Решение № 85 от 24.03.2025, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 85 гр. Варна, 24.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Марин Г. Маринов

Членове:

Магдалена Кр. Недева

Диана Д. Митева при участието на секретаря Дарина Б. Баева като разгледа докладваното от Марин Г. Маринов Въззивно търговско дело № 20243001000567 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано е по въззивна жалба на И. Н. Н. и П. Н. Н., и двамата от гр. Добрич, чрез процесуалния им представител адв. С. (с посочен в заглавната част на жалбата имейл адрес [email protected]), срещу решение № 90/11.10.2024г. постановено по т.д. № 8/2024г. по описа на Добричкия окръжен съд, с което съдът е отхвърлил предявените от И.

Н. Н. и П. Н. Н. искове срещу „ЗК ЕВРОИНС“ АД-гр. София, с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, вр. чл. 45 и чл. 52 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумите от по 150 000 лв. на всеки от ищците, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, както и сумата от 2 143 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди - разходи за погребение и надгробен паметник, вследствие смъртта на майката на ищците - И И Н., починала на 20.10.2017г. вследствие на ПТП настъпило на същата дата, виновно причинено от Д К С, водач на л.а. „Опел Зафира“ с рег.№NNNNNNN, застрахован по риска "Гражданска отговорност" при ответника, ведно със законната лихва за забава върху главните задължения за неимуществени вреди от 20.10.2017г. до окончателното изплащане, поради погасяването им по давност.

Във въззивната жалба се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение, като постановено при допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост. Основното оплакване се свежда до неправилност извода на съда за настъпила погасителна давност с подробно изложени съображения за това. Въззивниците 1 считат, че в настоящия случай следва да се приеме, че давността по вземането е спряла да тече от датата на предявяване на претенцията пред застрахователя до датата на получаването на произнасянето на застрахователя по чл. 108, ал. 1 КЗ, респ. до изтичане на максималния срок за произнасяне по чл. 108, ал. 2, 3 или 5 КЗ, която от двете дати е по-ранна. Твърди, че от страна на застрахователното дружество е налице злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл. 3 ГПК. Излагат се още оплаквания за допуснато от страна на съда нарушение на Общностното право на ЕС и свързаните с него Директиви и Резолюции, задължителни за прилагане, в частност на общопризнатото право на достъп до правосъдие визирано в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата), Регламент (ЕО) № 864/2007 и Регламент (ЕО) № 1215/2012 на Европейския парламент и на СЕС, както и на Директива 2009/ЮЗ/ЕО на ЕП и на СЕС, относно застраховката „ГО". Счита, че по отношение на давността приложение следва да намери Резолюция на ЕП от 4 юли 2017 г., с която са отправени препоръки към Комисията относно давностните срокове за пътнотранспортните произшествия /2015/ 2087/INL/., а именно, че предвиденият давностен срок в директивата бива спиран през периода между подаването на претенцията пред застрахователното предприятие и нейното отхвърляне, което става с мотивиран писмен отказ. В този смисъл се цитира разпоредбата на чл. 496, ал. 2, т.2 КЗ, според която застрахователят е задължен писмено да мотивира евентуалния отказ. На следващио място се излага, че при претенции във връзка с гражданска отговорност на автомобилистите по повод настъпило ПТП, застрахователят няма такова право на отказ, като цитира относима практика на ВКС, обективирана в решение № 50043/05.05.2023г. по гр. д. № 2694/2022г.

Искането е въззивната инстанция да отмени първоинстанционното решение, като постанови друго, с което да уважи предявените искове изцяло.

