Решение № 23 от 24.02.2025, Районен съд - Мадан

РЕШЕНИЕ

№ 23 гр. гр.Мадан, 24.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Димитър Ив. Стратиев при участието на секретаря Милка Ас. Митева като разгледа докладваното от Димитър Ив. Стратиев Гражданско дело № 20245430100473 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба от К. Ч. Л. против „*********“ ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК да бъде признато за установено, че Договор за паричен заем № 1161141/04.10.2024 г., сключен между страните е недействителен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл.22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т.9 и 10 от ЗПК.

В исковата молба се *********, при следните условия: Размер на кредита: 3500 лв.; Размер на погасителна вноска: 1 х 658.60 лв. и 17 х 666.00 лв.; Вид вноска: месечна; Брой вноски: 18; Дата на първо плащане: 04.11.2024 г.; Дата на последно плащане: 06.04.2026 г.; Обща сума за плащане: 11980.60 лв..

Ищцата не разполагала с копие на договора, за да посочи основанието за начисляване на неустойка в размер на 6714.68 лв., но е било факт че такова задължение й е начислено от кредитора, видно от колона 6-та на приложеното извлечение. Твърди, че така уговорената неустойка е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, както и на друго основание – чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите вр. чл. 143, т. 5 т ЗЗП, тъй като е начислена на основание неравноправна клауза, която задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Съпоставена с размера на кредита от 3500 лв., тя била почти в двукратен на него размер – 6714.68 лв. и излиза извън присъщите на неустойката функции. В случая формално е уговорена неустойка на кредитиполучателя, но фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора.

Основното задължение на кредитополучателя по договор за паричен заем, е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, 1 което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем, като се твърди, че в процесния договор за паричен заем обаче е предвидена неустойка за неизпълнение, но не на главното задължение на кредитополучателя - да върне заетата сума на падежа, а на задължението след подписване на договора да представи обезпечение за кредитора. Предназначението на обезпеченията към един договор за кредит е да гарантират изпълнението на задължението на кредитополучателя да върне заетата сума и дължимите лихви. При липса на такова обезпечение кредиторът има право на преценка дали въобще да сключи договора за заем, като тази преценка предхожда сключването на договора.

Фактът, че договорът за кредит се сключва, без да бъде предоставено нужното според кредитора обезпечение, потвърждава тезата ни, че сумата, формално наречена „неустойка“ е всъщност скрита възнаградителна лихва.

В молбата се сочи, че при преценка на тези обстоятелства и съобразно критериите на TP № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК, така уговорената неустойка излиза извън придадените й санкционна, обезщетителна и обезпечителна функция, тъй като същата при пораждане на задължението е уговорена да бъде по естеството си източник на неоснователно обогатяване. Уговорена е компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение, различно от главното, като начинът по който е уговорена сочи, че кредитополучателят всякога ще дължи неустойка в размер, надвишаващ заетата сума, ако след подписване на договора, не осигури обезпечение дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си задължение - да върне на падежа главницата ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора по договора за заем да е удовлетворен - той в срок да получава главницата и възнаградителната лихва, той ще има право да получи и допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем.

Обезпечението в случая има цел, различна от тази на неустойката. Ако тя обезщетява вредите от неизпълнението, то обезщетението в различните му форми, защитава кредитора срещу неизпълнението и подготвя неговото изпълнение. От неизпълнението на задължение за представяне на обезпечение не настъпва вреда за кредитора, размера на която да бъде обект на обезвреда в клауза за неустойка. В този случай при неизпълнение на задължението за връщане на дадената в заем сума и възнаграждение за ползването й кредитора ще се удовлетвори от имуществото на длъжника, което служи за общо обезпечение, с оглед правилото на чл. 133 ЗЗД. Ето защо ищцата счита, че уговорката между страните за заплащане на неустойка, тъй като не преследва заложените й функции, е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Ищцата твърди, че клаузата от договора за заплащане на неустойка в размер на 6 714,68 лева е и неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, поради което и нищожна и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като е договорена във вреда на потребителя и цели единствено обогатяване на заемодателя чрез възникването в негова полза на вземане за неустойка, като по този начин оскъпява цената на заема. Този извод се подкрепя от обстоятелството, че е изначално предвидено неустойката да се кумулира към погасителните вноски, като се разсрочи изпълнението й, поради което следва да се приеме, че уговорената неустойка не отговаря на изискването за добросъвестност в 2 гражданските отношения и води до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитополучателяи заемодателя. Налице е неравноправност по чл. 143, т. 5 ЗЗП, която разпоредба задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Сочи, че същата е уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал 4 от Закона за потребителския кредит, уреждащ максимален размер на годишния процент на разходите, поради което на основание чл. 21 ЗПК е нищожна и плащане по нея не се дължи. Твърди, че след като това е така, то договорът за потребителски кредит противоречи на част от императивните постановки на ЗПК и в случая следва да се приложи чл. 21, ал. 1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и неустойката, която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора.

