Решение № 2725 от 29.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2725 гр. София, 26.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20221100512426 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 17.10.2022 год., постановено по гр.дело №30297/2019 год. по описа на СРС, ГО, 57 с-в, Т. С. Д. и Л. С. Д. са осъдени да заплатят разделно /т.е. всеки от тях по 1/2 част/ на „Топлофикация София“ ЕАД искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ сумата от 13 лв., представляваща такса за дялово разпределение за периода от м.април 2016 год. до м.април 2017 год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“****, абонатен №163991, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 29.05.2019 год. до окончателното изплащане, като са отхвърлени исковете по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 335.08 лв., представляваща стойност на потребена топлинна енергия за периода от м.май 2015 год. до м.април 2017 год., за сумата от 90.77 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за стойност на топлинна енергия за периода от 15.09.2016 год. до 16.05.2019 год. и за сумата от 3.51 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 31.052016 год. до 16.05.2019 год. и ищецът е осъден да заплати на ответниците на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 349.42 лв.

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач МХ „Елвеко“ ООД.

1

Срещу решението в частта му, в която са отхвърлени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че между страните не налице облигационна връзка. Видно било от данните по делото, че ответниците били собственици на процесния имот – § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени.

Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по жалбата Т. С. Д. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че по делото липсвали доказателства за дължимостта на претендираните суми. Ищецът натрапвал нежелана услуга. Според индивидуалната справка разходите за абоната били 0. Услуги на ищеца не били ползвани. Прекъсната била физическата връзка със захранващия щранг, като водомерът, пломбите и показанията, каквито били през 2003 год., били запазени непокътнати. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответницата по жалбата Л. С. Д. не изразява становище по въззивната жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.

149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Установено е въз основа на съвкупната преценка на събраните писмени доказателства по делото, в т.ч. индивидуална справка за използвана топлинна енергия /на л. 99 от първоинстанционното дело/, заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза и заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК подлежат на кредитиране, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа, че двамата ответници са съсобственици при равни права на процесния апартамент 87, находящ се в гр.София, ж.к.“**** и имат качеството на потребители на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР 2 на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. на битови клиенти съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, че между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД, както и че стойността на доставената през периода от м.май 2015 год. до м.април 2016 год. топлинна енергия възлиза на 335.08 лв., а през периода от м.май 2016 год. до м.април 2017 год. – 0 лв.

При така установените фактически обстоятелства относно доставката на топлинна енергия през процесния период и нейната стойност /срещу които не са изложени самостоятелни оплаквания във въззивната жалба/, правилно СРС е приел, че вземанията на ищеца за стойността на доставената топлинна енергия за периода от м.май 2015 год. до м.април 2016 год. са погасени по давност.

Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 год. на ВКС по тълк.дело № 3/2011 год., ОСГТК, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД.

По отношение на процесните задължения за стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.май 2015 год. до м.април 2016 год. въззивният съд приема, че е приложимо правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй като страните по правоотношението не са определили срок за изпълнение, поради което длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/, но давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало, поради следните съображения:

Съгласно действалите през процесния период Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 год., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.

Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.

32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените 3 прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия – в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача.

Публикуването на месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 /в която се отразява и стойността на услугата дялово разпределение – виж и чл. 36, ал. 2 от Общите условия/, представлява по своето естество уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като правото на иск в случая зависи от волята му, законодателят пренася началото на погасителната давност към възникване на задълженията, защото поканата за изпълнение може да се отправи от възникването на правото.

В този смисъл настоящият съдебен състав счита, че задълженията за месечни вноски /прогнозни или равни/ възникват след изтичането на съответния месец, през който е доставена топлинна енергия – всяка доставка поражда вземане за месечна вноска. Т.е. в частност тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за вземанията за периода от м.май 2015 год. до м.април 2016 год. е започнала да тече от 1-во число на съответния следващ месец и е изтекла преди подаване на исковата молба – 29.05.2019 год. /вземането за м.април 2016 год. е изискуемо на 01.05.2016 год./.

Следователно процесните главни вземания се явяват погасени по давност, ведно с натрупаните върху тях лихви за забава според правилото на чл. 119 ЗЗД, както законосъобразно е приел СРС.

За останалата част от исковия период по делото не е доказано, че е била потребявана топлинна енергия. В тази смисъл при правилно приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест първоинстанционният съд е приел, че ищецът не се легитимира като титуляр на претендираното вземане по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ. А щом няма главно задължение, не може да възникне задължение за обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Изводите на въззивния съд съвпадат с изводите на първоинстанционния съд. Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му част, като правилно.

По отношение на разноските:

При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.

Тъй като липсват данни, че ответникът по жалбата Т. Д. е направил реално разноски във въззивното производство, СГС счита, че няма основание за ангажиране на отговорността на жалбоподателя по реда на чл. 78, ал. 3 ГПК.

4

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решението от 17.10.2022 год., постановено по гр.дело №30297/2019 год. по описа на СРС, ГО, 57 с-в, в обжалваната му част.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач МХ „Елвеко“ ООД.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5