Решение № 102 от 08.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 102 гр. София, 08.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело № 20221100510149 по описа за 2022 година

Производството по делото е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 7730 от 7.07.2022 г. на СРС, постановено по по гр. д. № 70623/2021 г. на СРС, 153-ти състав, са частично уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ******* срещу И. Д. М., ЕГН ********** и Е. И. М., ЕГН ********** и двамата с адрес: гр. София, ул. „******* установителни искове с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 59, ал.1, предл. 1 ЗЗД вр. чл.86, ал.1 ЗЗД и е признато за установено, че ответниците ДЪЛЖАТ поравно на ищеца сумата от сумата 1 839, 60 лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия в периода 01.05.2018 г.

– 30.04.2020 г. в имот - магазин № 1 в гр. София, ж.к. „Красно село“, ул. ******* абонатен № *******, с която ответниците са се обогатили неоснователно за сметка на ищеца, ведно със законната лихва, считано от 02.09.2021 г. до окончателното плащане на сумата, като ОТХВЪРЛЯ иска за главница за топлинна енергия над присъдената сума 1 839, 60 лв. до пълния предявен размер 1 967, 78 лв., иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД за установяване дължимостта на сумата 26, 41 лв., представляваща такса за услуга дялово разпределение за периода 01.08.2018 г. – 29.02.2020 г., както и исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване дължимостта на сумите 284, 01 лв., представляваща обезщетение за забава в погасяване на задължението за топлинна енергия за периода 01.10.2018 г. – 23.08.2021 г. и сумата 5, 32 лв., представляваща обезщетение за забава в погасяване на задължението за дялово разпределение за периода 01.10.2018 г. – 23.08.2021 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 51591/2021 1 г. на СРС, 153 с-в. Съобразно изхода на спора е разпределена и отговорността за разноски.

Недоволни от постановеното решение са останали ответниците, които в срока по чл.259, ал.1 от ГПК са подали въззивна жалба, с която оспорват изцяло постановеното решение. Жалбоподателите смятат, че обжалваното решение е неправилно в частта, с която уважава претенциите на ищеца. Твърдят липса на произнасяне от страна на първата инстанция по възраженията за недопустимост на исковата молба поради неяснота на основанието, на което претендират сумата. Възразява относно изводите на съда, че жалбоподателите притежават качеството „потребител на топлинна енергия“, във връзка с което излага подробни аргументи – недоказаност на наличието на валидна облигационна връзка, недоказаност на реално доставяна топлинна енергия, недоказаност. Възразява през процесния период имотът да е използван. Въвежда твърдение, че имотът за процесния период се ползва от трето за процеса лице, позовавайки се на представен пред първата инстанция договор за наем, сключен с юридическо лице. Претендират направените разноски.

С разпореждане от 14.07.2022 г. съдът е оставил въззивната жалба без движение, като е дал указания на ищеца да внесе и представи доказателство за внасянето на държавна такса в размер на 50,00 лева, което е изпълнено с молба, постъпила по пощата от 20.07.2022 год., към която е приложено платежно нареждане с отразена съответната сума.

Въззивната жалба е подадена от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок и срещу акт, който подлежи на обжалване. По същество е допустима и подлежи на разглеждане.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК отевтинкът е подал отговор на въззивната жалба, като оспорва изцяло подадената въззивна жалба като неоснователна. Смята, че първата инстанция е постановила правилно съдебно решение, поради което молят съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно, а въззивната жалба да остави без уважение. Претендират и разноски.

Страните не представят нови доказателства и не сочат нови обстоятелства по смисъла на чл. 266 от ГПК.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта и по наличието на противоречие с императивните правни норми - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Постановеното по делото решение е валидно и допустимо.

По отношение правилността на решението настоящият състав на въззивния съд намира следното:

Предявени са искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване съществуването на следните вземания - сумата 1 967, 78 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода 01.05.2018 г. – 30.04.2020 г., 284, 01 лв. мораторна лихва върху цената на топлинната енергия за периода 01.10.2018 г. - 23.08.2021 г., 26, 41 лв. такса дялово 2 разпределение за периода 01.08.2018 г. – 29.02.2020 г., както и 5, 32 лв., представляваща мораторна лихва върху цена за услуга за дялово разпределение за периода 01.10.2018 г. – 23.08.2021 г., ведно със законна лихва от 02.09.2021 г. до изплащане на вземанията за главница, които суми касаят топлоснабден имот – магазин 1 в гр. София, ж.к. „Красно село“, ул. *******, абонатен № ******* и за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 51591/2021 г. на СРС, 153 състав. Ищецът претендира и разноски за исковото производство, както и юрисконсултско възнаграждение.

Ищецът твърди ответниците да са потребявали доставена в процесния имот топлинна енергия за стопански нужди през периода 01.08.2018 г. – 30.04.2020 г., без да е налице сключен писмен договор за продажба на топлинна енергия за стопански нужди между страните съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ и без да е заплащал нейната стойност, като по този начин са спестили разходи от заплащане на нейната цена в претендирания размер, съответно са се обогатили за сметка на ищеца, който е обеднял до този размер. Твърди ответниците да са изпаднали в забава с изтичане предвидения в общите условия за продажба на ТЕ за стопански нужди срок за заплащане на месечните задължения, съгласно които купувачът на топлинна енергия е длъжен да заплаща дължимата цена в 20-дневен срок след изтичане на периода, за който е доставена енергията, поради което дължат и обезщетение за забава в размер на законната лихва.

