Решение № 308 от 23.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 308 гр. София, 23.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО II ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично заседание на осми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Величка Маринкова

Членове:

Атанас Н. Атанасов

Рафаела Ст. Матева при участието на секретаря Красимира Й. Динева като разгледа докладваното от Атанас Н. Атанасов Въззивно наказателно дело от частен характер № 20261100602027 по описа за 2026 година Производството е по реда на глава XXI от НПК.

С присъда от 28.01.2026 година по НЧХД № 12391/2025 година, СРС, НО, 116 състав, е признал подсъдимата М. Х. Т. за НЕВИНОВНА в извършването на престъпление по чл.182 ал.2 вр. чл.26 ал.1 НК, като на основание чл.304 НПК я е оправдал изцяло по повдигнатото обвинение. Със същата присъда частният тъжител Е. Ц. е осъден да заплати направените от подсъдимата разноски в размер на 1278.23 евро с левова равностойност в размер на 2500 лева.

Срещу присъдата в законоустановения срок е постъпила въззивна жалба и допълнение към нея от частния тъжител, чрез неговия повереник, с която иска оправдателната присъда да бъде отменена и вместо нея да бъде постановена нова осъдителна такава. Сочи се, че първоинстанционната присъда е неправилна и незаконосъобразна. Оспорва се установената фактическа обстановка. Изразява се несъгласие с интерпретацията на доказателствата и правните изводи на съда.

Срещу въззивната жалба е постъпило възражение от подсъдимата, чрез нейния защитник, с което моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение.

Въззивният съд по реда на чл.327 от НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага провеждането на въззивно съдебно следствие.

1

Впоследствие по делото е постъпило допълнително възражение от адвокат З., както и молба от тъжителя и жалбоподател с искане за прекратяване на наказателното производство по делото, доколкото твърди, че не поддържа повдигнато обвинение, самата тъжба и оттегля жалбата и тъжбата, поради което иска делото да бъде прекратено.

В проведеното съдебно заседание пред въззивния съд адвокат С. – повереник на частния тъжител Ц. моли производството да бъде прекратено и присъдата на първоинстанционния съд да бъде обезсилена.

Частният тъжител Ц. твърди, че това е изричното му желание.

Адвокат З. пледира, че постановен съдебен акт няма как да бъде обезсилен при оттегляне на въззивна жалба. Претендира разноски.

Адвокат С. в реплика прави възражение за прекомерност на разноските.

Като прецени изложените в жалбите доводи и направените изявления в съдебно заседание, въззивният съд намери за установено следното:

Въззивният съдебен състав счита, че са налице предпоставки за отмяна на присъдата и прекратяване на наказателното производство по следните аргументи:

Частният тъжител е субект на наказателния процес и страна в производството и като такъв повдига и обосновава обвинението, като осъществява една от основните функции в процеса - обвинителната. Частният тъжител е измежду онези субекти, които са абсолютно необходими за образуването, движението и приключването на производството.

Правата на частния тъжител са регламентирани в разпоредбата на чл.82 ал.1 НПК. Той има право да се запознае с делото и да прави необходимите извлечения, да представя доказателства, да участва в съдебното производство, да прави искания, бележки и възражения, да обжалва актовете на съда, които накърняват неговите права и законни интереси и да оттегля тъжбата си.

Последното от цитираните права - да оттегли тъжбата си, частният тъжител може да стори и във въззивното производство. С оттеглянето на тъжбата съдът се десезира и е длъжен да прекрати производството по аргумент от чл.24 ал.5 т.4 НПК.

В проведеното пред въззивния съд съдебно заседание частният тъжител изрично заяви желание, че оттегля тъжбата си. Следователно е налице прекратителното основание, визирано в чл.24 ал.5 т.4 НПК, тълкувано във връзка с чл.82 ал.1 НПК. Затова и с оглед позицията на частния тъжител не са налице предпоставки за произнасяне по съществото на обвинението.

