Решение № 4273 от 01.11.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4273 гр. Пловдив, 01.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20245330104532 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правна квалификация е по чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, вр. чл. 143 т. 9 от ЗЗП и чл. 19 ал. 1 и ал. 4 от ЗПК.

Ищцата Х. А. Н., ЕГН: **********, от град **, ж.к. *** бл. № **, ет. *, ап. *, чрез пълномощник ЕАД Д. М., е предявила против „Фератум България” ЕООД, ЕИК: 200599406, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Младост 3”, ул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, ап. 20, представлявано от *** И. Д. и Д. Н., иск за прогласяване за нищожен на договор за предоставяне на потребителски кредит № *** от ***г., на основание чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК или вр. чл. 19 от ЗПК и за осъждане на ответника да върне като платена без правно основание сумата от 212, 91 лева, представляваща възнаграждение за поръчителство, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане.

При условията на евентуалност се предявява и установителен иск за прогласяване нищожността само на клаузата от договора за кредит, предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение за поръчителство.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № *** от *** г., по който на ищеца била предоставена сумата от 900 лева, при лихва от 207 лв., на 12 месечни вноски, с първа падежна дата – 27.11.2023 г. и крайна падежна дата – 24.11.2024 г. Ищцата не е извършвала плащания по договора. По силата на чл. 5 от договора заемът се обезпечавал с поръчителство от ***. Твърди, че при сключване на договора за потребителски кредит никъде не било посочено какъв е размерът 1 на възнаграждението за предоставяне на гаранция от свързано на кредитора дружество.

След като усвоила сумата от 900 лв., ищцата установила, че освен тази сума, са и начислили и такса за обезпечение с поръчителство – услуга, предоставяна от партньор на ответника, в размер на 855 лв. Твърди се, че договорът за кредит бил недействителен, а при условията на евентуалност- че клаузата по чл. 5 била нищожна. Процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма, както и на евентуалния договор за допълнителна услуга. Договорът не съдържа начин на изчисляване на ГПР и липсва яснота как е формиран същия, респ. общо дължимата сума по него. Посочено е само ГПР в проценти, но не е посочен начина на изчисляването му. Ето защо договорът е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК. На следващо място, счита, че е посочен грешен ГПР, като сумата за предоставяне на поръчител не е включена като разход по договора, а това е следвало да бъде направено, поради следните причини: Ответникът не предоставя възможност за сключване на договора за кредит без да му бъде предоставен поръчител, за което събира допълнително възнаграждение. С това допълнително плащане се покриват разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата и следва да бъдат включени в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, при което същият би надхвърлил законовото ограничение, вземайки предвид сегашния му размер и съотношението между главницата и възнаграждението за гаранцията. Посоченият в Договора годишен процент на разходите и общата дължима сума не отговарят на действителните такива. Посочените в договора за заем по-ниски стойности, представляват невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията па чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Счита, че сумата, претендирана от ответното дружество по договор за поръчителство, несъмнено следва да бъде включена в ГПР, тъй като е разход във връзка с предоставяне па кредита по см. на чл. 19, ал. 1 ЗПК.

Счита, че при сключването на процесния договор за потребителски кредит и чрез предвиждане па вноска за гаранция по договор за поръчителство, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането й, е заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Действителният размер на ГПР по процесния договор, с включени и разходите за предоставяне на гаранция по договора за поръчителство, е в размер над 70%.

Предвид горното, посочените в договора размери на годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не съответстват на действително уговорените такива, налице е неяснота при определяне на ГПР, което води до недействителност на договора /чл.

22 ЗПК/. Целият договор за потребителски кредит следва да бъде приет за недействителен, тъй като съдържащата се в него клауза за предоставяне на банкова гаранция не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора; начисляването на такса за допълнителна услуга - гарант, чийто размер не е включен в самия договор и в посочения ГПР налага на потребителя да приеме клауза, с която не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора; договорът е във вреда на 2 потребителя, като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и поетите задължения на търговеца и потребителя, налагайки изключително висока такса за допълнителна услуга. Счита клаузата на чл. 5 от договора за предоставяне на потребителски кредит № 1304810 за нищожна, като неравноправна по смисъла па чл. 143, т. 9 ЗЗП и като нарушаваща разпоредбите на чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл. 19, ал. 1 и 4 ЗПК. В съдебно заседание страната не се явява, но чрез пълномощника си взема писмено становище.

