Решение № 152 от 16.07.2026, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 152 гр. Пловдив, 16.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Галина Гр. Арнаудова

Членове:

Мария П. Петрова

Румяна Ив. Панайотова-Станчева при участието на секретаря Стефка Огн. Тошева като разгледа докладваното от Мария П. Петрова Въззивно гражданско дело № 20265000500258 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение №8 от 15.01.2026г., постановено по гр.дело №238/2024г. по описа на Окръжен съд-Кърджали, е отхвърлен предявения от „Винком“ЕООД, ЕИК 115087866, със седалище и адрес на управление: гр.Пловдив, район Южен, бул.“Цар Борис III Обединител“-Продължение №1, против Сдружение „Туристическо дружество-Кърджали“, ЕИК 000234747, със седалище и адрес на управление: гр.Кърджали, ул.“Отец Паисий“№10, иск с правно основание чл.92 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 50000лв., представляваща част от уговорена неустойка в размер на 70000лв. по сключен договор за наем от 16.10.2014г., и „Винком“ЕООД, ЕИК 115087866, със седалище и адрес на управление: гр.Пловдив, район Южен, бул.“Цар Борис III Обединител“Продължение №1, е осъдено да заплати на Сдружение „Туристическо дружество-Кърджали“, ЕИК 000234747, със седалище и адрес на управление: гр.Кърджали, ул.“Отец Паисий“№10, направените по делото разноски за 1 адвокат в размер на 4650лв.

Недоволен от така постановеното решение е останал жалбоподателят „Винком“ЕООД, който чрез пълномощника адв.Ц. К. го обжалва с доводи за неправилност, основаващи се на анализ на събраните доказателства и касаещи изправната страна по договора и момента, от който се дължи неустойката, като претендира за отмяна на решението и уважаване на иска, както и за присъждане на направените пред двете инстанции разноски.

Въззиваемата страна Сдружение „Туристическо дружество-Кърджали“ е депозирало чрез пълномощника адв.Х. К. писмен отговор на въззивната жалба със съображения за нейната неоснователност, подкрепящи приетото с обжалваното решение, за чието потвърждаване претендира и за присъждане на разноски за въззивното производство.

Съдът, след преценка на събраните в хода на производсвото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното:

Ищецът твърди да е сключил с ответника на 16.10.2014г. договор за наем на недвижими имоти с нотариална заверка на подписите за срок от 10 години, считано от 02.10.2014г. до 02.10.2024г., и месечна наемна цена от 50лв., по който била договорена неустойка от 70000лв., която неизправната страна дължи при развалянето му. По силата на договора ответникът като наемодател трябвало да въведе ищеца като наемател във владение на наетите имоти с приемо-предавателен протокол, което не се случило, въпреки проведените през годините множество разговори, поради нежеланието на ответника, който изтъквал различни причини – наличие на наематели в имотите, предназначаването на имотите за центрове за бежанци от държавата, прекратено подаване на електроенергия и вода в имотите, наличие на стока и техника на наематели в тях. При тези обстоятелства ищецът счита ответникът да е неизправна страна по договора, допускайки виновно неизпълнение на задълженията си по него, поради което договорът да е развален с отправеното искане за предаване на владението на наетите имоти и определяне на срок за това с посочване на последиците от неизпълнението, което ответникът отказал да стори с нарочно писмо. В исковата молба се съдържа и изрично волеизявление на ищеца за разваляне на договора. С оглед на тези обстоятелства ищецът претендира ответникът да му заплати част в размер на 2

50000лв. от договорената неустойка от 70000лв.

Предявеният частичен иск е по чл.92 от ЗЗД.

С отговора на исковата молба ответникът е оспорил иска с твърдения никога да не е бил собственик или ползвател на описаните в исковата молба недвижими имоти, които са принадлежали и си остават собственост на Гранични войски към МВР на РБ, предназначени за опазване на южната граница на Република България, както и с твърдения ищецът да е неизправна страна по договора, тъй като не е платил нито една месечна наемна вноска, а неустойката да е прекомерно голяма, тъй като надвишава 12 пъти общия размер от 6000лв. на десетгодишния наем. Твърди и ищецът никога да не е поискал да му се предава владението върху процесните имоти.

С обжалваното първоинстанционно решение е прието, че задължението за предаване на вещта по договора за наем е търсимо и се осъществява с активните действия и на двете страни: на наемателя – да предаде фактическата власт на вещта, и на наемателя – да я приеме, при което и при направено от наемодателя възражение, че наемателят не е изявил готовност да получи вещта, каквото възражение е релевирал ответника, в тежест на наемателя е да докаже, че е оказал необходимото съдействие за изпълнение на задължението на наемодателя, което ищецът не е сторил, тъй като от показанията на ангажирания от него св.Р П не се установява водените между страните разговори да са каели именно недвижимите имоти, предмет на процесния договор за наем, предвид наличието на четири изготвени от него договори за наем за различни имоти, както и да е разговаряно именно с представител на ответника, при което непредаването на наетите обекти да се дължи на забава на ищеца поради неоказване на необходимото съдействие, съгласно чл.95 от ЗЗД, което освобождава ответника от отговорност за собственото му неизпълнение. Прието е и, че право на разваляне на договора има изправната страна, а по делото липсват каквито и да било доказателства ищецът да е заплатил дори и една месечна наемна цена, каквото заплащане той и да не твърди, поради което да е неизправна страна.

Настоящата инстанция, с оглед служебните си правомощия по чл.269 от ГПК, намира обжалваното първоинстанционно решение за валидно и допустимо.

