Разпореждане № 32871 от 12.04.2022, Софийски районен съд

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 32871 гр. София, 12.04.2022 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: МОНИКА ПЛ. ДОБРИНОВА като разгледа докладваното от МОНИКА ПЛ. ДОБРИНОВА Частно гражданско дело № 20221110110252 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 410 и сл. от ГПК.

Образувано е по заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение на [фирма] срещу Г. ПЛ. АТ. за суми, дължи въз основа на договор за потребителски кредит от 03.05.2019 г. и споразумение за предоставяне на допълнителни услуги към него, включително сумите: 165,83 лева – възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, 36,65 лева – лихва за забава върху възнаграждението за периода от 20.08.2019 г. до 24.02.2022 г., 3,25 лева – лихва за забава върху възнаграждението за периода от 21.05.2019 г. до 20.08.2019 г., както и 30 лева – такси за извънсъдебно събиране на задължения.

Като разгледа заявлението съдът намира следното:

Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК съдът разглежда заявлението за издаване на заповед за изпълнение и издава заповед, освен когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави, както и в хипотезата, когато се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това.

При извършване на преценка за нищожност на клаузите от процесния договор за потребителски кредит, допълнителното споразумение към него и общите условия към тях, регламентиращи задължението за заплащане на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, съдът констатира, че същите са нищожни, като съображения за това са следните:

Съгласно чл. 26, ал. 1 ЗЗД нищожни са договорите, които накърняват добрите нрави.

Добрите нрави са критерии за норми на поведение, които се установяват в обществото, поради това че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. Те са морални норми, на които законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е нищожност на съответната сделка или клауза, тоест последните не пораждат предвидените с тях правни последици. Противоречащи на добрите нрави са уговорки, с които се цели постигане на неприсъщ резултат на конкретния вид сделка, при който едната страна се обогатява неоснователно за сметка на другата, използвайки икономически по-силната си позиция и подготвеност за участие в гражданския и търговския оборот. Такива по-конкретни уговорки са договаряне на необосновано високи цени, използване на недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, уговорки, целящи недобросъвестна конкуренция, както и уговорки, при които се използва монополно положение на едната страна, за да се наложи на другата страна неизгодно условие. В процесния случай заявителят е икономически по-силната и поподготвена за участие в съответния тип сделки страна, доколкото извършва същите по занятие. Размерът на възнаграждението за пакета от допълнителни услуги, уговореното в негова полза и в тежест на финансово по-слабата страна, е необосновано висок и 1 несъразмерен с услугите, които е предвидено да бъдат предоставени. Същият възлиза на 165,83 лева, при условие че сумата, която е дадена в заем е 200 лева. Срещу него Г. ПЛ. АТ. е получил не реална, а потенциална възможност за ползване на съответни услуги, доколкото в общите условия към договора за потребителски кредит е предвидено, че допълнителните услуги могат да бъдат ползвани при желание от негова страна, но и при други допълнителни условия и след като кредиторът даде съгласието си за това, а не единствено по волята на кредитополучателя. С оглед на тези съображения настоящият състав намира, че уговорката, с която Г. ПЛ. АТ. е поел задължение да заплати в полза на [фирма] възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

Клаузите, предвиждащи задължение за длъжника да заплати възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, са нищожни и по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Съгласно тази норма неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. В чл. 143 ЗЗП е посочено общо правилно, въз основа на което да бъде преценено дали дадена клауза от потребителски договор е неравноправна, като е предвидено, че такава е клауза в договор, сключен с потребител, която е в негова вреда, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Освен това са изброени и отделни хипотези, при които е налице неравноправност на клаузи в потребителски договори, като изброяването е неизчерпателно. Според чл. 145, ал. 1 ЗЗП неравноправната клауза в договор с потребител се преценява като се вземат предвид видът на стоката или услугата – предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи. Неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално - чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Според чл. 146, ал. 2 ЗЗП не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не обосновава извод, че всички клаузи са договорени индивидуално. В настоящия случай, както в договора за кредит, така и в допълнителното споразумение е посочено, че неразделна част от тях са общите условия на ищеца към договор за потребителски кредит, като в споразумението е препратено към изискванията, описани в общите условия относно ползването на услугите по пакета от допълнителни услуги. Поради това съдът приема, че клаузите, регламентиращи възникването на задължението за заплащане на възнаграждение и условията за това, са били предварително едностранно изготвени от кредитора и не са индивидуално договорени.

