Решение № 891 от 03.02.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ ............... гр. София, 03.02.2020г.

В ИМЕТО

НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ, IІ-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

СВЕТЛОЗАР

ДИМИТРОВ при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 10052 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

С решение от 27.12.2018г. по гр. д. № 39741/2018г. Софийски районен съд, ГО, 156 състав, ответникът „А.М.“ ЕООД е осъден да заплати на „Г.М.“ ООД по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД сумата от 18 000 лева, представляваща надплатени без правно основание суми за счетоводно обслужване, уговорено по договор за счетоводно обслужване от 05.10.2012г., ведно със законната лихва от 06.06.2014г. до окончателното изплащане. Със същото решение са отхвърлени предявените от „Г.М.“ ООД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 82, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 2-ро от ЗЗД за заплащане на сумата от 4 239, 53 лева, представляваща имуществени вреди под формата на сторени разноски и претърпени загуби и сумата от 2 797, 73 лева, представляваща дължими към НАП суми за лихви по ЗКПО, в резултат на виновно неизпълнение на договор за счетоводно обслужване.

Решението, в частта, в която е уважен предявеният иск с правно основание чл.

55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, е обжалвано от ответника „А.М.“ ЕООД с оплакване, че е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на постановения съдебен акт и нарушение на материалния закон. В жалбата се излагат съображения, че в клаузата на чл.

3.2.3. от процесния договор за счетоводно обслужване страните са уговорили възможност изпълнителят да предостави и други услуги на ищеца при необходимост, срещу заплащане на допълнително възнаграждение за това. Твърди, че в хода на изпълнение на договора и предвид разширяване на дейността на ищцовото дружество се е стигнало до разширяване на обема на предоставяната услуга по счетоводно обслужване – както като обхват, така и като ежедневна интензивност на услугите.

По този начин и по съгласие на страните се е стигнало до изменение на договора за счетоводно обслужване чрез възлагане на допълнителни задължения извън рамките на подписания между страните договор. Навежда доводи, че в изпълнение на постигнатото съгласие за изменение на договора, ежемесечно по сметката на ответното дружество е била превеждана от ищеца базисна цена по договора от 500 лева и 2 000 лева за допълнително извършена работа съгласно същия договор.

Това се потвърждавало и от вписаното в платежните документи основание за плащане – „доплащане“ или „частично плащане“. Поддържа се още, че договорът за счетоводно обслужване е неформален договор и за неговата действителност писмена форма не се изисква, в това число и при изрично уговорена форма на съгласието за изменение на договора. Но дори и да се приеме, че изменението на процесния договор следва да се извърши в писмена форма като условие за действителност, то в случая приложение следвало да намери нормата на чл. 293, ал. 3 от ТЗ, като страната /в случая ищецът/ не може да се позовава на недействителността на договора, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението на другата страна и този договор е относим към абсолютните търговски сделки. По тези съображения поддържа доводи, че плащанията, извършени от ищеца в полза на ответното дружество в общ размер на 18 000 лева, имат своето правно основание и това е сключеният между страните договор за счетоводно обслужване. Ето защо счита, че първоинстанционното решение е неправилно в обжалваната му част, поради което прави искане за неговата отмяна.

