Решение № 464 от 08.10.2025, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 464 гр. Велико Търново, 08.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Теодорина Димитрова

Членове:

Димо Колев

АННА ДИМОВА при участието на секретаря МИЛЕНА ИВ. РАДКОВА като разгледа докладваното от Димо Колев Въззивно гражданско дело № 20254100500567 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

Образувано е по въззивна жалба на М. М. К. от гр. В. Търново, подадена чрез пълномощника му адв. Ал. Ч. от ВТАК, против решение № 526/01.04.2025г. по гр.д. № 3312/2023г. на ВТРС, с което е отхвърлен предявения от жалбоподателя срещу ответника по делото М. М. К. ревандикационен иск с правно основание чл. 108 ЗС за приемане на установено спрямо него, че ищецът е носител на правото на собственост върху масивна жилищна сграда на два етажа с площ от 83, 80 кв.м. и гараж, построени в УПИ *** по ПУП на с. ***, общ. В. Търново с площ от 500 кв.м. на основание договор за покупко – продажба от 18.01.2006г., оформен с нот.акт № *** и по приращение по чл. 92 ЗС и за осъждането му да им предаде владението върху тези имоти.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Изтъква се, че процесните обекти са придобити от жалбоподателя с договор за покупко - продажба от 18.01.2006г., макар и същите да не са описани в нотариалния акт. Сочи се, че с този договор е закупен парцела, в който тези обекти се намират, както и че те са съществували към момента на сключването му. Освен това се акцентира, че в договора за продажба е посочено, че освен парцела и масивния плевник с навес, се продават подобренията и трайните насаждения в поземления имот.

Позовавайки се на практика на ВКС, жалбоподателят смята, че след като процесните 1 обекти не са изключени от предмета на сделката, с прехвърлянето на собствеността на поземления имот с договора от 18.01.2006г. е прехвърлена и собствеността върху построените в него сгради, макар и те не са описани в нот. акт. Жалбоподателят посочва, че към момента на сключване на сделката ответникът е бил изключителен собственик на поземления имот, доколкото същият му е възложен в дял при извършване на съдебната делба по гр.д. № 1635/1987г. на ВТРС. В тази връзка се оспорва представения от ответника нот. акт за прехвърляне на част от имота на майка му, сключен преди съдебната делба, да е относим към правата му в процесните обекти.

По тези съображения се иска от съда да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да уважи предявения ревандикационен иск.

В срока по чл. 263 ал.1 изр.1 ГПК ответната страна по жалбата е депозирала отговор на същата, с който заема становище за нейната неоснователност. Развиват се съображения, че ответникът по делото е дарил част от него на своята майка, вкл. правото да се построи жилищен етаж от сграда по архитектурен проект, поради което към момента на изповядване на сделката през 2006г. не е бил собственик на описания в нот. акт недвижим имот. Оспорва се, че с договора за продажба от 2006г. на ищеца е прехвърлена собствеността върху процесните обекти, тъй като подобно нещо не е посочено в съдържанието на сделката и налице уговаряне на нещо друго по см. на чл.

92 ЗС. В тази връзка се акцентира, че по арг. от чл. 63 ЗС е допустимо да се прехвърли само поземления имот, при запазване собствеността върху построената в него сграда.

По тези съображения се иска от въззивния съд да отхвърли жалбата.

Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените в жалбата оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК от легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения първоинстанционен съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. В изпълнение на тази проверка съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

При проверка за неговата правилност по реда на чл.269 изр.2 от ГПК в предметните предели, очертани с въззивната жалба, въззивният съд приема за установено следното:

Първостепенният съд е бил сезиран с ревандикационен иск по чл. 108 ЗС, с който ищецът иска да бъде признато за установено спрямо ответника, че е собственик н а масивна жилищна сграда на два етажа, с площ от 83, 80 кв.м. и гараж /двоен/, 2 построени в УПИ *** по ПУП на с. ***, общ. В. Търново, с площ от 500 кв.м., който по действащия регулационен план на селото от 1981г., представлява УПИ I- 432, кв. 29, на основание договор за покупко – продажба от 18.01.2006г., оформен с нот.акт № *** и по приращение по чл. 92 ЗС, както и за осъждането му да предаде владението върху тези имоти. В исковата молба се твърди, че с горепосочения титул за собственост ответникът е продал на сина си поземления имот, заедно с построения в него масивен плевник с навес, със застроена площ от 39 кв.м., ведно с подобрения и трайни насаждения. Допълва се, че процесните масивна сграда и гаражи въпреки че не са включени в текста на нотариалния акт са придобити от ищеца по силата на приращението, след като е станал собственик на земята върху която са построени, доколкото са съществували към момента на изповядване на сделката. Изтъква се, че за да се изключи приложението на чл. 92 ЗС по отношение съществуващ самостоятелен обект на правото на собственост следва изрично да се уговори това в нотариалния акт или да са налице доказателства, оборващи действието на уредената в посочената законова разпоредба оборима презумпция. Сочи се, че в случая това не е така и доколкото процесните сгради се владеят от ответника се иска от съда да го осъди да отстъпи собствеността и предаде владението върху тях.