Претендира присъждане на разноски на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за двете съдебни инстанции, съгласно действащите разпоредби в НМРАВ. Прави се искане по доказателствата.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната стрaна „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД, чрез ю.к. С. (с посочен в заглавната част имейл адрес [email protected]), с който се изразява становище за неоснователност на същата, с подробно изложени съображения за това. Поддържа се възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, в размера, заявен с отговора на исковата молба, както и останалите възражения, като се моли съда да разгледа и уважи същите, в случай, че исковете бъдат приети от въззивната инстанция за основателни. Намирайки атакуваното решение за правилно и законосъобразно се моли съда да потвърди същото, като се остави въззивната жалба без уважение. Претендира се присъждане на сторени разноски по делото, в т.ч. представя списък по см. на чл. 80 ГПК. В условията на евентуалност се прави възражение за прекомерност на претендираното от другата страна адвокатско възнаграждение. По доказателствените искания на жалбоподателите се моли 2 съда да остави същите без уважение.

В проведеното съдебно заседание на 19.02.2025 година страните изразяват становища посредством писмена молба представена от застрахователя и ищеца представляван от своя процесуален представите.

Направени са насрещни волеизявления за поддържането, съответно оспорването на жалбата, претенции за присъждането на разноски.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становищата на страните, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите, възприемани в мотивите към ТРОСГТК №1/2011 г. на ВКС) и съответства на предявена от пострадало от ПТП лице пряка претенция срещу застраховател на автомобилист, причинил вреди подлежащи на обезщетение.

Решението на първоинстанционния съд, съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, произнасянето съответства на предявените искания и правото на иск е надлежно упражнено. Решението е допустимо. Сбъднала се е абсолютната процесуална предпоставка по чл. 380, ал. 1 КЗ.

Претенцията на ищците е отхвърлена поради приета от първата инстанция настъпила погасителна давност за защита на притезанията, предмет на правото на иск. Основният спорен въпрос в производството е свързан с това дали претенциите на страната са погасени по давност.

Във въззивната жалба се поддържат и наведените пред първата инстанция възражения по спорни моменти. Твърди се липсата на мотивиран отказ от страна на застрахователя, който според въззивника не издаден от застрахователя - ответник. Спори се по приложението на Директива 2009/103/Ео на Европейския Парламент и на Съвета.

Не са спорни въпросите свързани със съществуващо застрахователно правоотношение по повод увреждащия автомобил за риска „Гражданска отговорност“ при ответното дружество. Липсва спор за настъпилото произшествие на 20.10.2017 г. с процесния автомобил, както и че към тази дата по отношение на превозното средство е съществувало валидно застрахователно покритие.

Претенция на ищците П. Н. и И. Н. за обезщетение за имуществени и неимуществени вреди е надлежно заведена пред ответното застрахователно дружество с вх. №РИ-04- 27581/22.10.2018 година. Последвал е отговор от застрахователя с уведомително писмо от 01.11.2018 година, л. 14 от делото.

Видно от съдържанието на писмото застрахователят е изискал представянето на допълнителна документация необходима му за да извърши произнасянето по претенцията. Позовал се на разпоредбата на чл. 496, ал. 2 КЗ и информирал ищците за последващия отказ при непредставянето на изисканата документация. Ответното дружество е изрично е отказало да изплати претендираното от ищеца обезщетение, като отказът е обективиран в уведомление с изходящ №РК-014- 27581/23.01.2019 година, представен с 3 отговора на исковата молба(л.45 от първоинстанционното дело) и надлежно връчен на адв.С.. Дружеството се позовава на състава на чл. 496, ал. 1 КЗ и непредставянето на изискана допълнителна документация, с което недвусмислено сочи, че „..няма правно основание да изплати обезщетение по горепосочената щета“. Волята на въззиваемия е била ясно изразена и отрицателният отговор по претенцията е несъмнен.

Правилата за погасителната давност са уредени в специални текстове в КЗ /в сила 01.01.2016 година/. Нормите уреждащи въпросите свързани с давностните срокове са ясни и не налагат допълнително тълкуване. Не е налице противоречива практика на касационната инстанция по въпросите свързани с погасяването по давност на материалното право на иск по пряката претенция срещу застраховател. Според нормата на чл. 378, ал. 2 от КЗ правата и задълженията по преки искове по застраховки "Гражданска отговорност" по т. 10 – 13, раздел II, буква "А" от приложение № 1 във връзка със застрахователното обезщетение или сума се погасяват с 5 годишна давност, считано от датата на настъпване на застрахователното събитие.