Въззиваемата страна „Г.М.“ ООД оспорва въззивната жалба. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано, като постановено въз основа на събраните по делото доказателства и съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД и чл. 82, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 2-ро от ЗЗД. По отношение на претенцията за връщане на получена без основание от ответника парична престация са изложени твърдения, че между страните по делото бил сключен договор за счетоводно обслужване, по силата на който ответното дружество приело да извършва счетоводни услуги и консултации при упражняване на правата и изпълнение на задълженията на ответника по българското счетоводно и данъчно законодателство, срещу задължение на възложителя да заплаща месечно възнаграждение в размер на 500 лева. Общият размер на дължимото възнаграждение за периода от м.01.2013г. до м.12.2013г. възлизал на 7 000 лева, но ищецът реално е заплатил сума в общ размер на 25 500 лева. Платената в повече от дължимата сума се претендира като получена от ответника при начална липса на основание.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е оспорил исковата молба, като е изложил доводи, че процесната сума представлява възнаграждение, дължимо на управителя на ответното дружество – М.Г., която е била натоварена да изпълнява функциите на финансов мениджър на „Г.М.“ ООД. Поддържа, че Г.била съдружник в ищцовото дружество и в това си качество имала правата и задълженията съгласно сключения между съдружниците дружествен договор. Според чл. 18, т. 1 и т.3 от дружествения договор всеки съдружник е длъжен да работи за осъществяване предмета на дейност на дружеството, като за труда си има право на възнаграждение. Именно на това основание и по изрично възлагане с решение на общото събрание на съдружниците, управителката на ответното дружество приела да изпълнява функции на финансов мениджър на ищцовото дружество срещу годишно възнаграждение в размер на 24 000 лева. С цел избягване на допълнителни данъчни и осигурителни задължения за „Г.М.” ООД, възнаграждението не било заплащано директно на М.Г.. Бил избран друг начин, а именно - чрез банковата сметка на „А.М.” ЕООД. Този начин на разплащане бил приет от ищеца и изпълняван от него през целия период на действие на правоотношението с М.Г.. Превеждането на исковата сума по банковата сметка на ответното дружество, представлявала погасителен способ по отношение на задължението на ищеца за заплащане на възнаграждение за извършваната от Г.дейност – финансов мениджър на „Г.М.” ООД За да постанови решението в обжалваната му част първоинстанционният съд е приел, че между страните е съществувало валидно правоотношение по договор за счетоводно обслужване от 05.10.2002г., по силата на който ищецът поел задължение да заплаща за извършената работа на ответното дружество месечно възнаграждение в размер на 500 лева. Общия размер на задължението за исковия период възлизал на 7 000 лева. С оглед установеното по делото обстоятелство, че ищецът е заплатил по същия договор допълнително сумата от 18 500 лева, без да е доказано наличието на основание за заплащане на възнаграждение в по-висок от уговорения размер, е формирал извод за основателност на претенцията. В мотивите на решението са обсъдени наведените от ответника възражения срещу иска. Първоинстанционният съд е приел, че наличието на евентуални договорености между „Г.М.” ООД и трето за спора лице – М.Г., не могат да обвържат страните в настоящия процес. Дали плащанията са били извършени по този начин с оглед данъчни облекчения също било без значение, доколкото ответникът не бил доказал валидно правоотношение за получаване на процесните суми. По тези съображения е приел предявената претенция по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за основателна.

По исковете по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД хипотезите на "получаване без основание" обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение. Съответно фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Освен това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото. Искът по чл. 55 от ЗЗД е един, с него ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже, на какво основание е получил даденото. Първата хипотеза на чл. 55 от ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание.

Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване факта на плащането на процесната сума, а ответникът - да докаже, че е налице основание за получаването, съответно за задържане на полученото, т.е. ответникът следва да установи, че престацията е извършена в изпълнение на валидно задължение на ищеца.

На етапа на въззивното производство между страните по делото не са спорни обстоятелствата по сключването на договор за счетоводно обслужване от 05.10.2012г., по силата на който „Г.М.” ООД, в качеството на възложител, възложил на „А.М.” ЕООД, в качеството на изпълнител, извършването на счетоводно обслужване и консултации при упражняване на правата и изпълнение на задълженията на ответника по българското счетоводно и данъчно законодателство.

В клаузата на т.1.1. предмета на възложената дейност е детайлно описана.

Възложителят се задължил да заплаща на изпълнителя месечно възнаграждение в размер на 500 лева. Установено е по делото въз основа на приетите и неоспорени от страните писмени доказателства, че за периода от м.01.2013г. до м.12.2013г., включително, ищцовото дружество е заплатило на ответника сума в общ размер на 25 500 лева, с посочено в платежните документи основание за плащане – „счетоводно обслужване”. Не е спорно, че част от тази сума, а именно в размер на 7 000 лева, представлява дължимото за исковия период възнаграждение по процесния договор за счетоводно обслужване. По възраженията на ответника за наличие на основание да получи и задържи паричната престация в размер на 18 000 лева, настоящият съдебен състав приема следното:

На първо място следва да се разгледа принципния въпрос допустимо ли е основателността на исковата претенция да се обсъжда в контекста на възражения, които не са заявени от ответника в рамките на преклузивния срок по чл. 133, ал. 1 ГПК. По този въпрос е постановено решение № 281 от 24.01.2019г. по т.д. № 675/2018г. по описа на ВКС, ІІ ТО, като дадения в това решение отговор се споделя изцяло от съдебния състав. В решението е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 133 във вр. с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичане на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни му към този момент факти относно възникването, съществуването или погасяването на спорното право. Това означава, че в срока за отговор на исковата молба ответникът е длъжен да изчерпи и всички свои възражения срещу основателността на иска и обстоятелствата, на които той се основава. Посочено е още, че по силата на концентрационното начало страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, дължащи се на проявена от нея процесуална небрежност в първоинстанционното производство, освен в хипотезата на нарушаване съдопроизводствените правила или на особени непредвидени обстоятелства, поставили заинтересованата страна в невъзможност своевременно да упражни процесуалните си права, в обема, който и е гарантиран от законодателя. В този смисъл са и приетите задължителни разяснения в т. 4 на ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС.