Акт от 02.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 1881 гр. София, 02.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 74 СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател:Антоанета Г. Ивчева при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ИВ. ЯНАКИЕВА като разгледа докладваното от Антоанета Г. Ивчева Гражданско дело № 20211110126353 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 235 ГПК.

Производството по делото е образувано по искова молба на А против М. В. В., с която са предявени обективно, кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено съществуването на парични задължения в размер на сумите, както следва: 350 лв., представляваща главница по договор за паричен заем № 330700 от 25.06.2019 г. за периода от 02.07.2019 г. до 17.09.2019 г., ведно със законната лихва от 27.01.2021 г. до изплащане на вземането, 19,25 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 02.07.2019 г. до 17.09.2019 г., и 111,88 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 18.09.2019 г. до 26.01.2021 г., за които суми по ч. гр. дело № 4854/2021 г. по описа на СРС, 74 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 03.02.2021 г., поправена по реда на чл. 247 ГПК с определение от 15.09.2025 г.

В исковата молба се твърди, че между С, в качеството на заемодател, и М. В. В., в качеството на заемополучател, е сключен договор за паричен заем № 330700 от 25.06.2019 г. Твърди, че по силата на договора на ответника била предоставена заемна сума в размер на 350 лв., която следвало да бъде върната чрез 12 седмични вноски в размер на 39 лв. всяка, падежирали в периода 02.07.2019 г. – 17.09.2019 г., дължими ведно с договорна лихва в размер на 19,25 лв. Ответникът не изпълнил задължението си да върне предоставената му заемна сума по уговорения начин и срок. Допълва още, че по силата на договор за покупко-продажба на вземания от 24.09.2019 г. и Приложение № 1 към него от 04.03.2020 г. С е прехвърлило в полза на ищеца вземанията си по договора срещу ответника. По така изложените съображения ищецът моли за уважаване на предявените искови претенции. Претендира направените в настоящото и в заповедното производство разноски.

Ответникът е депозирал отговор на исковата молба, чрез назначения по делото 1 особен представител – адв. Д. Н., с който предявените искове се оспорват по основание и размер. Оспорва се усвояването на заемната сума от ответника, както и договорът за цесия да е породил прехвърлителното си действие в полза на ищеца. Твърди се, че при сключване на договора за кредит ответникът е страдал от „биполярно афективно разстройство“ и не е могъл да защитава сам интересите си. Моли за отхвърляне на предявените искове.

Софийски районен съд, след като взе предвид становищата на страните и ангажираните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, на основание чл. 235 ГПК намери за установено следното от фактическа и правна страна:

Допустимостта на предявената искова претенция по чл. 422 ГПК изисква освен наличието на общите процесуални предпоставки за съществуването и надлежното упражняване правото на иск, така и специалните такива – подаване на възражение от длъжника в срока по чл. 414 ГПК, предявяването на установителен иск в едномесечен срок от уведомяването на кредитора, както и от пълно тъждество между вземането по заповедта за изпълнение и претендираното в исковото производство. В настоящата хипотеза процесуалните предпоставки са налице, поради което правният спор следва да бъде разгледан по същество.

От заявените в исковата молба фактически твърдения се налага извод, че съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени установителни искове, които намират правната си квалификация в чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ГПК, вр.с чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД. Основателността на главната искова претенция е обусловена от установяване в условията на пълно и главно доказване от ищеца на следните материални предпоставки: наличието на посоченото облигационно отношение, възникнало по силата на процесния договор за паричен заем № 330700 от 25.06.2019г. с твърдяното съдържание, изпълнение на задълженията си по договора чрез предоставяне на заемната сума на ответника, настъпване на падежа на задължението за връщане на сумата, клауза за връщане на същата с възнаградителна лихва, прехвърляне на вземанията към длъжника на ищеца и уведомяване на ответника за горепосочените факти. Съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК при установяване на тези обстоятелства в доказателствената тежест на ответника е да докаже фактите, на които основава своите възражения, в т.ч. че е заплатил претендираните суми.

На първо място следва да се осъществи проверка относно материалноправната легитимация на ищеца. В подкрепа на твърденията за придобиване на процесните притезания по делото е приобщен Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 24.09.2019г. между С и А, с който първото дружество се задължава регулярно да прехвърля на ищеца портфейли от вземания, произхождащи от договори за потребителски кредит, и индивидуализирани в Приложение № 1, срещу продажна цена. Към въпросната сделка е представено и Приложение № 1 от 04.03.2020г., в което под № 1996г. е посочен Договор за паричен заем № 330700 от 25.06.2019г. с кредитополучател М. В. В.. В приложението се съдържа конкретна информация за вземането – основанието, от което произтича, длъжника, както и неговия размер, поради което следва да се приеме, че последното е достатъчно индивидуализирано и валидно прехвърлено на цесионера.

Съобщаването на длъжника за извършената цесия не е елемент от фактическия състав на сделката и правата преминават към цесионера от момента на нейното сключване. Значението на уведомяването по чл. 99, ал. 4 ЗЗД се свързва с това, че стабилизира правата в лицето на цесионера и задължението не би могло да бъде изпълнено валидно другиму. В константната си съдебна практика ВКС възприема, че правнорелевантно за действието на цесията е съобщаването от цедента на длъжника, 2 освен ако старият кредитор не овласти новия. /в този смисъл Решение № 123 от 24.06.2009г. по т.д. № 12/2009г. на ВКС, II т.о., Решение № 3 от 16.04.2014г. по т. д.