Между страните е сключен представения договор за наем от 16.10.2014г., 3 по силата на който ответникът като наемодател предоставя на ищеца като наемател за временно и възмездно ползване масивна двуетажна сграда в с.Т, жилищен блок №1, жилищен блок №2 и дворно място от 5490кв.м. /чл.1/ за срок от 10 години, считано от 02.10.2014г. до 02.10.2024г., който може да бъде продължаван от страните по взаимно съгласие чрез сключване на анекс към договора /чл.2/ срещу заплащане на месечна наемна цена от 50лв. /чл.3/, като наемодателят се задължава да предостави на наемателя ползването на имотите, предмет на договора, веднага след неговото сключване в състоянието, в което се намират, за което се съставя приемо-предавателен протокол /чл.5/, а при разваляне на договора неизправната страна дължи неустойка в размер на 77000лв. /чл.33/.

Без правно значение е за валидността на договора дали ответникът като наемодател по него е бил собственик на отдадените под наем имоти към момента на сключването му, каквото възражение е наведено с отговора на исковата молба, тъй като договорът за наем няма вещно-прехвърлително действие и сключването му е действие на управление.

Безспорно е, че до изтичане на уговорения срок на действие на договора на 02.10.2024г. владението върху наетите имоти не е било предадено от ответника на ищеца. Противно на възражението на ответника и на приетото от първоинстанционния съд, от показанията на св.Р П, който лично е съставил четири договора за наем между страните, включително и процесния, и е имал интерес като фирма във връзка с ремонтирането на сградите, поради което е взел участие в разговорите за предаване на владението върху имотите, като лично е разговарял с председателя на сдружението М по телефона, се установява, че ищецът многократно е настоявал наетите имоти да му бъдат предадени, но ответникът е отказвал под различни предлози. Основателно е възражението на ответника и правилно е прието от първоинстанционния съд, че ищецът не е заплатил нито една месечна наемна цена, доколкото от последния, в чиято тежест е, доказателства за извършени плащания не са ангажирани. Противно на твърдяното чак с въззивната жалба, процесният договор за наем не удостоверява извършено при подписването му плащане на сумата от 3030лв. С него единствено в чл.4,т.4 е поето задължение при подписването му да бъде заплатена сума, равна на еднократния размер на месечната наемна цена, т.е. сумата от 50лв., но доказателства за заплащането и 4 на такава не са събрани. При това положение е видно, че нито една от страните по договора за целия уговорен 10-годишен срок на действието му не е изпълнила поетото с него свое задължение.

Процесният договор е прекратил действието си на 02.10.2024г., според както е предвидено в него и доколкото не е представен подписан от страните анекс за продължаване на този срок, сключването на какъвто не се и твърди от тях. Дори когато и двете страни по договора са неизправни, всяка от тях може да го развали, тъй като в правния мир не може да съществува облигационна връзка, която е нежелана от страните и изпразнена от съдържание. В случая никоя от страните не е изпълнявала задълженията си по договора, но и никоя от тях не е предприела действия за неговото разваляне до изтичане на прекратителния му срок, доказателства за каквито по делото не са налице.

Съдържащото се в исковата молба материалноправно волеизявление за разваляне на договора не би могло да породи действие, тъй като исковата молба е подадена по пощата на 16.10.2024г., заведена е в съда на 17.10.2024г. и препис от нея е връчен на ответника на 20.01.2025г., когато това волеизявление е достигнало до него и е станало достояние на същия, а действието на договора е било прекратено още на 02.10.2024г. с изтичане на уговорения срок. Договор, който вече е преустановил действието си, не може да бъде развален и за ищеца не е съществувало потестативното право да го развали с подаване на исковата молба. При това положение и доколкото неустойката като санкция за неизправната страна по договора и с компенсаторен характер за пълно неизпълнение, според както е договорена и се претендира, се дължи при разваляне на договора, но не и когато и двете страни са неизправни и той е прекратил действието си с изтичане на уговорения срок, както в случая, то претенцията за заплащане на такава се явява неоснователна.

Обсъденото обосновава извода за неоснователност на предявения иск и потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно по резултат, макар и с други съображения.

С оглед на този изход по спора при настоящото му въззивно разглеждане и във връзка с изричната претенция на въззиваемата страна за присъждане на направените за въззивното производство разноски, съдът констатира, че такива от нея са заплатени за адвокатско възнаграждение в размер на 2380 5 евро за адвокатско възнаграждение по представен договор за правна защита и съдействие от 11.06.2026г. Своевременно жалбоподателят е заявил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл.78,ал.5 от ГПК.

Същото е основателно. Въззиваемият се позовава на съответствието на размера на възнаграждението с предвиденото в Наредба №1 от 09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа /Загл.изм.-ДВ, бр.14 от 18.02.2025г./ . Тя е неприложима, съгласно Решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22г. на СЕС, като нарушаваща забраната по чл.101, §1 ДФЕС, поради което съдът не е обвързан от предвидените в нея минимални размери и следва да определи дължимото адвокатско възнаграждение въз основа на цялостна преценка на релевантните за съответния случай обстоятелства, касателно фактическата и правна сложност на делото и извършените по него процесуални действия.

Предмет на делото е частичен иск за неустойка от 50000лв. Спорът не се характеризира със значителна фактическа и правна сложност, тъй като анализираните доказателства се свеждат до договора за наем и показанията на един свидетел, без във въззивното производство, което е протекло в едно открито съдебно заседание, да са събирани нови доказателства, и се касае до приложение на един правен институт досежно неустойката, като от страна на пълномощника е изготвен отговор на въззивната жалба, възпроизвеждащ предимно приетото с обжалваното решение, същият се е явил на проведеното съдебно заседание и е изготвил писмени бележки, които дословно възпроизвеждат съдържанието на отговора на въззивната жалба. При това положение разноските за адвокатско възнаграждение следва да бъдат присъдени в размер на 1500 евро.