Решение № 778 от 05.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 778 гр. София, 05.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Калина А.

Членове:

Темислав М. Димитров

Мила Г. Димова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Калина А. Въззивно гражданско дело № 20251100510314 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 14248 от 22.07.2025 г. по гр.д. № 4690/2025 г. по описа на СРС, 48 с-в е отхвърлен като неоснователен предявения от В. А. Х., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. ****, срещу „ФИНАНСЦЕНТЪР” ЕООД, ЕИК 201099699, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Красно село“, бул. „Гоце Делчев“ № 103, ет. 2, офис № 3, частичен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата в размер на 5 лв. - частичен иск от сумата в размер на 505,02 лв., представляваща недължимо платена сума за неустойка, начислена на основание чл. 11 от договор за потребителски кредит № 6003355/21.02.2023 г., сключен между А.Н.И. и „ФИНАНСЦЕНТЪР“ ЕООД, вземанията по който са прехвърлени на В. А. Х. с договор за цесия от 15.10.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба - 27.01.2025 г. до окончателното й изплащане.

Жалбоподателят - В. А. Х., твърди, че решението е неправилно, поради нарушение на процесуалните правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че в нарушение на процесуалните правила, съдът не е дал указания към ищеца, че за поддържаните от него факти, че се легитимира като материалноправен носител на вземането по силата на сключен договор за цесия, не е дал надлежни указания за представяне на договора за цесия с доклада по делото.

1

Излага оплаквания, че поради описаното пасивно процесуално поведение на съда делото е останало неизяснено от фактическа страна и съдът е постановил неправилно решение. Поддържа за установено в производството, че всички суми заплатени над дължимата по договора за паричен кредит от длъжника са недължимо заплатени и се дължи тяхното връщане. Поради това и предявения иск следва да бъде уважен като основателен и доказан.

Ето защо, моли обжалваното решение да бъде отменено и искът да бъде уважен като основателен. Претендира разноските.

Ответникът по жалбата - „ФИНАНСЦЕНТЪР” ЕООД, счита, че първоинстанционното решение е правилно, поради което моли същото да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Съдът приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Във връзка с доводите по въззивната жалба, съдът намира следното:

Производството е образувано по искова молба на В. А. Х. срещу „ФИНАНСЦЕНТЪР” ЕООД, с която е предявен частичен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.99 ЗЗД, с който се иска осъждането на ответника да заплати на ищцата сумата в размер на 5 лв. - частичен иск от сумата в размер на 505,02 лв., представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит № 6003355, сключен на 21.02.2023 г. - неустойка, начислена на основание чл. 11 от договора, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба - 27.01.2025 г. до окончателното й изплащане.

С обжалваното решение искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е отхвърлен изцяло като неоснователен по съображения, че ищецът не е доказал в производството, че е активно материалноправно легитимиран да търси връщане на заплатени без основание суми по 2 договора за кредит, тъй като не е установил, че с договор за цесия му е било прехвърлено от кредитополучателя – цедент това вземане по договора с оглед указанията на чл. 99, ал. 2 ЗЗД. Освен това е приел за установено чрез събраните по делото доказателства и при кредитиране на приетата в производството ССчЕ, че кредитополучателят – цедент не е заплатил сума за неустойка по договора за кредит, каквито фактически твърдения са били изложени от ищеца с исковата молба.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е правилно.

Правилни са изложените от първата инстанция правни доводи, че за основателността на предявения иск при квалификацията на чл. 55, ал. 1, пр.1 от ЗЗД, следва да бъде установено, че ищецът е заплатил процесната сума на ответника при липса на основание - начална липса на основание. С оглед това и правилно съдът е посочил, че основните предпоставки на фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1, от ЗЗД са получаването на имуществена ценност от един правен субект и отсъствието на основание за получаването, като получаването е фактическо действие, в резултат на което получилият имуществена облага установява своята фактическа власт върху полученото.

Правилни са и изводите на СРС, че в производството не е доказано, че ищецът –цесионер е носител на вземане за неустойка заплатено при начална липса на основание /чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД/ по договор за паричен кредит от 21.02.2023 г. сключен между А.Н.И. и „ФИНАНСЦЕНТЪР“ ЕООД след сключения договор за цесия от 15.10.2024 г. с оглед указанията на чл. 99, ал. 2 ЗЗД.

В случая, чрез събраните по делото пред първата инстанция доказателства е установено, че между А.Н.И. и „ФИНАНСЦЕНТЪР“ ЕООД е бил сключен договор за паричен кредит на 21.02.2023 г.

Установено е, чрез събраните доказателства и констатациите на приетата пред първата инстанция ССчЕ, чийто изводи настоящия състав кредитира изцяло по реда на чл.202 ГПК, че А.Н.И. е усвоила по договора за кредит сумата от 500 лв., както и че на 24.02.2023 г. е заплатила в полза на „ФИНАНСЦЕНТЪР“ ЕООД сумата от 600 лв. за погасяване на сумите по договор за потребителски кредит № 6003355/21.02.2023 г.