Ответниците оспорват исковете по основание и размер. Не оспорват да са собственици на имота, но твърдят, че не са го ползвали, тъй като е бил отдаден под наем през исковия период.

Третото лице помагач на страната на ищеца не оспорва исковете.

Обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Съображенията за това са следните.

Ищецът обосновава главното задължение на ответника при твърдения за неоснователно обогатяване на последния със стойността на доставената му и използвана от него топлинна енергия, доколкото той имал качеството на потребител на топлинна енергия за стопански нужди, но въпреки отправената от ищеца покана не бил подписан писмен договор. Ищцовото дружество поддържа, че ответникът е ползвал доставената му топлинна енергия, без да я заплаща, поради което е налице обогатяване на същия, обедняване на ищеца, като имущественото разместване е осъществено при липса на валидно основание за това. Следователно главният иск е с правна квалификация чл. 59, ал. 1 ЗЗД, в който смисъл са и указанията на въззивния съд. По така предявения иск в тежест на ищеца по предявените искове е да установи следните елементи от фактическия състав: 1) обогатяване на ответника; 2) обедняване на ищеца; 3) липса на правно основание за обогатяването на ответника, съответно обедняването на ищеца; 4) наличие на връзка между обедняването и обогатяването - същите да произтичат от един и същ факт или фактически състав, като тази връзка не е причинна (ППВС № 1/1979 г.); 5) липса на друг иск за защита на обеднелия.

При установяване на тези обстоятелства, в тежест на ответника е да докаже, че е 3 погасил претендираното вземане.

Разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ регламентира, че продажбата на топлинна енергия се извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключени между топлопреносното предприятие и потребителя на топлинна енергия за небитови нужди.

Липсва спор между страните, че писмен договор между тях не е сключен, поради което ищецът не може да претендира суми за топлинна енергия въз основа на договорни отношения. В този случай той разполага с иск по чл. 59 ЗЗД.

Фактът, че ответниците, закупувайки имот за небитови нужди, са потребявали топлинна енергия, без да сключили договор с ищеца, не ги освобождава от задължението да заплатят стойността й. Липсата на договор за продажба обуславя липса на основание за получаването на топлинна енергия по чл. 142, ал. 2 ЗЕ за процесния имот, но въпреки това такава в действителност е ползвана.

Ответниците не оспорват, че са собственици на процесния имот, представляващ магазин № 1, находящ се в гр. София, ж. к. Овча Купел, ул. *******, в процесния период.

Този факт се установява и от представения по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот, като не се спори, че магазинът се намира в сграда в режим на етажна собственост. Фактът на собствеността е отделен и като безспорен между страните с изготвения проект на доклад по делото, приет за окончателен без възражения от страните.

Следователно, неоснователни са възраженията във въззивната жалба, че през процесния период /м. 05. 2018 г. – м.04.2020 г. / не са ползватели на магазина, защото същият е отдаден под наем. Още с отговора на исковата молба оспорват именно обстоятелството, че са ползвали имота през процесния период, като се позовават на сключен договор за наем с „Р. 03“ ЕООД, който, обаче, не е представен по делото. С Определение № 8703 от 05.04.2022 год. Софийски районен съд задължава „МХ Е.“ ООД да представи по делото извършените от него отчети и изготвени изравнителни сметки за абонатен № ******* за имот, находящ се в град София, ж.к. „Красно село“, ул. „*******, магазин № 1 за периода 01.05.2018 год. – 30.04.2020 год. Съобразно указанията, дружеството на 27.04.2022 год. е представило поисканите документи, като за процесния период действително са издавани фактури на името на „Р. 03“ ЕООД. Непредставянето на договора за наем, с който да се докаже съществуването по време на процесния период на наемно правоотношение, не може да се установи посредством представените фактури. Отделно, не може да се установи и съдържанието на сключените между страните уговорки, респ. дали наемателят е този, който е поел задължение за заплащането на всички комунални разходи. В тежест на страната, която твърди нещо е да докаже твърдението си, като в случая ответниците не успяват да докажат твърдяното от тях наемно правоотношение, следователно съдът следва да приложи неблагоприятните последици на правилата за разпределение на доказателствената тежест и да приеме за ненастъпили тези правни последици от останалия недоказан юридически факт.

За да бъде ангажирана отговорността на ответника за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване, не е достатъчно да се установи само, че същият е собственик на 4 процесния имот, а следва също така да се докаже, че той е ползвал имота през исковия период и съответно е консумирал доставената от ищеца топлинна енергия, като по този начин си е спестил разходи.

За установяване обема на ползваната топлинна енергия е прието заключение на съдебно-техническа експертиза, което не е оспорено от страните по делото. От заключението на съдебно-техническата експертиза се изяснява, че в процесния имот за процесния период е доставяна топлинна енергия за отопление на имота, топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване, което се потвърждава и от представените от топлинния счетоводител изравнителни сметки.

Общата стойност на реално доставената в магазина топлинна енергия за исковия период е 1 839,60 лева.