Решение № 524 от 28.05.2020, Окръжен съд - Пловдив
- Съд
- Окръжен съд - Пловдив
- Дело
- Въззивно гражданско дело 2769/2019
- Вид
- Решение № 524
- Подписан
- 28.05.2020
- В сила
- 28.05.2020
- Състав
- БОРИС ДИМИТРОВ ИЛИЕВ, СТЕФКА ТОДОРОВА МИХОВА, ХРИСТО ГЕОРГИЕВ ИВАНОВ
Цитирани разпоредби
- чл. 12 · Граждански процесуален кодекс
- чл.162 · Граждански процесуален кодекс
- чл.235, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.269 · Граждански процесуален кодекс
- чл.415, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.76, ал.2 · Закон за задълженията и договорите
- чл.9 · Закон за задълженията и договорите
Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 524
28.05.2020г., гр. Пловдив
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, VІІ състав, в открито съдебно заседание на единадесети март две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
ХРИСТО ИВАНОВ при участието на секретаря Ангелина Костадинова, като разгледа докладваното от съдия Илиев въззивно гражданско дело №2769/2019г. по описа на ПОС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“
С. А., Париж, Франция, чрез пълномощника му по делото юрк. П. П., против
Решение №401 от 19.09.2019г., постановено по гр.д. №1321/2018г. по описа на Районен съд- Асеновград, с което са били отхвърлени исковете на дружеството против Т. И. Т. ***, ЕГН **********, за признаване за установено в отношенията между страните, че последният дължи на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“
С.А., сумата от 1390,05 лв.- главница по договор за потребителски заем CАSH-10003604 от 22.05.2012г., ведно със законна лихва, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 28.10.2013г. до окончателното й изплащане, сумата от 923,95 лв. – възнаградителна лихва за периода 29.06.2012г.-21.12.2012г. и сумата от 167,68 лв. – обезщетение за забава за периода от 20.07.2012г. до 04.10.2013 г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 1688/2013г. по описа на РС – Асеновград. В жалбата се излагат доводи за неправилност на решението, като се иска отмяната му и уважаване на предявените искове.
Насрещната страна по въззивната жалба- Т. И. Т. ***, ЕГН **********, чрез пълномощника си по делото адв. А. П., оспорва същата и иска оставянето й без уважение.
Третото лице-помагач на страната на жалбоподателя- „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, със седалище и адрес на управление гр.
София, бул. „Д-р
Петър Дертлиев“ №25, офис- сграда „Лабиринт“, ет.2, офис 4, ЕИК *********, в писмено становище по делото чрез пълномощника си юрк. И. Н., поддържа жалбата и иска същата да бъде уважена.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.10 от
Закона за потребителския кредит, чл.240, ал.1 и 2 и чл.86, ал.1 от
Закона за задълженията и договорите. С постановеното по делото решение съдът е приел от фактическа страна, че дружеството- ищец не е доказало наличието на валидно сключен договор за паричен заем с ответника, поради което е отхвърлил предявения иск.
При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че същото е валидно и допустимо и при постановяването му не е било допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.
Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде проверена правилността на решението по изложените във въззивната жалба доводи.
По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея липсват оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
В жалбата на „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД са изложени доводи, че съдът неправилно е приел, че дружеството не е доказало сключването на договор за паричен заем с ответника, като се излагат твърдения за наличието на доказателства за сключването на договора и предаването на сумата на ответника. Тези доводи са основателни.
По делото бе представен и приет във въззивното производство оригинал на договор за потребителски заем CАSH-10003604 от 22.05.2012г., сключен между „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД, като заемодател, чийто правоприемник е ищецът „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“
С. А., Париж, Франция, и ответникът Т. И. Т., като заемател, по силата на който ищецът се е задължил да предостави на ответника сумата от 1500 лв., а ответникът се е задължил да му върне сума в размер на 2670 лв., включваща предоставения заем и уговорената лихва, на общо 30 погасителни вноски по 89 лв. с падежни дати съгласно погасителен план. В договора е уговорен годишен лихвен процент- 219,67% и годишен процент на разходите- 702,03%. Съгласно чл.4 от договора при забава на една или повече погасителни вноски кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва за периода на забавата върху всяка забавена погасителна вноска. В раздел „Удостоверявания“ на договора за кредит е предвидено, че с подписване на договора заемателят е удостоверил, че е получил уговорената в договора сума. Предвид горното по делото се установява сключването на договора за заем и изпълнението на задължението на ищцовото дружество по него да предостави заемната сума на ответника, поради което за ответника е възникнало задължението да върне предоставената му в заем сума чрез заплащане на уговорените в договора погасителни вноски. В отговора на исковата молба ответникът е направил възражение, че договорът е нищожен, тъй като лицето, което го е подписало от името на заемодателя, не било овластено да подписва договори и да отпуска заеми. Това възражение е неоснователно, тъй като на липсата на представителна власт може да се позовава само ненадлежно представлявания, т.е. дружеството-ищец, а не и другата страна в правоотношението. В случая обаче дружеството- ищец не е оспорило извършените от негово име действия по сключване на договора, а с предявения иск претендира изпълнение по същия, поради което даже и договорът да е бил сключен от лице без представителна власт, то същият следва да се счита за потвърден при условията на чл.301 от ТЗ. Неоснователни са и възраженията на ответника за липса на обявена предсрочна изискуемост на задълженията му по договора. Действително по делото липсват доказателства за уведомяването на ответника за обявяване на предсрочната изискуемост на задълженията по договора за заем, но доколкото е настъпил падежът на всички погасителни вноски по същия, то съгласно задължителните указания, дадени в т.1 на Тълкувателно решение
№8/2017г. от 02.04.2019г. на ОСГТК на ВКС, няма пречка за уважаване на предявения иск.
