Решение № 3261 от 16.07.2019, Районен съд - Варна

Р Е Ш Е Н И Е

№ ……………. гр. Варна, 16.07.2019г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,

34-ти състав в публично заседание, проведено на двадесет и четвърти юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

РАЙОНЕН

СЪДИЯ: МАГДАЛЕНА ДАВИДОВА при секретаря

Светлана Георгиева като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 17267 по описа за 2018г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по предявен от „Т.М. Комерс“ ЕООД срещу „А.“ АД, иск с правно основание чл. 415 ГПК, вр. чл.

99, ал. 1, вр. чл. 49 ЗЗД за приемане за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 340 лева, представляваща претърпени от И.Д.С. имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по изпълнително дело № 20158080400270 по описа на ЧСИ Захари Димитров, което вземане е прехвърлено на ищеца с договор за покупка и прехвърляне на вземане (цесия) от 27.04.2018г.

В исковата си молба ищецът „Т.М. Комерс“ ЕООД твърди, че въз основа на изпълнителен лист от 24.09.2009г., издаден по гр.д. № 45984/2008г., по описа на СРС, в полза на „А.“ АД (тогава с фирмено наименование „Интеркарт файнанс“ АД), е образувано изпълнително дело №

20097150400581 по описа на ЧСИ Миглена Пашова, длъжник по което е И.Д.С.. По молба на ответника изпълнителното производство е изпратено за продължаване на ЧСИ Захари Димитров, като е образувано изпълнително дело № 20158080400270. Тъй като И. С. не е получавала покана за доброволно изпълнение, излага същата да е узнала за наличието на образувано срещу нея изпълнително производство след извършена справка на 29.09.2017г. След узнаване за инициираното изпълнително производство се твърди С. да е възложила на адв. Р.Д. процесуалното си представителство и защита по делото. Последният след справка и проучване на делото е установил, че е налице период на бездействие от страна на взискателя по делото и същото е прекратено по силата на закона с изтичане на двугодишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, както и че взикателят не разполага с право на принудително изпълнение, тъй като вземането му е погасено по давност, с изтичане на 5-годишния срок по чл. 110 ЗЗД, считано от последното валидно изпълнително действия. Излага, че процесуалният представител на С. е депозирал молба по изпълнителното дело, с която е отправил искане същото да бъде прекратено, прилагайки договор за правна защита и съдействие, удостоверяващ заплатено от страна на длъжника на адвокатско възнаграждение в размер на 340 лева. С постановление от 23.10.2017г. на ЧСИ Захари Димитров изпълнителното производство е прекратено на соченото от страната основание. Твърди, че реализираните от С. разноски са били необходим разход във връзка със защита на правата й, поради което и същата е претърпяла имуществена вреда в размер на заплатеното адвокатско възнаграждение. Това свое вземане С. е прехвърлила на ищеца с договор за покупка и прехвърляне на вземане (цесия) от 27.04.2018г. До ответника е изпратено уведомление, но същият в дадения му срок не е репарирал вредите, претърпени от С., на новия кредитор. Ищецът депозирал заявление по реда на чл. 410 ГПК, въз основа на което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 42191/2018г., по описа на СРС. В срока по чл. 414 ГПК е постъпило възражение от ответника, поради което и в законоустановения срок сезира съда с искане за установяване спрямо „А.“ АД дължимоста на горната сума. Претендира и присъждане на направените в хода на настоящото производство разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответното дружество „А.“ АД депозира отговор на исковата молба, в който изразява становище за неоснователност на иска. Оспорва материалноправната легитимация на ищеца, като твърди договорът за цесия да е нищожен. Конкретно се излага, че двете страни по договора са представлявани от адв.

Д., който е осъществявал процесуалното представителство на С. по изпълнителното производство. Наред с това се твърди, че посоченият адвокат е свързано лице с управляващия „Т.М. Комерс“ ООД. Последното дружество не е обявявало в търговския регистър годишни финансови отчети, считано от 2009г., което поставя под съмнение реално извършваната от дружеството дейност и заплащане на цената по твърдяния договор за цесия. Вън от това се твърди, че е налице нееквивалентност на престациите с оглед размера на прехвърленото вземане и уговореното възнаграждение. По изложените съображения счита договора за цесия за нищожен като привиден и накърняващ добрите нрави.

