Решение № 915 от 30.03.2026, Административен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 915

Русе, 30.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Русе - I КАСАЦИОНЕН състав, в съдебно заседание на четвърти март две хиляди двадесет и шеста година в състав:

Председател:

РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА

Членове:

ГАЛЕНА ДЯКОВА

ХРИСТО МОНЕВ

При секретар СВЕЖА БЪЛГАРИНОВА и с участието на прокурора ИВО ЙОРДАНОВ ГЕОРГИЕВ като разгледа докладваното от съдия РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА канд № 20257200600587 / 2025 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е касационно по чл.63в от ЗАНН вр.чл.208 и сл. от глава XII от АПК.

Образувано е по касационна жалба от Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез процесуалния ѝ представител, против решение № 283/26.06.2025 г., постановено по АНД № 721/2025 г. по описа на Районен съд – Русе (РС – Русе), с което е отменен електронен фиш (ЕФ) № ********** за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от Закона за пътищата (ЗП), с който за нарушение на чл. 102, ал. 2 от ЗДвП и на основание чл. 187а, ал. 2, т. 3, вр. ал. 3, вр. с чл. 179, ал. 3б от същия закон, на ответника по касационната жалба „ЖЕТОМ - ТРАНС“ ЕООД, [ЕИК] е наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева и е осъдена АПИ да заплати на „ЖЕТОМ - ТРАНС“ ЕООД сумата от 550 лева – деловодни разноски. Като касационно основание се сочи допуснато от въззивната инстанция нарушение на материалния закон. Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което електронният фиш да бъде потвърден. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, направени от ответника по касация и моли те да бъдат намалени с оглед правната и фактическа сложност на делото.

Постъпила е и частна жалба от Агенция „Пътна инфраструктура“ чрез юр. Д. К. - И., против Определение № 684/27.10.2025 г. по АНД № 721/2025 г. по описа на РС – Русе, с което е отхвърлена молбата на АПИ за изменение на постановеното по делото Решение № 283/26.06.2025 г. в частта за разноските. В частната жалба се излагат съображения за незаконосъобразност на определението. Мотивите са свързани с липсата на правната и фактическа сложност на делото и с оглед формираната по този въпрос практика на Съда на ЕС. Иска се отмяна на определението и уважаване на искането на касационния жалбоподател за изменение на решението на РРС в частта за разноските.

Ответникът по касационната жалба - „ЖЕТОМ - ТРАНС“ ЕООД, чрез процесуален представител – адв. П. Й., е представил писмени становища с вх. №№ 4319/13.10.2025 г. и 971/04.03.2026 г., в които счита касационната жалба за неоснователна. Моли съда да постанови решение, с което да остави в сила решението на районния съд. Претендира присъждането на направените по делото разноски.

По отношение на частната жалба ответникът по касация не взема становище.

Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение за неоснователност на касационната жалба и счита, че решението на районния съд следва да бъде оставено в сила.

Съдът, като съобрази изложените в жалбата касационни основания, становищата на страните, събраните по делото доказателства и извърши касационна проверка на оспорваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, прие за установено следното:

По касационната жалба:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, тя е неоснователна.

От фактическа страна районният съд е приел, че на 21.12.2021 г. в 10:30 часа пътно превозно средство - товарен автомобил влекач „СКАНИЯ Р 450“ с рег. № [рег. номер], било регистрирано да се движи по път I-5 км 25+914, посока нарастващ километър, който път бил включен в обхвата на платената пътна мрежа. Във връзка с така описаното движение на превозното средство бил издаден и обжалвания електронен фиш с № **********, в който било посочено, че с ППС, собственост на „ЖЕТОМ - ТРАНС“ ЕООД, е осъществено нарушение по чл.102, ал.2 от ЗДвП, за което на основание чл.187а, ал. 2, вр. чл.179, ал.3б от ЗДвП, на дружеството се налага имуществена санкция в размер [рег. номер].