Застрахователното събитие е настъпило на 20.10.2017 година, която дата е начало за давността. Предявената на 22.10.2018 година претенция пред застрахователя спира давността, на основание чл. 378, ал. 9 КЗ , но само до датата на получаването на произнасянето на застрахователя. Крайният момент на спирането е по-ранната между датата на получаването на произнасянето на застрахователя по чл. 108, ал. 1 КЗ и датата на изтичане на максималния срок за произнасяне по чл. 108, ал. 2, 3 или 5. Приложение в настоящата хипотеза следва да намери срока по чл. 108, ал. 3 КЗ, който е три месеца. Следователно същият продължава до 22.01.2019 година(вторник-присъствен ден), към който момент застрахователят е следвало да се е произнесъл. Произнасянето на същия е с уведомление от 23.01.2019 година. Поради това датата (макар и с един ден) се явява по-късна дата по смисъла на чл. 378, ал. 9 КЗ.

Следователно, за периода 22.10.2018 година до 22.01.2019 година давността за вземането за застрахователно обезщетение е била спряна, като е започнала да тече от 23.01.2019 година. Но дори отказът, направен от въззиваемия с уведомителното писмо от 23.01.2019 година да е бил в срок, това не променя съществено изводите относно изтеклите срокове, доколкото просрочието за предявяването на претенцията не е с един ден. Стриктно следва да се приеме , че спирането на давността е до 22 януари 2019г. и срокът за предявяване на исковете е продължил от 23.01.2019 година.

При това давностният срок от пет години, отчитайки спирането, е изтекъл за вземанията за неимуществени вреди на 31.03.2023г., за вземанията за имуществени вреди съответно на 06.04.2023г. и на 26.09.2023г. Исковата молба е предявена на 22.01.2024г., т. е. след изтичането на петгодишна давност за за всяка една от претенциите. По съображенията относно приложението на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 година и спирането на давностните срокове, въззивната инстанция препраща към 4 мотивите на първата инстанция, на основание чл. 272 ГПК. Имайки предвид изложеното възражението за изтекла погасителна давност е основателно.

С оглед възраженията на въззивника следва да се цитира Определение № 179 от 15.04.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 859/2019 г., I т. о., ТК, в което е възприета като недобросъвестна практиката на застрахователи в изискването на документи, идентични с изисканите в настоящия случай, доколкото и за произнасяне по основателността на претенцията за застрахователно обезщетение не е абсолютно изискуемо наличие на влязла в сила присъда за делинквента / изрично в определение № 352 по ч. т. д. № 1027/2018 г. на ІІ т. о., в което липсата на такава е отречена като основание за отказ да се разгледа, а не като отказ да се уважи претенцията/. С оглед произнасяне при съблюдаването именно на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ и междувременното му изтичане, независимо от изискването от застрахователя на ненужни, според съдебните състави, документи, формираната практика очевидно не визира невъзможност изобщо да се попълва застрахователната претенция с допълнително изисквани от увредените лица документи, нито санкционира очевидната ненужност на такива документи като приравнима на отказ за заплащане на застрахователно обезщетение за периода до изтичане на предвидения в чл. 496, ал. 1 КЗ срок. Доколкото, според същата, липсата на влязла в сила присъда на делинквента не е основание да се откаже произнасяне по застрахователната претенция, то само след изтичането на този срок непроизнасянето на застрахователя би обусловило допустимост на исковете по чл. 432 КЗ, но в хипотезата на чл. 498, ал. 3 пр. първо КЗ - изтекъл срок за плащане, без наличието на мотивиран отговор, съгласно чл. 496, ал. 2, т. 2 КЗ.

Разпечатката съдържа 29 от 43 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/0c94c434-6ce8-45fb-acb6-7e77679b30f2