След като Г. ПЛ. АТ. е потърсил финансиране от [фирма], вземайки заем от 200 лева, то очевидно е бил в неизгодно финансово състояние и възлагането на допълнително задължение от 165,83 лева, независимо дали доброволно или принудително, противоречи на принципа на добросъвестност в гражданския оборот. Освен това в допълнителното споразумение е предвидено, че това задължение става изискуемо при подписването му.

Тоест, предвидено е длъжникът да заплати сумата 165,83 лева независимо от обстоятелствата дали ще ползва услугите по пакета от допълнителни услуги или не, както и независимо колко услуги ще ползва. Тази уговорка е във вреда на потребителя и води до облагодетелстване на кредитора, който може да не предостави каквато и да е услуга срещу получаването на сумата. Следва да бъде добавено също, че предвидените в общите условия начин и изисквания за ползването на допълнителните услуги по отлагане на вноски, намаляване на вноски и промяна на падежа на вноски, не дават възможност за ползването им единствено по волята на кредитополучателя, а предоставят право на кредитора да направи преценка за това, доколкото в крайна сметка е предвидено, че ползването им следва да стане след сключване на допълнително споразумение, тоест след като кредиторът одобри отправеното искане за ползване на услуги. С оглед на тези съображения съдът намира, че обсъжданите клаузи, регламентиращи задължението за заплащане на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, са във вреда на Г. ПЛ. АТ. и водят до значително неравновесие между неговите права и задължения и тези на дружеството-кредитор. Поради 2 това се явяват неравноправни по смисъла на общото правило на чл. 143 ЗЗП и съответно нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.

Възнаграждението за допълнителни услуги не е включено в годишния процент на разходите, определен на 36,59 %, видно от договора за кредит, където ГПР е посочен преди него. Същото обаче следва да бъде включено в ГПР, тъй като съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Доколкото задължението за заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги е свързано неразделно с договора за кредит, тъй като без последния не би било поето, следва да се приеме, че е част от общите разходи по кредита. При включването му като компонент от ГПР обаче се стига до резултат, при който ГПР надвишава предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум, поради което и на основание ал. 5 от чл. 19 ЗПК се налага извод, че клаузите, регламентиращи задължението за заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги са нищожни.

Доколкото клаузите, с които е предвидено задължение за заплащане на претендираното възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, са нищожни, съдът намира, че същите не са породили предвидените с тях правни последици и съответно, че за Г. ПЛ. АТ. не е възникнало задължение за заплащане на това възнаграждение и на претендираните върху него лихви за забава.

Според чл. 17.4 от общите условия, приложими към договора за кредит, кредитополучателят заплаща такси за извършени от кредитора услуги по Тарифа. В Тарифата, копие от която е представено по делото, е предвидено задължение за кредитополучателя да заплаща такси за извънсъдебно събиране на вземане при забава в плащането на вноска. Клаузите, регламентиращи това задължение, са в противоречие с чл.

33 ЗПК, който предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата (ал. 1), както и че в този случай обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва (ал. 2). Заплащането на посочените такси е договорено да възникне като задължение при забавено изпълнение, наред със задължението за обезщетение за забава. Поради това съдът приема, че клаузите, с които са предвидени задълженията за заплащане на такси за събиране на просрочените вземания, са нищожни на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК и съответно не са породили предвидените с тях правни последици – възникване на претендираното вземане за сумата 30 лева в полза на заявителя.

Предвид горните съображения настоящият състав намира, че заявлението по чл. 410 ГПК на [фирма] следва да бъде отхвърлено в частта по претенциите за сумите 165,83 лева – възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, 36,65 лева – лихва за забава върху възнаграждението за периода от 20.08.2019 г. до 24.02.2022 г., 3,25 лева – лихва за забава върху възнаграждението за периода от 21.05.2019 г. до 20.08.2019 г., както и 30 лева – такси за извънсъдебно събиране на задължения.

По изложените съображения Софийски районен съд

РАЗПОРЕДИ:

ОТХВЪРЛЯ заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на [фирма] срещу Г. ПЛ. АТ. в частта по претенциите за сумите 165,83 лева – възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги,

36,65 лева – лихва за забава върху възнаграждението за периода от 20.08.2019 г. до 24.02.2022 г., 3,25 лева – лихва за забава върху възнаграждението за периода от 21.05.2019 г. до 20.08.2019 г., както и 30 лева – такси за извънсъдебно събиране на задължения.

3

Разпореждането полежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в едноседмичен срок от получаване на препис от него от заявителя.

Препис от заявлението да се изпрати на заявителя.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________

4