Решение № 3614 от 10.06.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 3614 гр. София, 10.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

ЦВЕТИНА В. КОСТАДИНОВА при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20231100512335 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ищцата П. К. Н. срещу решение № 20101348 от 25.08.2023 г., постановено по гр. дело № 78226/2018 г. по описа на СРС, 155 състав, с което е отхвърлен предявеният срещу М. С. М., Е. В. М. и Н. К. В. положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал.

1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗС за установяване по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на жилище – апартамент на две нива с идентификатор ***, при съседи: ниво 1 на същия етаж – без съседи, под имота – имот с идентификатор ***, над обекта – без съседи, ниво 2 на същия етаж – без съседи, под обекта – без съседи, над обект – без съседи, имотът, намиращ се в жилищна сграда с идентификатор ***, построена в имот с идентификатор ***, находящ се в гр. София, местност Герман, при съседи на имота: имоти с идентификатори № ***, ***, *** и ***, ведно с правото на строеж върху мястото, върху което е построена сградата и съответните идеални части от общите части на сградата, на основание обикновена придобива давност, продължила в периода от 2001 г. до 2011 г.

Във въззивната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост с твърдения, че 1 строежът на процесния мезонет е завършен през 2001 г. и това обстоятелство се установявало от събраните гласни доказателства, както и от приетите по делото писмени доказателства – официални документи (констативен акт на комисия по ЗУТ и акт за установяване на административно нарушение) и декларации, чието приемане като доказателство по делото неправилно е било отхвърлено от СРС. Въззивницата поддържа, че и приживе на родителите си е упражнявала владение върху имота, като презумпцията на чл.

69, ал. 2 ЗС била приложима, доколкото ищцата е установила фактическа власт чрез завладяване, а не на конкретно правно основание. Твърди, че сама е построила жилището за себе си и семейството й и в нито един момент владението й не е било смущавано от действията на някой от ответниците или на нейните родители, нито са налице обстоятелства, които да обосновават прекъсване на придобивната давност. Счита, че доколкото имотът е бил узаконен, то несъмнено същият е бил изграден преди влизане в сила на ЗУТ, в противен случай не би бил търпим строеж и е следвало да бъде премахнат. Намира, че първоинстанционният съд недопустимо е кредитирал събраните гласни доказателства относно периода на строеж на процесния имот, доколкото същият бил установен в официален документ (констативен акт на общинската администрация) и с изходящ от ответника документ (молба от 18.02.2021 г.), чието опровергаване със свидетелски показания било недопустимо. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявения положителен установителен иск за собственост.

Въззиваемите М. С. М. и Е. В. М. са подали отговор на въззивната жалба, с който оспорват същата. Считат, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.

Въззиваемият Н. К. В. е подал отговор на въззивната жалба, с който счита същата за основателна и моли първоинстанционното решение да бъде отменено и искът да бъде уважен изцяло.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е неправилно, поради следните съображения:

2

За основателността на предявения положителен установителен иск в тежест на ищцата е да установи придобиването в нейна полза на правото на собственост върху процесния имот на наведеното основание – давностно владение.

В настоящия случай е безспорно, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че процесното жилище представлява апартамент на два етажа, изграден в подпокривното пространство (ет. 3) на сградата, находяща се в с. Герман, ул. ****, който е нанесен в кадастралната карта и регистри на с. Герман с идентификатор ***.

Между страните не се спори, че жилището, разположено на втория етаж от сградата, ведно с ½ идеална част от дворното място, са придобити от ответниците М. С. М. (чичо на ищцата) и съпругата му Е. В. М. в условията на съпружеска имуществена общност, а жилището на първия етаж от сградата, ведно с другата ½ идеална част от дворното място, са придобити от ответника Н. К. В. (брат на ищцата) по силата на договор за дарение от 15.06.2012 г. Спорни по делото се явяват обстоятелствата кога е бил изграден процесният апартамент на две нива на третия етаж от постройката, респ. дали и за какъв период от време същият е бил владян от П. К. Н. и налице ли са предпоставките за придобиването му по давност от ищцата.

Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя. Владението по чл. 68 ЗС се характеризира с два основни признака: обективен – упражняване на фактическа власт върху вещта, и субективен – намерението да се държи вещта като своя, като според оборимата законова презумпция на чл. 69 ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.

Цитираната законова презумпция размества доказателствената тежест, така че страната, която я оспорва, трябва да я обори. При преценката дали е установено владение, следва да се вземат предвид характеристиките на владението, които са изрично посочени в чл. 2 от Закона за давността (отм.), като същото следва да е непрекъснато (да не е загубено за повече от 6 месеца съгласно чл. 81 от ЗС), спокойно (да не е установено по насилствен начин), явно (да не е установено по скрит начин), несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя.

На първо място, с оглед извършване на преценка за периода на осъществено владение върху процесния имот, следва да бъде установено кога вещта е възникнала като годен обект на собственост, който да може да бъде придобит по давност. За установяване на периода на изграждане на мезонета и годината на построяването му в груб строеж са събрани гласни доказателства чрез разпит на четирима свидетели, като противно на доводите във въззивната жалба, настоящият въззивен състав намира, че същите не са недопустими. По делото е представен констативен акт № 1/9403-136/26.06.2014 г., издаден от длъжностни лица от техническа служба на Столична община – район „Панчарево“ по реда на чл. 223, ал. 2 ЗУТ, в който е посочено, че пристрояването и надстрояването на процесната сграда са незаконни поради липса на одобрени инвестиционни проекти и разрешение за строеж (арг. чл. 225, ал.

2, т. 2 ЗУТ), като „по предоставени данни строителството е реализирано през 2001 г.“.

Установяването на различна от посочената година на строителство не представлява 3 опровергаване на съдържанието на официален документ, доколкото не се твърди симулация на документа в посочената част по смисъла на чл. 164, ал. 1, т. 2 ГПК. Оборването на материалната доказателствена сила на официалния документ с гласни доказателства по правило е допустимо в рамките на производство по оспорване на документа по реда на чл.

193, ал. 1 ГПК, каквото в настоящия случай не е открито. Подобно процесуално действие не е и необходимо, тъй като констативният акт на общината не се ползва с материална доказателствена сила в посочената част относно установената година на реализиране на строителството – съгласно разпоредбата на чл. 179 ГПК официалният документ, издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред, съставлява доказателство само за изявленията пред него и за извършените от него и пред него действия.

Следователно, доколкото длъжностното лице в случая не е установило посредством собствените си действия годината на строежа, а отразява изявленията на трето лице в тази насока, то констативният акт е доказателство за обстоятелството, че по предоставени от друго лице данни надстрояването е извършено през 2001 г., но е и че този факт отговаря на обективната действителност, поради което същият подлежи на доказване с всички допустими в гражданския процес доказателствени средства.

От приетото и неоспорено заключение на СТЕ, изготвено от вещото лице въз основа на приетите по делото доказателства и след оглед на имота, се установява, че жилищната сграда в с. Герман е изградена на три етапа. Първият етап е изпълнен съгласно позволителен билет от 1971 г. и включва изграждане на двуетажна сграда с приземен етаж, които към настоящия момент са заснети в кадастралната карта като две жилища с идентификатори *** и ***. Вторият етап е изграждане на триетажна пристройка

(партер и два етажа) от североизток на съществуващата сграда, съгласно разрешение за строеж от 1994 г., която включва два гаража, стопански помещения и апартамент на първи и втори етаж, като постройката е заснета със самостоятелен идентификатор *** и се явява собственост на В.М. М. (видно от констативния нотариален акт за собственост на л.

88 от делото на СРС). Третият етап представлява подробно описаното в акта за узаконяване от 2014 г. строителство, което включва пристройка от 19,22 кв.м. към пристройката от 1994 г. и надстройка над двете сгради със застроена площ от 123,93 кв.м., включваща таванско помещение и процесното двуетажно жилище (тип мезонет) с идентификатор *** с обща площ на двата етажа от 75,64 кв.м. Според вещото лице, строителството отговаря напълно на одобрения проект за узаконяване, като към процесния обект отговарят 21,94 % идеални части от общите части на жилищната сграда с идентификатор ***. В открито съдебно заседание експертът уточнява, че не може да се ангажира със становище дали процесното жилище е построено преди 2007 г., но със сигурност посочва, че е завършено преди 2014 г., когато е било узаконено.

По делото във въззивното производство са приети нотариално заверени декларации (л. 68 и л. 69 от делото на СРС), съставени по реда на § 127, ал. 9 ПЗР на ЗИД на ЗУТ, с които на 01.11.2013 г. и на 29.05.2014 г. ответникът М. С. М., синът му В.М. М. и сестра му А. С.а К., както и трети лица, съседи на имота – Л.Т.Т. и Р.Т.Ш., са декларирали под страх от 4 наказателна отговорност, че пристройката и надстройката на процесната сграда в с. Герман са изпълнени през 2001 г. Това обстоятелство се подкрепя от показанията на свидетелите Р.

С.З. и Ч.Д.Й., които са участвали в строежа и посочват, че същият е завършен през 2001 г. – 2002 г., след което довършването на жилището е спряло заради настъпил инцидент със съпруга на ищцата. Изложеното не се опровергава от показанията на свидетелите Д.А.А. и В.Г.Й. – същите твърдят, че строителните работи по мезонета са се извършвали през 2007 г., респ. през 2014 г., но съдът не кредитира показанията им, доколкото същите не са достатъчно пълни (свидетелите А. и В.Й. излагат много общо и противоречиво наблюденията си по процесните факти, като свидетелят А. дори не знае, че в къщата има мезонет, какъвто несъмнено е изграден и е предмет на делото) и противоречат на всички останали гласни и писмени доказателства, събрани по делото. Противно на техните показания, свидетелите З. и Ч.Й. излагат непосредствените си впечатления от строителните работи, в които лично са участвали (с пренасяне на дървен материал и изолация и с транспортни услуги), като посочват детайли от обстоятелствата около строежа и личния живот на ищцата, поради което съдът кредитира изцяло изложената от тях фактическа обстановка.