В срока за отговор е постъпил такъв от пълномощника на ответника. Признава се, че между страните бил сключен договор за кредит при съответните параметри, с предвидено обезпечение чрез поръчителство на „***“ (***). Услугата за гаранта не била задължителна услуга, нито пък задължително условие за сключване на кредита. Избраната възможност заляга в процесния чл. 5 на Договора за кредит, който се генерира автоматично въз основа на избора, който потребителя е направил при подаването на заявка за кредит - т.е. същата уговорка се явява индивидуално договорена по избор на потребителя. На следващо място счита, че предявените искове за прогласяването на нищожността, съответно унищожаването на Договора за гаранция, са недопустими поради непредявяването им срещу надлежната за този спор страна- ***. Договорът за гаранция е сключен между Ищеца и ***, докато исковете са предявени срещу Фератум България. Договорът за гаранция е отделно облигационно правоотношение, по което ответникът не е страна. Излага, че не е налице твърдяната от ищеца заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68е от ЗЗП. По никакъв начин и с нито едно от действията си, ответникът не е въвел в заблуждаване ищеца относно условията по сключване на договора за кредит, възможността за избор на гарант (лично избран от ищеца) или дължимите от ищеца суми при всяка една от опциите. При всяка една от стъпките за сключване на договора за кредит, ищецът е бил информиран изцяло относно последиците от неговия избор, като дори са посочени сумите, които той би дължал спрямо ***(***), ако избере дружеството за поръчител и сключи Договор за гаранция с него. Неоснователни били твърденията, че е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП.

Не била нарушена и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Дружеството предоставило на ищеца цялата законово необходима информация във връзка с размера на ГПР, както и начина на неговото формиране. Кредитополучателят сам избрал да сключи процесния договор.

Посоченият в договора ГПР е в съответствие с чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Излага също така, че ищецът е разполагал с правото да се откаже от договора в 14-дн. срок, съгласно чл. 29 ЗПК, като това негово право било предвидено и в чл. 9 от договора. Същият обаче не е упражнил това си право. И след като не е упражнил правото си да се откаже от договора в предвидения в закона срок може да се направи обоснованото предположение, че той е разбрал и приел клаузата на чл. 5 от договора за кредит. Счита, че е налице опит на ищеца да заобиколи закона и и да избегне изпълнението на задълженията си по процесния договор за кредит. При определяне на ГПР няма допуснати нарушения и ищецът е имал цялата необходима информация и време да вземе решение дали сключването на договора е подходящо за него или не. Моли за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски. В с.з. страната също не се явява, но 3 чрез пълномощника си взема писмено становище.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № *** от *** г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 900 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 12 месечни вноски, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 23 % или 207 лева, при ГПР- 49, 11 % и общ размер на всички плащания- 1 107 лева.

Като обезпечение по чл. 5 от договора е предвидено поръчителство, предоставено от „Фератум Банк“, срещу възнаграждение (такса гаранция) от 855 лева, платима разсрочено с месечните вноски по договора за кредит.

Като писмени доказателства са представени договора за кредит, както и общите условия, погасителен план и преддоговорна информация за кредита- СЕФ.

Приложена е и справка ЦКР- БНБ за предоставени кредити на ищцата от ответника.

Прието е без оспорване от страните заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице е посочило, че по кредита била заплатена сумата от общо 937, 50 лева, разпределена, както следва: главница- 193, 05 лева, лихва- 128, 74 лева, такса гаранция- 495, 71 лева, такса за събиране на вземания по Тарифата- 120 лева. Сумата за гаранцията била преведена към „Фератум Банк“. В ГПР се включвала само лихвата. В устния си доклад пред съда вещото лице заявява, че с включване на таксата за гарант, ГПР би надхвърлил размера от 50 %.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и 4 когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 11 %, а възнаградителната лихва- 23 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 26 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.