Дори да се приеме, че договорът за цесия е валиден, се твърди, че разноските в изпълнителното производство са за сметка на длъжника, като в рамките на изпълнително дело № 20158080400270 по описа на ЧСИ Захари Димитров в полза на И. С. не са присъждани разноски. Счита, че е недопустимо разноските да се търсят извън производството, в рамките на които те са сторени под формата на обезщетение за претърпени имуществени вреди.

Оспорва се и уговореното възнаграждение реално да е заплатено от И. С..

Оспорва да е осъществен и фактическия състав на непозволеното увреждане, като се твърди, че не е налице противоправно поведение от страна на дружеството, което е предприело действия въз основа на издаден му изпълнителен титул срещу И. С., тъй като същата не е изпълнявала задълженията си към дружеството. Счита, че като взискател няма правно задължение да отправя искане към органа на принудително изпълнение за прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т.

8 ГПК, която последица настъпва по силата на закона. Кога ще бъде постановено постановление за прекратяване от ЧСИ не зависи от поведението на взискателя, а от органа по принудителното изпълнение.

Излага, че дружеството не е обжалвало постановлението на ЧСИ Захари Димитров за прекратяване на изпълнителното производство, с което по никакъв начин не е причинило вреди на И. С.. Отделно от това твърди, че процесуалното представителство не е задължително, за да упражни длъжника правото си на защита в изпълнителното производство. Счита и че уговореното възнаграждение е прекомерно, с оглед извършените от адвоката процесуални действия по делото – извършване на справка и подаване на молба, поради което и същото следва да бъде намалено до минимума, предвиден в чл. 10, т. 4 от Наредба № 1/2004г.

С оглед горното и моли за отхвърляне на предявения иск, евентуално намаляване размера на вредата до 200 лева. Претендира присъждане на сторените по делото разноски.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът прие за установено следното от фактическа страна:

Със заповед от 14.07.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, СРС, 36 състав, по ч.гр.д.

№ 42191/2018г., е разпоредил „А.“ АД да заплати на „Т.” ЕООД сумата от 340.00 лева, представляваща обезщетение, изразяващо се в заплатено адвокатско възнаграждение, ведно със законната лихва от 27.06.2018г. до изплащане на вземането. Срещу заповедта за изпълнение в срока по чл. 414 ГПК длъжникът „А.“ АД е депозирал възражение.

От приложеното на л.

16 от делото заверено от страната копие на договор за покупка и прехвърляне на вземания (цесия) се установява, че на 27.04.2018г. И.Д.С. е прехвърлила на „Т.М. Комерс“ ЕООД вземането си в размер на 340 лева, представляващо претърпени имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, защита и съдействие по изпълнително дело № 20158080400270, образувано при ЧСИ Захари Димитров, срещу цена от 50 лева.

С уведомление от

27.04.2018г. И.Д.С. и „Т.М. Комерс“ ЕООД, представлявани от адв.

Р.Д., ответникът е уведомен за извършеното прехвърляне.

Видно от приложеното на л. 21 от делото известие за доставка, уведомлението е получено от служител на дружеството на 17.05.2018г.

Видно от приобщения към доказателствения материал заверен за вярност препис от изпълнително дело № 20158080400270 по описа на ЧСИ Захари Димитров, че същото е образувано по молба на ответното дружество /тогава „Интеркарт Файненс“ АД/, въз основа на изпълнителен лист, издаден на основание заповед за изпълнение на парично задължение от 27.01.2009г. срещу длъжника И.Д.С., за сумите, както следва: 3374.68 евро – задължение по договор за издаване и ползване на международна кредитна карта от 11.07.2008г., 83.06 лева – лихва за периода от 31.08.2008г. до 01.12.2008г., 11.59 лева – лихва от 01.12.2008г. до 10.12.2008г. и законната лихва от 19.12.2008г. до изплащане на вземането, както и сумата от 239.39 лева – разноски по делото.

С молба вх. № 22411/04.10.2017г. И. С., чрез процесуалния си представител адв. Р.Д., е отправил искане за предоставяне на копие от материалите по изпълнителното дело /л. 53-54 от изп.дело/.

С молба вх. № 23025/12.10.2017г., С., чрез адв. Д., е сезирала ЧСИ Захари Димитров с искане за прекратяване на изпълнително дело № 220158080400270, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Към молбата е приложен договор за правна защита и съдействие от 12.10.2017г., сключен между С. и адв. Р. Д., с който страните са уговорили възнаграждение за предоставената защита и съдействие в размер на 350 лева, което е посочено, че е изплатено в брой на 12.10.2017г. /л. 58 от изп.дело/.

С постановление от 23.10.2017г. съдебният изпълнител е прекратил производството по изпълнителното дело, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Не се спори между страните, а и се установява от материалите по приобщеното ч.гр.д. № 42191/2018г., по описа на СРС, 36 състав, че в полза на ищеца срещу ответника е издадена заповед за изпълнение за претендираната сума, срещу която в срока по чл. 414 ГПК ответникът „А.“ АД е възразил. Искът е предявен в предвидения в закона преклузивен едномесечен срок, което обуславя допустимост на производството и правен интерес от воденето му за ищеца.

Предмет на установителния иск е съществуване на вземането по издадената заповед и успешното му провеждане предполага установяване дължимостта на сумите по същата на посоченото основание. Или, в контекста на основанието, на което е издадена заповедта, респ. се претендира вземането, в тежест на ищеца е по пътя на главното и пълно доказване да установи, че в резултат на воденото от ответното дружество изпълнително производство срещу И. С., последната е претърпяла имуществена вреда, изразяваща се в заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, че между С. и ищцовото дружество е сключен договор за цесия, по силата на който на „Т.М. Комерс“ ЕООД е било прехвърлено горното вземане, че цесията е съобщена на ответника.

От коментираните по-горе писмени доказателства се установи, че ищецът, в качеството си на цесионер и И.Д.С., в качеството й на цеденет, е сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 27.04.2018г., с който е прехвърлено вземането за имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение по изпълнително дело № 20158080400270, по описа на ЧСИ Захари Димитров.

Ответното дружество противопоставя възражения относно действителността на цесията, твърдейки същата да е привидна и да накърнява добрите нрави, с каквито възражения настоящият състав на съда преценява, че ответникът не разполага.

Съгласно чл. 99, ал. 1 ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане, осен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това.

Прехвърлянето има действие спрямо третите лице и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. От горното следва, че прехвърлянето на вземането е принципно неформален акт и съдържанието на конкретната сделка между кредиторите, извън договорената промяна на собствеността върху вземането не засяга по никакъв начин длъжника. Вътрешните отношения между цедента и цесионера се основават на облигационни отношения, които нямат никакво касателство с отношенията между всеки от тях и длъжника по прехвърленото вземане. Дали сключената между стария и новия кредитор цесия има разрешено от закона основание, предмет и съдържание или не, е без значения за длъжника, който е надлежно уведомен за промяната в титулярството на дълга и това уведомление не е оттеглено до извършено от длъжника плащане на посочения нов кредитор. Като отношения, които се развиват в чужда правна сфера, действието на цесията между договарящите я цедент и цесионер, не засягат длъжника. Затова и законът предвижда последният да може да противопоставя всички свои възражения, независимо от промяната в личността на кредитора – чл. 99, ал. 2 ЗЗД. Ако надлежно уведоменият длъжник изпълни на новия кредитор, той ще е погасил надлежно задълженията си и каквито и да е пороци в отношенията между кредиторите няма да му бъдат противопоставими. Следователно възраженията по действителността на цесията могат да бъда преценявани само с оглед възможността една сделка да породи рефлексно действие спрямо неучастващото в нея трето лице (длъжника). Такива възражения са само липсата на идентичност на предмета на цесията с материалното право, породено между цедента и длъжника, какъвто порок в случая не се твърди и не се установява.