№ 1711/2013г. на ВКС, I т.о., Решение № 204 от 25.01.2018г. по т.д. № 2230/2016г. на ВКС, I т.о., Решение № 137 от 02.06.2015г. по гр. д. № 5759/2014г. на III т.о./. От доказателствения материал е видно, Николай Пенчев Пенчев в качеството си на управител на С е упълномощил А с представителна власт да уведомява съгласно чл.

99, ал. 3 ЗЗД всички длъжници за сключения Рамковия договор за продажба и прехвърляне на вземания от 24.09.2019г. По делото е представено уведомление за извършената цесия от С, без да налице данни последното да е достигнало до длъжника В., тъй като пощенската пратка е върната със сведения, че не е потърсена от адресата.

При това положение, уведомлението изходящо от упълномощения цесионер, приложено към исковата молба и достигнало до ответника със същата, представлява надлежно съобщаване на цесията съобразно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което прехвърлянето поражда действие и за длъжника. На основание чл. 235, ал. 3 ГПК това следва да се съобразява като фактическо обстоятелство, настъпило след предявяване на иска, което обосновава материалноправната легитимация на кредитора.

От събраните доказателства се установява, че на 25.06.2019г. между С и М.

Владимир В. е сключен Договор за паричен заем № 330700, по силата на който ответното дружество се задължило да предостави на ответника заемна сума в размер на 350 лв. при ГЛП 40.05% и ГПР 49.73 %. Уговорено е разсрочено погасяване на паричното задължение на 12 седмични погасителни вноски, първата от които в размер на 2,73 лв., а останалите единадесет на стойност от 33,32 лв. с падеж всеки вторник и краен срок 17.09.2019г. В чл. 6 е предвидено, че изпълнението на задължението по договора следва да бъде обезпечено с банкова гаранция или поръчител, отговарящ на изискванията по чл. 9, ал. 2 от общите условия. При неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение е дължима неустойка в размер на 98,75 лв., платима на погасителни вноски съгласно Приложение № 1 към договора за паричен заем.

Съобразно чл. 7, ал. 3 ГПК съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. При преценката за валидния характер на облигационното правоотношение обаче следва да се държи сметка, че кредитополучателят е физическо лице, по отношение на което не се твърди, а и не са налице данни същото да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност. В тази връзка, договорната връзка между страните попада в приложеното поле на чл. 9, ал. 1 ЗПК и по отношение на нея са приложими не само специалните изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя, регламентирана в ЗЗП относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Нещо повече, при извършване на преценка относно действителността на договора за кредит съдът не е обвързан от наличието на посочени от ответника основания, доколкото нормите, уреждащи нищожността са от императивен характер и за тях съдът следи служебно предвид действието на чл. 6, § 1 от горната Директива 93/13/ЕИО. В този смисъл е и съдебната практика на СЕС, обективирана в Решения по дело Oceano Grupo Editorial - C-240/98, дело Salvat Editores – С-244/98, дело Mostaza Claro – C-168/05, Pannon GSM – C-243/08, Banco Espanol de Credito SA – C-618/1. При това положение, следва да се извърши цялостна проверка за наличие на основания за недействителност на процесната сделка, в това число и за такива, нерелевирани с отговора на исковата молба възражения.

Съобразно чл. 22 ЗПК /в действащата към 14.10.2019г. редакция/, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от същия, договорът за потребителски кредит е недействителен.

При анализа на представения договор настоящият състав намира, че последният не отговаря на изискванията за действителност, посочени в чл. 11, ал. 1 ЗПК. На първо 3 място, следва да се приеме, че в процесната сделка не е посочен по ясен и еднозначен начин годишният процент на разходите по кредита, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му по определения в приложение № 1 към ЗПК начин.

В чл. т. 3.5 е отбелязана само стойността на ГПР – 49,73 %, без да може да се направи извод какви елементи включва последният, не става ясно дали е включена предвидената в т. 8 неустойка. Този пропуск сериозно препятства реалната преценка на потребителя за размера на разходите и общата сума, която подлежи на връщане.

Разбираемото и ясното посочване на ГПР с описание за инкорпорираните в него компоненти е от особено същество значение за интересите на потребителите, тъй като чрез регламентацията му се цели да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора, за да се ориентира потребителя при избор на финансов продукт и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Поради тези съображения, това нарушение се явява самостоятелно основание за недействителност на процесния договор за кредит.

Следва да се отбележи не само, че е налице неяснота досежно начина на формиране на ГПР, но последният не е и отбелязан коректно в процесния договор за кредит. Аргумент в тази насока може да бъде изведен от приетата съдебно-счетоводна експертиза, според която в ГПР е включена единствено възнаградителната лихва, но не и предвидената в т.8 неустойка. Изначалното включване на клаузата за неустойка както в договора за кредит, така и погасителния план е индиция, че същата е призвана да бъде средство за генериране на допълнителни разноски за сметка на потребителя, чийто размер е известен на кредитодателя към момента на сключването на договора.