Предвид изразеното в молбата и заявеното в съдебно заседание желание за оттегляне на тъжбата и за прекратяване на производството, то следва да се разгледа като изявено желание на тъжителя за десезиране на съда от надлежния акт, с който е образувано наказателното производство. Това е изрично предвидено основание за прекратяване на наказателното производство за престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия чл.24 ал.5 т.4 от НПК, като правомощията на въззивната инстанция в такъв случай са изрично разписани в разпоредбата на чл.334 т.4 от НПК, 2 предвиждаща отмяна на постановената присъда и прекратяване на наказателното производство в случаите на т.4 на ал.5 от чл.24 от НПК.

Проверяваният първоинстанционен съдебен акт следва да бъде отменен само на соченото основание, в частта, в която подсъдимата е призната за невиновна и е оправдана по повдигнатото й обвинение за престъпление по чл.182 ал.2 вр. чл.26 ал.1 НК, а наказателното производство следва да бъде прекратено.

Първоинстанционният съдебен акт следва да бъде потвърден в частта, в която частният тъжител е осъден да заплати на М. Х. Т. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1278.23 евро с левова равностойност в размер на 2500 лева.

По отношение на претендираните по делото разноски:

Съгласно чл.190 ал.1 от НПК, когато подсъдимият бъде признат за невинен или наказателното производство бъде прекратено, разноските по дела, образувани по тъжба на пострадалия до съда, се възлагат на частния тъжител. Разпоредбата е императивна, което означава, че винаги, когато съдът констатира наличието на визираните предпоставки следва да я приложи.

По отношение на прекомерността на адвокатското възнаграждение:

Институтът на прекомерността на адвокатското възнаграждение не е познат на наказателно-процесуалния кодекс на Република България. Въпреки това, присъжданите от съда разноски за адвокатско възнаграждение не следва да се използват като средство за ограничаване правото на защита на противната страна под страх от възникване на икономически неизгодни последици.

Правото на адвокатска защита е гарантирано от Конституцията и от НПК, като всяка от страните в процеса има право на възстановяване на разноските за заплатено адвокатско възнаграждение съобразно изхода на делото. Това възнаграждение обаче трябва да има справедлив размер.

Безспорно, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно, съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските, но в размер не по-малко от минимално определения размер, съобразно чл.36 ал.2 от Закона за адвокатурата. Възражението за прекомерност според настоящия съдебен състав, въвежда две кумулативно свързани предпоставки, а именно: адвокатското възнаграждение да е прекомерно (съобразно фактическата и правна сложност на спора) и насрещната страна да е направила искане за прекомерност на претендираните разноски. Размерът следва да е справедлив, обоснован и съобразен с действителната правна и фактическа сложност на делото, както и да не бъде по-нисък от предвидения минимален такъв, определен в Наредба № 1 от 09.07.2004 гoдина за възнаграждения за адвокатска работа. В тази връзка съдът намира, че несъмнено делото не е нито с голяма фактическа, нито с голяма правна сложност.

В приложения по делото договор за правна защита и съдействие (л. 14), сключен между М. Х. Т. и адвокат Д. З. - САК на 01.03.2026 година изрично е посочено, че договореното възнаграждение е в размер на 2 050 евро.

3

Адвокат З. е взела участие по време на въззивното производство в едно съдебно заседание. В него не са били събирани доказателства, като е заявено оттегляне на тъжбата и желание за отмяна на първоинстанционната присъда.

Видно от протокола, съдебното заседание е продължило от 10:40 часа до 10:50 часа. Ето защо, настоящата съдебна инстанция счита, че претенцията за присъждане на разноски, представляващи адвокатско възнаграждение в посочения по-горе размер е прекомерна и надвишава няколкократно минималния размер на възнаграждението, дължимо по такъв род дела, още повече, че същото не представлява фактическа и правна сложност.

