относно преживяемостта при подобни черепно-мозъчните травми, като получените от пострадалия, д-р Г. е споделил пред съда, че има шанс жертвата да оцелее и без оперативна намеса, но медицинският стандарт налага след диагностицирането им да се предприеме оперативно лечение, като според него никой няма 3 право, след диагностициране на такава травма, да изчаква и да предприема консервативна терапия.

В приетата във възизвното производство съдебно-медицинска експертиза липсва фактологическо основание за извод, като предложения с жалбата, а именно, че установените черепно-мозъчни травми при С. Б. са получени „в период от около три седмици преди откарването му в болница „Пирогов“. С такава давност според експертното мнение е едната от двете, констатирани и наслагващи се такива травми на черепа в дясно и ниско теменно към слепоочно. Изрично подчертано е в аналитичната част на експертизата, че върху тази по-стара травма е насложена прясна такава, която може да е причинена на 24.11.2020 г., като ясно са обяснили, че това се доказва от установените кръвоизливи под меките мозъчни обвивки и съвпадащото с тях остро настъпване на признаци за клинично влошаване в състоянието на детето с промени в съзнанието, синдром на повишено интракраниално налягане – хипертенсия. Затова липсата на направен от въззивния съд въз основа на тази експертиза извод, като желания от защитата – за причиняване на инкриминираните травми назад във времето преди инкриминираните събития, не компрометира точността на съдебните изводи. Напротив, в съответствие с очакваната и дължима от него обективност, въззивният съд е коментирал експертните констатации за втора и с по-голяма давност черепно-мозъчна травма във връзка с гласните доказателства за това, че и преди инкриминираните събития се е случвало Б. да малтретира малкото си дете, като само няколко дни преди тях отново му е нанесла побой.