Както правилно е посочил в своето решение СРС, в производството не е установено поддържаното от ищеца фактическо твърдение, че кредитополучателят е заплатил на кредитодателят суми за неустойка по договора за кредит.

Поддържаните от ищеца фактически доводи за прехвърляне с договор за цесия от 15.10.2024 г. от страна на А.Н.И. в полза на В. А. Х., ЕГН ********** вземанията срещу „ФИНАНСЦЕНТЪР“ ЕООД, ЕИК 201099699, представляващи сума в размер на 100 лв. - платена сума без основание, произтичаща от договор за потребителски кредит № 6003355/21.02.2023 г. са останали недоказани в производството.

3

Доводите на въззивника, че при допуснати от първата инстанция процесуални нарушения делото е останало неизяснено от фактическа страна, тъй като с доклада по делото съдът не е дал указания към ищеца по реда на чл.146, ал.2 ГПК, че не сочи доказателства за извършената цесия, настоящия състав намира за неоснователни.

Именно с доклада по делото при съобразяване указанията на разпоредбата на чл.146 ГПК съдът е разпределил правилно доказателствена тежест в процеса, като е указав на ищеца, че в негова тежест е да докаже, че е носител на вземане по договора за паричен кредит, което вземане му е прехвърлено с договор за цесия. Задължението на съда по чл. 146, ал. 2 ГПК се отнася до факти, на които страната се е позовала в съответните процесуални срокове и за които не са били представени доказателства, а не когато представените са недостатъчни да докажат твърдяния факт.

В случая за доказване прехвърляне на вземането в полза на ищеца пред първата инстанция е представено потвърждение за извършената цесия, но не и договора за цесия при правилно разпределена доказателствена тежест с доклада по делото при спазване изискванията на чл.146 ГПК. Както е посочено в постановеното по реда на чл.290 ГПК РЕШЕНИЕ № 314 ОТ 13.07.2012 Г. ПО ГР. Д. № 899/2011 Г., Г. К., ІV Г. О.

НА ВКС, което се възприема от настоящия състав, съобразно разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ГПК съдът не е длъжен да указвана страните, че представените доказателства не са достатъчни. Той има задължение само да следи дали представените доказателства са допустими.

За формиране на този извод следва да се имат предвид и разрешенията, дадени в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение по гр. д. № 899/2011 г., ІV г.о., решение № 20/2011 г. по т.д. № 311/2010 г., ІІт.о., които се възприемат от настоящия състав. С тях е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 266 ГПК във въззивното производство могат да се събират само две групи доказателства - за новооткрити и новонастъпили след приключване на съдебното дирене в първата инстанция факти и доказателства, които са съществували, но които страната не е могла да узнае, посочи и представи до приключване на съдебното дирене в първата инстанция. При разпределяне доказателствената тежест в процеса по реда на чл. 154, ал. 1 ГПК и при прилагане разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ГПК съдът не е длъжен да указва на страните, че представените от тях доказателства не са достатъчни за установяване на твърденията им. В този смисъл е и РЕШЕНИЕ № 287 ОТ 08.02.2013 Г. ПО ГР. Д. № 472/2012 Г., Г.

К., ІІ Г. О. НА ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК.

Както правилно е посочил в своето решение СРС, при прехвърляне на вземане с договор за цесия, вземането преминава върху цесионера в обема, в който цедентът го е притежавал по силата на чл. 99, ал. 2 ЗЗД и това обстоятелство в случая не е установено чрез представеното потвърждение за извършена цесия.

С оглед това и фактическите констатации и правни изводи на първата 4 инстанция, че ищецът не е доказал, че е материалноправно легитимиран субект, а именно, че е носител на вземането, предмет на производството, настоящият състав възприема изцяло.

Освен това, както бе посочено, в случая не е установено заплащане на вземане за неустойка по договора за паричен кредит, сключен от А.Н.И. с ответника.

Ето защо, претенцията, основана на фактическия състав на неоснователното обогатяване, е неоснователна, поради което искът с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.

1 ЗЗД правилно е бил отхвърлен като неоснователен.

При посочените мотиви обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно на основание чл.271, ал.1, пр.1 ГПК.

По разноските:

При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника следва да се присъди сумата в размер на 204.00 евро, представляваща разноски за въззивното производство за заплатено адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 14248 от 22.07.2025 г. по гр.д. № 4690/2025 г. по описа на СРС, 48 с-в.

ОСЪЖДА В. А. Х., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. ****, да заплати на „ФИНАНСЦЕНТЪР” ЕООД, ЕИК 201099699, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Красно село“, бул. „Гоце Делчев“ № 103, ет. 2, офис № 3, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата в размер на 204.00 евро, разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред СГС.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5