Твърди също, че процесният договор за заем попада в обсега на ЗПК, поради което трябва да отговаря на императивните разпоредби на този закон, като ищцата се позовава на нормата на чл.11, ал.1 ЗПК, където се посочва какво следва да съдържа договорът за кредит. Според чл.22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Следователно част от изискванията на чл.11, ал .1 от закона, досежно съдържанието на договора, са императивни и нарушението им влече нищожност на сключения договор. В случая се твърди, че има нарушение на т.

9 и т. 10 от посочената разпоредба. В т. 9 е записано, че договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти; в т.10 е записано, че договорът следва да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Доколкото са налице нарушения на чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 ЗПК, целият договор за заем следва да бъде приет за недействителен - чл. 22 ЗПК. По изложените съображения моли за уважаване на иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който предявения иск се оспорва като неоснователен. Сочи, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК, тъй като на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Твърди, че настоящият случай е именно такъв. Неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора за заем, напротив тя самата е договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. В случай, че неустойката се приеме за нищожна, то 3 същата ще се счита изначално за неуредена между страните, респективно твърдението за нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена в ГПР са неоснователни.

Твърди, че валидността на договора за кредит произтича от това, че основните му параметри - главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Отделно от това са покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който е сключен процесния договор. Като в доказателство на тези твърдения е приложил Лог файл по договор за паричен заем № ********, който проследява в хронологичен ред всички настъпили събития в кредитното правоотношение и попълненото от кредитополучателя Искане за сключване на договор за кредит, както и изпратения на посочения от него имейл адрес ******** Стандартен европейски формуляр (СЕФ). С гореописаните документи ответникът опровергава твърдението, че клаузите в договора са в противоречие с принципа за добросъвестност и справедливост, респективно добрите нрави. Видно от лог файла още преди подписване на договора за заем кредитополучателят е бил наясно с всички условия по договора, като сам е избрал параметрите и условията му. Предвид това клаузите по процесния договор се явяват индивидуално договорени с конкретния потребител. Така безспорно се установява, че Кредитополучателят е бил запознат още преди сключването на договора с неговите условия и при добросъвестно договаряне от страна на ответното дружество.

Противно на твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ ответникът счита, че са спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно е посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Сочи, че съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК „ГПР не може да бъде повисок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ.“ При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 67,15 % и ГПР определен в процесния договор в размер на 63,12 %, е видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Посочва, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката е проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай е уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, става ясно, че е изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. ГПР е сбор от разходите, които представляват цената за предоставената на потребителя услуга. За да бъде информирано решението на кредитополучателя, то същият следва да е наясно предварително за размера на 4 тази цена. Именно поради това законодателят е установил императивното задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да посочват сбора и компонентите на ГПР. Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите се определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит“. Неустойката, от своя страна, обслужва неизпълнението и нейната функция е да обезщети страната по сключения договор. Тя представлява право на изправната страна и подлежи на договаряне между страните. Нещо повече, в настоящия случай, освен че неустойката е дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора, тя е уговорена като фиксиран размер и двете страни са били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечава. Предвид изложеното, ответникът счита, че двете понятия не бива да се смесват, те нямат обща, дори близка правна характеристика и функция. Твърди, че разходите, които се включват в ГПР са такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора, като сочи, че в настоящия случай неустойката е индивидуално договорена между страните, като клаузата е напълно ясна и разбираема - такава би била дължима след сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си.