С отговора на исковата молба ответникът оспорва предявения иск, като неоснователен и недоказан. Възразява, че с влязло в сила решение на ВКС спора за собственост между страните е разрешен, както и че процесния имот е наследствен и неподелен между наследниците. В съдебно заседания ответникът изтъква, че нотариалният акт, от които ищецът черпи права е обявен за нищожен с посоченото решение на ВКС, както и че през 1985г. е прехвърлил половината от имота на майка си, след смъртта на която се е отказал от наследството й.

При тези твърдения на страните и въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и прието заключение на назначената съдебно-техническо оценъчна експертиза, въззивният съд намира за установено следното от фактическа страна:

С договор за покупко – продажба от 18.01.2006г., обективиран в нот.акт № *** на Д. Д., нотариус при Районен съд гр. В.Търново, ответникът, действащ чрез пълномощието на трето лице, е продал на ищеца, действащ чрез неговата майка и законен представител, процесното УПИ в с. ***, заедно с построения в него масивен плевник с навес, със застроена площ от 39 кв.м., с подобренията и трайните насаждения за сумата от 4807 лв., която съответства на данъчната оценка на имота. На пълномощника на продавача била учредена представителната власт да продаде спорния имот, съгласно подробното му описание в нот. акт № ***, с който ответникът го е закупил по реда на чл. 20 ЗСГ /отм./. След придобиване на имота през 1981г. ответникът е дарил на майка си 1/2 ид. част от парцела, ведно с правото да се построи първия жилищен етаж от жилищна сграда, която ще се построи в дворното място по одобрен за това архитектурен проект. Построената в имота двуетажна жилищна сграда с площ от 83, 80 кв.м., поради отклонение от одобрения проект, е узаконена по реда на чл. 180 ЗТСУ /отм./ вр. чл. 302 ППЗТСУ /отм./ с акт за узаконяване № 9 от 22.09.1986г.

3

Според заключението на вещото лице по допусната СТОЕ, съгласно одобрените проекти към преписката за узаконяване, сградата се състои от сутерен – полувпокан, в който са разположени два гаража с двукрила гаражна врата, първи и втори жилищен етаж и тавански помещения. Съгласно съдебно – спогодителен протокол от 01.10.1987г. по гр.д. № 1635/1987г. по описа на ВТРС процесното дворно място, заедно с построените в него къща и плевник с навес са възложени в дял на ответника, а последният е уравнил дела на останалите съсобственици, вкл. неговата майка, в пари.

Впоследствие след 1992г. на основание издадено разрешение за строеж № 13/08.02.1992г. на нивото на сутерена е изградена едноетажна пристройка – работилница към сграда, която с оглед на конструктивното и функционалното си свързана със сутерена е неделима част от него и няма значението на самостоятелна вещ /заключение на СТОЕ/. Според удостоверение за данъчна оценка от 23.10.2023г., представено от ищеца, парцела и навеса с оградни стените имат данъчна оценка от 2380, 40 лв., както за собственика, така и за ползвателя /в случая свид. И./ респ. според удостоверение от 23.02.2023г. представено от ответника двуетажното жилище с площ от 167, 60 кв.м. има данъчна оценка от 4644, 50 лв.

Страните не спорят, а това се установява и от приложените по делото съдебни решения, че заведният от ответника срещу ищеца иск за недействителност на продажбената сделка от 2006г., поради извършването й без надлежна представителна власт е отхвърлен с влязло в сила решение на ВКС по гр.д. № 6274/2014г., както и че с влязло в сила решение по гр.д. № 293/2018г. на ВТРС по предявения от ответника срещу свид. И. И. иск по чл. 490 ал. 2 ГПК е обявена за недействителна извършената публична продан на процесната двуетажна жилищена сграда.

По признания на ответника и от показанията на свид. И. се установява, че първият чрез трето за делото лице, на което е предоставило ключове за жилищната сграда и гаражите, владее същите. Свид. И. установява още, че спорните вещи са били предмет на принудително изпълнение, по което ответникът е бил длъжник, както и че не знае някой от роднините на последния изобщо да е оспорвал собствеността върху тях.

Останалите писмени доказателства представени от страните не са необходими за установяване на релевантни към спора факти, поради което не са обсъждат от съда.

При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:

Предявен е иск с правно основание чл. 108 ЗС и съгласно тази разпоредба собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без основание за това. За да бъде основателен искът за ревандикация следва да са налице три предпоставки: ищецът да е собственик на спорната вещ, тя да бъде във владение или държане на ответника и той да не владее или държи веща на правно основание.

Доказването на първите две предпоставки е в тежест на ищеца, а при тяхното установяване в тежест на ответника е да докаже, че има основание да упражнява фактическа власт върху вещта. С оглед диспозитивното начало в процеса правото на 4 собственост на ищеца се установява съгласно заявеното от него придобивно основание. Липсата на доказателства, които да сочат на сигурното и несъмнено осъществяване на заявения придобивен способ има за последица неоснователност на предявения иск.

Заявеното в случая придобивно основание от ищеца се основава на правилото на чл. 92 ЗС, съгласно което собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго. В тази връзка ищецът е твърдял, че е собственик на спорната двуетажна жилищна сграда и разположения в нея двоен гараж /два гаража/, тъй като с договора за покупко - продажба от 18.01.2006г. е придобил собствеността върху процесното УПИ, в което същите са построени, а продавачът изрично не е запазил тяхната собственост отделно от земята.