Определение № 1527 от 07.06.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1527 гр. София, 05.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Н.иколай Марков

Красимир Машев като разгледа докладваното от К. Машев Касационно търговско дело № 20248002900422 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗК „Лев Инс” АД, чрез пълномощника му юрк. Кр. М., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 1280/03.11.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1139/2023 г. по описа на ОС-Варна, V с-в, с което след частична отмяна на решение № 843/14.03.2023 г., постановено по гр. д. № 11570/2021 г. по описа на РС-Варна, частично е уважен предявеният от Д. С. М. срещу ЗК „Лев Инс” АД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 20000 лв., представляваща заместващо обезщетение за причинените му неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания вследствие на настъпило на 11.12.2019 г. ПТП, ведно със законната лихва върху главното парично притезание от 23.04.2021 г. до окончателното му заплащане. Като необжалвано въззивното решение е влязло в сила в частта, в която този иск е отхвърлен над присъдената сума от 20000 лв. до пълния му предявен размер от 24500 лв., както и в частта, в която е отхвърлен предявеният иск за заплащане на компенсаторно обезщетение за заплащане на сумата от 1250лв.

1

- разноски за възстановяване на причинените на л. а. „Мицубиши” повреди.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е необосновано – от една страна, от събраните по делото доказателства се установявало, че единствено противоправното провидение на пострадалия е причина за настъпване на вредоносните последици, а от друга, при определяне на размера на заместващото обезщетение съобразно критериите за справедливост, установени в нормата на чл. 52 ЗЗД, решаващият съд не е съобразил в достатъчна степен невисокия интензитет на претърпените неимуществени вреди – с оглед на морфологичния характер на травмата, периода и степента на възстановяване, респ. съобразно формираната по сходни казуси съдебна практика. Счита, че, като не е разгледан своевременно релевирания от ответника правен довод за съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалия (непропускане на кръстовище на движещия се автомобил с предимство – нарушение на диспозициите, уредени в правните норми на чл.

37, ал. 3 ЗДвП и чл. 50, ал. 1 ЗДвП, вследствие на което ищецът е допринесъл в единния съвкупен съпричинителен процес за настъпване на процесното ПТП), въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (то е обективирано в касационната жалба), както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1. „При заявено възражение за съпричиняване на пострадалия за възникването на вредите, следва ли решаващият съд да посочи въз основа на кои обстоятелства и в какво тяхно значение, при конкретно установените по делото факти, обосновава извода относно наличие или липса на съпричиняване и относно степента на съпричиняване?”; 2. „Какви са обективните критерии, които съдът следва да съобрази за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД?; 3. „Следва ли съдът да съобрази броя на извършените нарушения на закона, довели до настъпилия вредоносен резултат от страна на делинквента и на пострадалото лице при прилагане на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и при определяне на размера на 2 приноса на всеки един от тях за причинения вредоносен резултат?”; 4.

„Допустимо ли е съдът да изложи мотиви, от които става ясно, че ищецът с поведението си е допринесъл за настъпилия вредоносен резултат, но въпреки това да не се произнесе по направено своевременно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца и да не приложи чл. 51, ал.

2 ЗЗД?”; 5. „Допустимо ли е съдът да изложи мотиви, от които става ясно, че ищецът с поведението си е станал причина за настъпилия вредоносен резултат, но въпреки това да уважи предявения от него иск, приемайки, че делинквентът е друг, без да посочи конкретна разпоредба от закона, която той е нарушил, с което е причинил вредоносния резултат?” (по тази група въпроси твърди противоречие с ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС; ТР № 88/12.09.1962 г. на ОСГК на ВС; решение на ВКС-106-2012-1ТО-618-2011; решение № 2172/79 г. на ВС по гр. д.№ 1278/79 г. на I г.о.; решение № 1004/1971 г. на ВС по н.о.х.д. № 87/1971 г. на III г. о.; решение № 45/2009 г. на ВКС по т. д. № 525/2008 г. на I т. о.; решение № 39/16.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 551/2009 г. на II т. о.; решение № 25/2010 г. на ВКС по т. д. № 211/2009 г.; решение № 97/2009 г. по т. д. № 745/2008 г. на II т.о. и решение № 59/2011 г. на ВКС по т. д. № 286/2010 г. на I т.о.).

Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.

280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежни страни, чрез пълномощник – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.

283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че не е спорен между страните фактът, че през релевантния период ответното застрахователно дружество е обезпечавало по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите деликтната 3 отговорност на водача на л. а. „Нисан Микра”, като спорът пред окръжния съд се съсредоточава върху обстоятелството дали е настъпило увреждане, причинено от виновно и противоправно деяние от застрахования, респ. настъпило ли е застрахователно събитие, от което се поражда гаранционнообезпечителната отговорност на застрахователя за обезщетяване на претърпените от ищеца вреди.

Анализирайки приетите от първоинстанционния и въззивния съд три САТЕ, изготвени въз основа на събраните по делото доказателства, окръжният съд е възприел фактическите (доказателствените) изводи, до които е достигнала допуснатата и приета от него повторна разширена САТЕ, като е приел, че формираните от нея съждения са обосновани както с научни методи, така и със задълбочен анализ и детайлното изследване на всички налични доказателства, вкл. тези за пътното платно, деформациите по автомобилите, наличните следи от останки и гуми. Въз основа на това заключение съдът е обосновал своите фактически изводи относно действителния механизъм (динамика) на процесното ПТП: л. а. „Нисан Микра” се е движел в гр. Варна, по бул. „Цар Освободител” в посока към ул.

„Пирин” в лява пътна лента със скорост около 58,81 км/ч, а едновременно с това от вход/изхода на МБАЛ „Св.Анна” излиза и се насочва почти перпендикулярно от дясно на ляво към булеварда л. а. „Митцубиши” със скорост 2,13 км/ч, като съприкосновението между тях настъпва в лява пътна лента, около 0,60 м. до 2,42 м. вдясно от ляв ръб на пътното платно. Съгласно това заключение траекториите на движение на двата автомобила в момента на удара са били приблизително перпендикулярни, като л. а. „Нисан Микра” се е движел около средата на лява пътна лента, а л. а. „Митцубиши” отдясно наляво, и за първия автомобил ударът е бил челен, централен по цялата ширина на купето, а за втория - страничен в зона, обхващаща целия преден ляв калник, предно ляво колело, предна лява колонка и предна част на предна лява врата. Към момента на настъпване на процесното ПТП пътната настилка е била суха. Липсват данни, че водачите на двете МПС не са имали взаимна видимост, т.е. към момента, в който л. а. „Митцубиши” е навлизал в лява пътна лента, водачът на л. а. „Нисан” е имал пряка видимост, но не е предприел спиране или намаляване на скоростта си, вкл. и непосредствено преди удара. Съобразно дължината на опасната зона за спиране на л. а.

„Нисан”, която е изчислена на 34,02 м., водачът на този автомобил е имал 4 възможност да предотврати ПТП чрез аварийно спиране, като л. а.

„Митцубиши” не е попадал в обсега на дължините на опасните зони на спиране на л. а. „Нисан” към момента, в който л. а. „Митцубиши” става опасност за движението (както във варианта към момента на навлизане върху дясна пътна лента на булеварда, така и във варианта при навлизане върху лявата пътна лента). За да се предотврати ПТП, то скоростта на л. а. „Нисан” е следвало да бъде доста по-ниска от 50 км/ч, като времето е било достатъчно, за да се приведе л. а. „Нисан” в спирачен режим, какъвто в случая липсва.

Съобразявайки тези факти, въззивният съд е приел за установено, че ищецът, излизайки от подхода към МБАЛ „Св.Анна” и пресичайки бул. „Цар Освободител”, е допуснал нарушение на правилата за движение, предписани в нормите на чл. 37, ал. 3 ЗДвП и чл. 50, ал. 1 ЗДвП, като е отнел предимството на движещият се по булеварда лек автомобил. Независимо от това обаче окръжният съд е съобразил, че водачът, който се е движил по път с предимство, е следвало да вземе мерки за предотвратяване на произшествие, когато участник в движението по път без предимство премине стоп-линията, без очевидно намерение да зачете предимството. Движението по път с предимство не освобождавал водача от задължението да наблюдава пътната обстановка, да съобразява скоростта си на движение с всички изисквания по чл. 20, ал. 2 ЗДвП, и в случай на отнето предимство да реагира по начин, който да му позволи да предотврати произшествието. При пряка видимост задължение на водача е било да съобрази навлизането на л. а. „Митцубиши” както върху дясна пътна лента на булеварда, така и впоследствие в лявата пътна лента, и да предприеме навременни действия по спиране при възникналата опасност. Въз основа на приетата от въззивния съд САТЕ той е приел, че л. а. „Митцубиши” не е попадал в обсега на дължината на опасната зона на спиране на л. а. „Нисан”, като неговият водач е имал възможност да предотврати ПТП чрез аварийно спиране. Скоростта на движение на л. а.

„Нисан” (58,81 км/ч) е надвишавала разрешената, което е доказателство, че неговият водач не е съобразил скоростта си с характера и интензивността на движението, за да е в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие – нещо повече, процесното ПТП е било предотвратимо при по-ниска скорост от 50 км/ч. При така приетите за установени правнорелевантни факти окръжният съд е обосновал правния извод, че водачът на л. а. „Нисан” е нарушил нормата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, поради което вследствие на неговото виновно 5 противоправно поведение е настъпило процесното ПТП. Въззивният съд е достигнал до правното съждение, че действията на пострадалия, който противонормено е отнел предимството на виновния водач, биха могли да обосноват съпричиняване на вредоносния резултат, но не е разгледал тези обстоятелства, тъй като не е било релевирано в преклузивния срок възражение за съпричиняване на вредоносните последици.

След като е приел за установени всички правопораждащи спорното материално право юридически факти, окръжният съд е определил съобразно критериите, уредени в чл. 52 ЗЗД, дължимото заместващо обезщетение в размер на сумата от 20000 лв., като е съобразил степента на болките и страданията, свързани с удара от автомобила и характера на получените телесни увреждания; продължителността на възстановителния период (съобразно болничните листа тя е около 3 месеца); обстоятелството, че не е налице пълно функционално възстановяване на крайника предвид ограничението в странично отвеждане, както и съпътстващите го за в бъдеще неприятни усещания, свързани с разтягане на нервите.