Решение № 1464 от 05.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1464 гр. С., 05.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Петър Ив. Минчев

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Петър Ив. Минчев Въззивно гражданско дело № 20251100506133 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 6430 от 10.04.2025г., постановено по гр.д. № 8789/2024г. по описа на СРС, 70-ти състав, е признато за установено, че С. Д. К. дължи на „Топлофикация С.“ ЕАД, сумата от 362,74 лева, ведно със законна лихва за периода от 23.08.2023г. до изплащане на вземането, мораторна лихва за периода от 15.09.2021г. до 28.07.2023 г. в размер на 48,39 лева, дялово разпределение в размер на 12,18 лева, ведно със законна лихва за периода от 23.08.2023г. до изплащане на вземането, мораторна лихва за периода от 15.09.2020г. до 28.07.2023 г. в размер на 3,09 лева, за които има издадена Заповед за изпълнение по ч.гр.д.

47000/2023г. на СРС, 70 състав. Със същото решение С. Д. К. е осъдена да заплати на „Топлофикация С.“ ЕАД сумата от 37,50 лева разноски в заповедното производство и сумата от 725,00 лева разноски в първоинстанционното производство.

Срещу така постановеното решение в частта, с която са уважени предявените искове за сумата от 362,74 лева – цена на доставена топлинна енергия; сумата от 48,39 лева – мораторна лихва върху тази главница за периода от 15.09.2021г. до 28.07.2023г. и сумата от 3,09 лева – мораторна лихва върху цената на услугата дялово разпределение за периода от 15.09.2020г. до 28.07.2023г. е подадена в срок въззивна жалба от ответницата С. Д. К..

Жалбоподателката поддържа, че решението било процесуално недопустимо в частта, с която бил уважен установителният иск за цена на доставена топлинна енергия, тъй като не била възразила срещу това вземане. Счита решението за неправилно в частта, с която са уважени исковете за мораторни лихви, тъй като общите фактури за топлинна енергия през процесния период били издадени след изтичане на 45-дневния срок за плащане на задълженията по тях, с оглед на което била налице забава на кредитора, вследствие на която кредиторът губил привилегията на уговорения падеж и следвало да покани длъжника, за да изпадне последния в забава. По отношение на лихвата върху цената на услугата дялово разпределение сочи, че в общите условия на „Топлофикация С.“ ЕАД не се съдържал падеж на главницата, поради 1 което също била необходима покана. Моли съда да обезсили решението в недопустимата част и да прекрати производството, а в останалата част – да го отмени и да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ищецът „Топлофикация С.“ ЕАД е подал отговор на въззивната жалба, в който са развити съображения за нейната неоснователност.

Въззиваемата страна сочи, че съдът бил изследвал събраните по делото доказателства, както и съдебната практика по такива договори, и бил достигнал до правилни фактически и правни изводи. Моли въззивния съд да потвърди решението в обжалваната част. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК третото лице – помагач „Техем Сървисис“ ЕООД на страната на „Топлофикация С.“ ЕАД не е подало отговор на въззивната жалба.

Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно.

Решението е процесуално недопустимо в частта, с която е уважен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ за сумата от 362,74 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода от м.05.2020г. до м.04.2022г. за имот, находящ се в гр. С., ж.к. ****, аб. № 80186, ведно със законната лихва за периода от 23.08.2023г. до изплащане на вземането. Видно от подаденото от ответницата С. Д. К. възражение с вх. № 32526 от 01.02.2024г. по ч.гр.д. № 47000/2023г. по описа на СРС, 70-ти състав, същата е заявила, че оспорва частично вземанията по заповедта за изпълнение. Изрично е уточнила, че не оспорва дължимостта на вземането за сумата от 362,74 лева – цена на доставена топлинна енергия, а оспорва само останалите вземания за мораторни лихви и главница за цена на услугата дялово разпределение. При това положение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК не е подадено възражение срещу вземането за главница за цена на топлинна енергия и заповедта за изпълнение в тази част е влязла в сила на 01.03.2024г. Поради липса на установената в чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК предпоставка за допустимост на установителния иск обжалваното решение следва да бъде обезсилено в така посочената част и производството по делото следва да бъде прекратено.

В останалата обжалвана част – по претенциите за мораторни лихви – обжалваното решение е процесуално допустимо. По неговата правилност с оглед развитите във въззивната жалба оплаквания, съдът намира следното.

По предявените искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предмет на въззивното обжалване, в тежест на ищеца-жалбоподател е да докаже съществуването на главния дълг, върху който са начислени лихвите, изпадането на ответника в забава за плащане на дължимите главници, както и размера на мораторната лихва върху всяка от тях. В тежест на ответника е да докаже своевременното погасяване на изискуемите и лихвоносни задължения.

Както беше изложено по-горе, заповедта за изпълнение е влязла в сила в частта за главницата за цена на топлинна енергия от 362,74 лева, а първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, с която е признато за установено, че С. Д. К. дължи на „Топлофикация С.“ ЕАД главница за цена на услугата дялово разпределение в размер на 12,18 лева за периода от м.01.2021г. до м.04.2022г., поради което и двете главници, върху които са начислени оспорените лихви, са установени със сила на пресъдено нещо между страните.

Спорът пред въззивната инстанция се концентрира върху въпроса за изпадането на ответника в забава за плащане на всяка от двете главници за цена на топлинна енергия и цена на услугата дялово разпределение. В тази насока съдът намира следното.

По отношение на процесните вземания за цена на доставена топлинна енергия са 2 приложими общите условия на ищеца, одобрени на 27.06.2016г. /ОУ/. В чл. 32, ал. 1 ОУ е предвидено, че месечната дължима сума по прогнозно потребление се издава ежемесечна фактура. Според чл. 32, ал. 3 ОУ, след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки /т. нар. обща фактура/. Съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ОУ, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурите /месечни и общи/ в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Обезщетението за забава, съгласно чл. 33, ал. 4 ОУ, се начислява при неплащане на задължението по общите фактури в определения срок. Следователно при действието на общите условия от 2016г., лихвата се начислява единствено върху стойностите по общите фактури, издадени след отчитане на изравнителния резултат, а не върху прогнозно начислените месечни количества, затова падежите за плащане на сумите по месечните фактури са без значение за дължимостта на мораторната лихва. Тя се дължи от уговорената в общите условия по-късна дата, а именно след изтичане срока за плащане на сумата по общата фактура. Задължението за плащане на сумата за топлинна енергия е с определен падеж /45-дневен срок за плащане/ и вземането за мораторна лихва възниква на основание чл. 84, ал. 1 ЗЗД с изтичане на крайния срок за плащане, без да е необходима покана.

Релевираното с въззивната жалба оплакване, че вземането за главница ставало изискуемо след покана, тъй като общите фактури били издадени повече от 45 дни след изтичане на периода, за който се отнасят, е неоснователно. Както е уточнено в чл. 32, ал. 3 от ОУ, общите фактури се издават след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, а това се извършва след приключване на съответния отоплителен период. При това положение, ако общата фактура не е издадена в рамките на 45-дневния срок за плащане считано от изтичането на периода, за който фактурата се отнася съгласно чл. 33, ал. 2 от ОУ, уговореният в общите условия 45-дневен срок за плащане в полза на длъжника не се дерогира, а е налице забава на кредитора по смисъла на чл. 95 ЗЗД да издаде общата фактура по чл. 32, ал. 3 от ОУ, която освобождава длъжника от последиците на неговата забава за периода до датата на нейното издаване. В този случай ищецът-кредитор не би могъл да претендира плащане мораторна лихва за период, предхождащ датата на издаване на общата фактура. В настоящата хипотеза обаче ищецът не претендира такава лихва. Видно от приетите от СРС общи фактури и съдебносчетоводна експертиза, мораторната лихва върху главницата по общата фактура от 31.07.2021г. е начислена считано от 15.09.2021г., а мораторната лихва върху главницата по общата фактура от 31.07.2022г. е начислена считано от 15.09.2022г. Следователно и в двата случая лихвата се начислява от първия ден след изтичането на 45-дневния срок за плащане считано от датата на издаване на съответната обща фактура.

Ето защо в случая не е необходимо отправянето на покана за плащане, за да изпадне ответницата в забава, доколкото задължението е срочно и се прилага чл. 84, ал. 1 ЗЗД.

От приетото от СРС и неоспорено експертно заключение по съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира по реда на чл. 202 ГПК като пълно, ясно и компетентно изготвено, се установява, че размерът на мораторната лихва за периода от 15.09.2021г. до 28.07.2023г. върху безспорно установената главница между страните от 362,74 лева е в размер на 48,39 лева. Именно такъв е и размерът на уважената от първоинстанционния съд претенция, поради което обжалваното решение по така предявения иск е правилно и следва да бъде потвърдено.

Основателни са обаче оплакванията на жалбоподателя по отношение на лихвата върху главницата за цена на услугата дялово разпределение. Клаузите на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ОУ уреждат единствено падежа на вземането за цена на доставена топлинна енергия.

Относно вземането за цена на услугата дялово разпределение в чл. 36, ал. 2 ОУ е предвидено, че редът и начинът на заплащане на услугата „дялово разпределение” се определят от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата „дялово разпределение“ и се обявява по подходящ начин на клиентите. В случая ищецът не е ангажирал доказателства за наличието на такъв предвиден ред и неговото съдържание, липсват и доказателства за отправена до ответника покана за плащане на главницата за 3 дялово разпределение. С оглед на това изводът на първоинстанционния съд, че ответникът е изпаднал в забава за плащане на главницата за цена на тази услуга е неправилен.

Обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която е уважен искът за сумата от 3,09 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2020г. до 28.07.2023г. върху главницата за цена на услугата дялово разпределение и вместо това искът следва да бъде отхвърлен.

С оглед отхвърлянето на иска за мораторна лихва, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която С. Д. К. е осъдена да заплати на „Топлофикация С.“ ЕАД разноски в заповедното производство над 37,23 лева. С оглед частичното прекратяване на исковото производство и отхвърления иск за мораторна лихва, обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта. с която С. Д. К. е осъдена да заплати на „Топлофикация С.“ ЕАД разноски в първоинстанционното производство над 102,99 лева.