За да отмени този санкционен акт, районният съд е приел, че в издадения фиш липсва индивидуализация на мястото на нарушението, тъй като не е посочено населено място, което обстоятелство нарушава изискването на закона и засяга правото на защита на соченото като нарушител лице. Въззивният съд е посочил, че не са спазени изискванията на чл. 189, ал. 8 от ЗДвП, както и няма доказателства за спазване на законовата процедура по установяване на неправомерни действия от страна на жалбоподателя. Контролираната инстанция е приела, че при задействане на техническото средство, в следствие на преминаване на конкретно ППС, не би могла да се отчете автоматично и непосредствено информация, пряко сочеща на нарушение по чл.102, ал.2 от ЗП и такава информация не се отразява на служещите като доказателствено средство снимки и видеозаписи. Поради това РС – Русе е приел, че по този начин не се извършва заснемане на нарушение и следователно не може да се издаде електронен фиш в тази хипотеза на закона, а следва да бъдат съставяни актове за установяване на административни нарушения при спазване на разпоредбите на чл.189 е и чл.189 ж от ЗДвП.

Решението на въззивната инстанция, като краен резултат, се явява правилно, макар и по съображения, различни от изложените в него.

Разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 г. относно таксуването на превозни средства за използване на пътни инфраструктури предвижда, че държавите-членки установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по настоящата директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби. Установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. Директива 1999/62/ЕО е транспонирана в националното ни право в ЗП – вж. § 16 от ДР на ЗИДЗП (ДВ, бр. 43 от 2008 г.). В съответствие с нея, съгласно нормата на чл.10, ал.7 от ЗП, се уреждат условията, редът и правилата за изграждане и функциониране на смесената система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние, които правила са детайлно разписани в Наредбата за условията, реда и правилата за изграждане и функциониране на смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние.

Следователно, когато държавите-членки приемат законодателен акт, с който определят по вид и размер санкциите за нарушаване на националните разпоредби, приети в изпълнение на Директива 1999/62/ЕО, то те безспорно прилагат правото на ЕС. По тази причина и съгласно чл.51, § 1 от Хартата на основните права на ЕС (вж. решение на Съда на ЕС от 26.02.2013 г. по дело C‑617/10, Åkerberg Fransson, т.17 и т.19, решение на Съда на ЕС от 05.05.2022 г. по дело C‑83/20, т.25 и т.26 и др.), те са длъжни да зачитат правата и спазват принципите, регламентирани в разпоредбите на Хартата. В Разясненията по чл.49 от ХОПЕС, които съгласно чл.52, § 7 от ХОПЕС и чл.6, § 1, ал.3 от ДЕС следва да бъдат взети предвид от юрисдикциите на държавите-членки при нейното тълкуване, е предвидено следното: “Този член повтаря традиционното правило за липса на обратно действие на законите и наказанията. Добавено е правилото за обратното действие на наказателния закон, предвиждащ по-леко наказание, което съществува в редица държави-членки и е отразено в член 15 от Пакта за граждански и политически права…… Параграф 3 повтаря общия принцип на пропорционалност на престъплението и наказанието, утвърден от общи за държавите-членки конституционни традиции и от практиката на Съда на Европейските общности“. Следователно разпоредбите на чл.49, § 1 и § 3 от ХОПЕС, установяващи принципа на законоустановеност и пропорционалност на наказанието, регламентират не право, а именно принцип, на който страните по делото, съгласно чл.52, § 5, изр.второ от ХОПЕС, могат да се позоват пред националния съд за тълкуване и проверка законността на актовете на държавите-членки, когато те прилагат правото на Съюза.

С решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД беше прието, че чл.9а от Директива 1999/62/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер. След анализ на предвидените в националното ни право глоби и имуществени санкции по чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП с фиксиран размер, възлизащ съответно на 300 лв., 1800 лв. [рег. номер]. (т.48 от решението), в т.52 от същото Съдът на ЕС изрично е посочил, че разглежданата система от наказания не предвижда никаква възможност за индивидуално определяне на наказанието от националните съдилища при отчитане на характера или тежестта на извършеното нарушение (напр. степента на умисъл или непредпазливост на извършеното нарушение – т.49 от решението, разстоянието, изминато от превозното средство, без водачът да е заплатил дължимата пътна такса или наличието на предварително заплащане на размера на тол таксата за даден маршрут – т.50 от решението, категорията на емисиите, към която спада използваното превозно средство – т.51 от решението). В т.53 от същото решение Съдът на ЕС е приел, че при тези условия налагането на глоба или на имуществена санкция с фиксиран размер за всяко нарушение на някои предвидени в закона задължения, без да се предвижда различен размер на тази глоба или имуществена санкция в зависимост от тежестта на нарушението, както предвижда системата от наказания, предвидени в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП, се явява непропорционално с оглед на целите, посочени в правната уредба на Съюза.

Така установената явна несъразмерност на предвидените в тези разпоредби наказания, предвид техния фиксиран размер и невъзможността за адаптирането им в съответствие с особеностите на конкретния случай, както и изключването на възможността за прилагане на института на маловажния случай съгласно чл.189з от ЗДвП, се явява в противоречие както с вторичното – чл.9а от Директива 1999/62/ЕО, но така и с първичното право на ЕС – чл.49, § 3 от ХОПЕС (според чл.6, § 1, ал.1 от ДЕС Хартата има същата юридическа сила като Договорите).

В константната практика на Съда на ЕС безпротиворечиво се приема, че националните съдилища, натоварени в рамките на тяхната компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, са длъжни да гарантират пълното действие на тези разпоредби, като при необходимост по собствена инициатива оставят без приложение разпоредбите на националното законодателство, които им противоречат, без да е необходимо да искат или да изчакват тяхната предварителна отмяна по законодателен път или по какъвто и да било друг конституционен ред (вж. в този смисъл решение от 04.12.2018 г. на Съда на ЕС по дело C‑378/17, Minister for Justice and Equality, т.35, решение от 09.03.1978 г. по дело С-106/77, Simmenthal, т. 17, 21 и 24, решение от 06.03.2018г., по съединени дела C‑52/16 и C‑113/16, SEGRO и Horváth, т.46 и мн.др.).

Следователно, след като с решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, е установено противоречието на предвидените в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП санкции с изискването за тяхната пропорционалност, изведено в първичното и вторичното право на ЕС, то за българския съд следва задължението да остави посочените санкционни разпоредби неприложени.

Същевременно, с оглед принципа на законоустановеност на наказанието, уреден както в първичното право на ЕС – чл.49, § 1 от ХОПЕС, но така и в националното ни право – чл.2, ал.1 от ЗАНН, съдът не може да замести законодателя при определянето на наказанието по вид и размер. Диференциацията на административнонаказателната отговорност, разбирана като уреждане в закона на различна такава отговорност за различните видове административни нарушения в зависимост от тяхната тежест и степен на обществена опасност, е задача на законодателя, а не на съда. В правомощията на съда е единствено нейната индивидуализация, при която дейност, съгласно чл.27, ал.2 от ЗАНН, наказващият орган, а при проверка на издадения санкционен акт и съдът, вземат предвид тежестта на нарушението, подбудите за неговото извършване и другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, както и имотното състояние на нарушителя. Наказанието, разбира се, подлежи на индивидуализация, само ако санкцията, предвидена за извършеното нарушение, е относително определена, в чиито граници съдът е длъжен да определи наказанието – чл.27, ал.1 от ЗАНН. Когато обаче санкцията е, както в случая, във фиксиран, абсолютно определен размер, то съдът не разполага с възможност да наложи наказание в размер, по-нисък от предвидения – чл.27, ал.5 от ЗАНН, дори и да установи очевидната несъразмерност на предвиденото от законодателя наказание с оглед конкретната тежест на извършеното нарушение.