Въпреки, че НПК не съдържа разпоредба за „прекомерност“ на адвокатското възнаграждение (както чл. 78 ал. 5 от ГПК, даващ възможност за присъждане на по-нисък размер от претендираните от страната разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото), като част от присъжданите на съответната страна разноски по наказателното дело, те не следва да се използват като средство за възпиране и ограничаване правото на защита на противната страна, като евентуална бъдеща злепоставяща я икономическа последица от постигнатия резултат по делото. Както Конституцията, така и НПК гарантират правото на всеки гражданин на адвокатска защита и тъй като ползването на такава е свързано и с материални възможности, при договорно избран защитник или повереник, страната има право на възстановяване на разноските за заплатено адвокатско възнаграждение. То обаче следва да е договорено в справедлив размер, като „губещата“ насрещна страна, която следва да ги възстанови, също не следва да бъде злепоставяна. В настоящия случай, за конкретната хипотеза е приложима разпоредбата на чл.190 ал.1 предложение второ от НПК, предвиждаща възлагане на разноските на частния тъжител. Без съмнение, отговорността на тъжителя (жалбоподател в настоящото производство) покрива и разноските, направени за заплащане на адвокатско възнаграждение, направени от подсъдимата, поради което искането за присъждане на разноски е основателно, но според настоящия съдебен състав, не и в размера, в който са претендирани разноските.

Възможността за прилагане на чл. 78 ал. 5 от ГПК в наказателното производство е поставяна нееднократно в съдебната практика, която обаче е противоречива в тази насока. Според част от становищата е невъзможно в наказателното производство, да се намаляват присъжданите разноски поради „прекомерност“ на възнаграждението, като аргументът в тези случаи е липсата на идентични разпоредби в НПК, както и неприложимост на разпоредбите на ГПК, поради липса на препращане към тях. Според второто схващане е възможно намаляване на възнаграждението поради „прекомерност“, като се отчита празнината в тази насока на НПК, но е прието за възможно прилагането им по аналогия от ГПК поради приложимостта им в конкретните случаи. В тази насока, част от съдебните състави се позовават и на съдебна практика на ЕСПЧ (в това число и по дела срещу страната ни), постановила, че „правилата за разноските следва да избягват налагане на „прекомерен“ товар върху страните и „разходи и разноски се възстановяват само дотолкова, доколкото е доказано, че те са били необходими и са били 4 разумни по размер“. За да бъдат справедливи и обосновани, минималните адвокатски възнаграждения трябва да се основават на два обективни критерия: обема и сложността на работата, извършена от адвоката, и величината на защитавания интерес по делото, в каквато насока е и константната съдебна практика. Следователно, от една страна, изключително отговорната работа на адвокатите не трябва да се подценява и да става зависима от пазарните механизми; от друга страна, нейната стойност не трябва да се определя на неоправдано високо равнище, което да възпрепятства достъпа на гражданите и юридическите лица до квалифицирана правна помощ или да бъде инструмент, позволяващ на едната или другата страна да упражнява икономически натиск по отношение на производството, което ще окаже отрицателно въздействие върху върховенството на закона (Р № 9273 от 27.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3002/2015 г.).

За пълнота следва да се отбележи Решение № 220 от 10.11.2016 г. по н. д.

№ 764/2016 година на ВКС, I н. о. Като се позовава на разпоредби на вътрешното ни законодателство в съответствие с практиката на ЕСПЧ по дела, по жалби срещу България за нарушения по ЕКПЧОС, по които дела е изложено становище, че разноските следва да избягват налагането на прекомерен товар върху страните и не следва да съставляват неразумно ограничение на правото на достъп до съд и, че разходи и разноски се възстановяват само доколкото е доказано, че са действително направени, необходими и разумни по размер, ВКС указва, че адвокатското възнаграждение трябва да отговаря на изискването за справедливост и обоснованост на размера му не само по отношение на клиента (доверителя), но и спрямо онези страни в процеса, които биха го дължали на последния при положителен за него резултат по делото, без това да се явява неоправдано тежка последица за тях. Такова становище е развито още с Решение № 163 от 13.04.2010 г. по н. д. № 14/2010 г. на ВКС, I н. о., като там е посочено, че, макар и НПК да не съдържа разпоредба като чл. 78 ал. 5 от ГПК, даващ възможност за присъждане на по-нисък размер от претендираните (съответно доказани) от страната разноски в частта им за заплатеното адвокатско възнаграждение, при прекомерност с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото този текст е приложим по аналогия, доколкото не касае наказателната отговорност на подсъдимия, където аналогията по принцип е недопустима или крайно ограничена.

Разпечатката съдържа 41 от 58 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/0d0994af-944c-4e0e-9513-171f710ff5f6