Основателни са обаче възраженията на ответника, че уговореният размер на възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави. Към датата на сключване на договора- 22.05.2012г. в
ЗПК не са се съдържали разпоредби, ограничаващи размера на възнаградителната лихва и годишния процент на разходите по кредита. Максимален размер на възнаградителната лихва не е бил предвиден и в
Закона за задълженията и договорите, нито е бил определен от
Министерския съвет на основание чл. 10, ал.2 от ЗЗД. В съдебната практика се приема, че максималният размер на възнаградителната лихва е ограничен единствено от разпоредбата на чл.9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Нормативни разпоредби, ограничаващи максималния размер на възнаградителната лихва са създадени едва със ЗИД на ЗПК, обнародван в „Държавен вестник“, бр.35 от 2014г., в сила от 23.07.2014г., когато е създадена разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, предвиждаща, че годишният процент на разходите не може да бъде по- висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет. Предвид горното съдът намира, че към датата на сключване на процесния договор за кредит страните са разполагали с възможността по чл.9, ал.1 от
ЗЗД свободно да определят съдържанието му, доколкото то не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Според настоящия състав на съда уговореният между страните размер на възнаградителната лихва- 219,67% действително противоречи на добрите нрави, тъй като значително надхвърля нормалния и справедлив размер на възнаграждението на кредитора за това, че е предоставил за ползване свои средства на потребителя. Същият надвишава повече от 20 пъти размера на законната лихва, предвижда необосновано високо възнаграждение за кредитора и създава предпоставки за неоснователното му обогатяване, което не съответства на принципите на справедливостта и добросъвестността в гражданските и търговските отношения. Предвид горното следва да се приеме, че клаузата в договора за заем, в която е предвидена възнаградителна лихва в размер 219,67% противоречи на добрите нрави и е нищожна изцяло, като лихва по договора не е била уговорена.
За да направи този извод, настоящият състав на съда съобрази и практиката на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания, в която е дадено тълкуване на чл.
6, § 1 на Директива 93/13 на Съвета от 5.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори в смисъл, че не е допустима правна уредба на държава - членка, която дава възможност на националния съд, когато констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието на тази клауза (решение по дело С-618/10). При положение, че договорът не може да се изпълни след премахването на неравноправната клауза, е допустима национална правна уредба, която дава възможност на националния съд да замести клаузата с диспозитивна разпоредба от националното право (решение по дело С-26/13). Преценката дали договор, съдържащ неравноправна клауза да се обяви за нищожен в неговата цялост или да се запази действието му, но без неравноправната клауза, следва да се основава на интереса на потребителя с оглед на защитата на правата, предоставени му от Директива 93/13. Според настоящия състав на съда посочената практика, която се отнася до неравноправните клаузи в потребителските договори, следва да намери приложение по аналогия и в процесния казус, в който в договора е налице клауза, противоречаща на добрите нрави.
Действително разпоредбата на чл.26, ал.4 от
ЗЗД предвижда, че нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона, но в случая в българското законодателство към датата на сключване на договора са липсвали както повелителни, така и диспозитивни разпоредби, предвиждащи размера на възнаградителната лихва, поради което и такива не могат да бъдат приложени. За определяне на този размер не може да намери приложение размера на законната лихва за забава при изпълнение на парични задължения, тъй като същата има съвсем друг характер-съставлява обезщетение на кредитора за причинените му вреди от забавено изпълнение на парично задължение, докато уговорената лихва при договора за заем представлява възнаграждение за това, че е предоставил определена парична сума за ползване на длъжника.
По така изложените съображения атакуваната клауза за възнаградителна лихва в процесния договор за заем следва да се счита за нищожна изцяло без да се замества от друга разпоредба, като се приеме, че лихва не е уговорена /в този смисъл- Решение №378 от 18.05.2006г. на ВКС по гр.д.№315/2005г., ІІ г.о./.
От заключението на приетата по делото пред въззивната инстанция съдебно- счетоводна експертиза се установява, че от страна на ответника Т. И. Т. са били заплатени първите четири вноски по погасителния план, всяка от които в размер на по 89 лв. От обясненията на вещото лице Й. П., дадени при приемане на заключението, се установява, че същото е изготвено въз основа на счетоводна справка от ищцовото дружество, без да са били взети предвид направените плащания по образуваното изпълнително дело.
Разпечатката съдържа 47 от 84 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/0cd7f6bf-1c04-48a1-ac92-b1ae4c037272