Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 2225 от 02.04.2026, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 13237/2024
Вид
Решение № 2225
Подписан
02.04.2026
В сила
02.04.2026
Състав
Стела Кацарова, Йоана Милчева Генжова, Боян Георгиев Бояджиев

Цитирани разпоредби

  • чл.131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 175 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 233 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.237 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 237, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл.263, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.271, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс

РЕШЕНИЕ

№ 2225 гр. София, 02.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Бояна Вл. Боянова като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20241100513237 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

Образувано е по въззивна жалба от ответника Г. П. Н., чрез пълномощника адв. А. Ц., срещу решение №11287/11.06.2024г., постановено по гр.д. №4886/2024г. по описа на СРС, 159 състав, в частта, с която е признато за установено по отношение на Г. П. Н., че дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 220,09 лева, представляваща стойност на ползвана, но незаплатена топлинна енергия за периода от 01.07.2020г. до 30.04.2022г. за топлоснабден имот, находящ се на адрес гр. София, ж.к. **** (жилищен), отчитан под абонатен №415019, ведно със законна лихва върху главницата от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение – 30.05.2023г., до окончателното плащане на дължимото, сумата от 1,51 лева, представляваща цена на извършена услуга дялово разпределение за периода от 01.03.2022г. до 31.03.2022г., ведно със законна лихва от 30.05.2023г. до изплащане на вземането и сумата от 0,41 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода от 01.05.2022г. до 25.05.2023г., за които суми е издадена заповед №16416/08.06.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК 1 по ч.гр.д. №29296/2023г. по описа на СРС, 159 състав, и е осъден ответникът да заплати на ищеца разноски по делото, съразмерно с уважената част от исковете.

В жалбата се излагат оплаквания, че решението е недопустимо, тъй като е налице липса на съответствие между основанието на претенцията и петитума на исковата молба и заявлението по чл.410 от ГПК, евентуално неправилно и необосновано в частта, с която са уважени претенциите на ищеца за такса за услуга дялово разпределение и мораторна лихва върху същата. Въззивникът поддържа, че в исковата молба процесният период, правопораждащите факти и петитумът не са идентични с посочените такива в заявлението по чл.410 от ГПК. В заявлението били посочени изчерпателно изравнителни сметки за дължимите суми за реално ползваната топлинна енергия, а в исковата молба се посочвали като основание стойностите на фактурите за съответните месеци. Налице било и несъответствие на процесните периоди по заявлението, заповедта за изпълнение и исковата молба. Също така имало несъответствие и с претендираните от ищеца суми по представената покана за доброволно плащане. Поради изложеното моли обжалваното решение да бъде обезсилено и производството по делото да бъде прекратено. При условията на евентуалност се навеждат доводи за неправилност и необоснованост на решението в частта, с която са уважени претенциите за цена за услуга дялово разпределение и мораторна лихва, като се поддържа, че независимо от направеното от ответника признание, тези искове са неоснователни, тъй като ищецът не установил при условията на пълно и главно доказване наличието на облигационни отношения между него и ФДР. Решението не било постановено при условията на чл.237 от ГПК.

Поради изложеното моли решението да бъде отменено в тази част и предявените искове да бъдат отхвърлени.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна „Топлофикация София” ЕАД, чрез пълномощника юрисконсулт М.К., с който се заявява становище за неоснователност на жалбата и се прави искане за потвърждаване на обжалваното решение.

Третото лице – помагач „Далсия“ ООД не е изразило становище по жалбата.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства 2 и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо. Неоснователни са поддържаните с въззивната жалба доводи за недопустимост на решението.

Районният съд се е произнесъл по спорното право така, както същото е индивидуализирано с исковата молба, диспозитивът на решението съответства на петитума на исковата молба, а предявените по реда на чл.422 от ГПК вземания съвпадат по размер и основание с посочените в заявлението по чл.410 от ГПК – претендират се вземания за доставена топлинна енергия, цена за извършена услуга дялово разпределение и мораторни лихви, начислени по аб. №415019 за имот, намиращ се в гр. София, бл.**** (жилищен), ателие 2.3, а периодът, посочен в исковата молба, се обхваща от този, за който е издадена заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК.

Поради изложеното не са налице основания за недопустимост на така постановеното решение.

Неоснователни са и доводите на въззивника за неправилност на решението в частта, с която са уважени претенциите на ищеца за цена за услуга дялово разпределение и мораторна лихва, с оглед направеното от ответника признание на така предявените искове.

В случая в депозирания отговор по реда и в срока на чл.131 от ГПК ответникът е направил изявление, че признава предявения иск за сумата от 1,51 лева за дялово разпределение, както и за сумата от 0,41 лева – мораторна лихва. Така направеното от ответника изявление представлява признание на претендираните от ищеца права и отказ от защита по тези искове. Ищцовото 3 дружество не е направило искане за постановяване на решение при признание на иска, нито е предприело действия по десезиране на съда по реда на чл. 232 ГПК или чл. 233 ГПК.

Съгласно чл. 237, ал. 1 ГПК, когато ответникът признае иска, по искане на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение съобразно признанието. Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той се разпорежда със своето право на защита, като заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен. То има за предмет субективни права и е несъвместимо с оспорване на иска, за разлика от признанието на факти - юридически или доказателствени, което е доказателствено средство според чл. 175 ГПК, и е съвместимо със защита срещу иска. Признанието на иска е свързвано със специфични правни последици: то може да доведе до прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение с оглед признанието при направено такова искане от ищеца. Общото правило е, че признанието на иска обвързва съда, но от волята на ищеца зависи дали да поиска прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение по чл. 237 ГПК, или да остави съда да постанови решение по чл. 235, ал. 2 ГПК, с изключение на случаите, изрично предвидени в закона, в които решение по смисъла на чл. 237 ГПК при признание на иска не се постановява.

В конкретния случай при липсата на направено изявление от страна на ищеца за прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение при признание на иска, първоинстанционното решение не е постановено при условията на чл. 237, ал. 1 ГПК при признание на иска, като направеното от ответника признание на иска има единствено доказателствено значение и съдът следва да го прецени с оглед всички обстоятелства по делото.

Първоинстанционното производство е продължило по общия ред и постановеното по него решение също е постановено по общия ред – чл. 235 ГПК. С оглед направеното изявление от страна на ответника, че приема предявените искове за основателни, както и въз основа на събраните по делото доказателства – документи за главен отчет, заключение на СТЕ и покана за доброволно изпълнение, от които се установява, че през процесния период третото лице - помагач е извършвало дялово разпределение на топлинна енергия в съответствие с действащата нормативна уредба, като са издавани индивидуални изравнителни сметки за дялово разпределение за абонатен 4

№415019, наред с направеното признание на исковете, съдът е приел за доказани основанието и размера на предявените искове, който извод настоящият съдебен състав намира за правилен.

С оглед изложените съображения се налага извод, че предявеният иск е основателен, като с оглед процесуалното поведение на ответника и приетите по делото доказателства се установява, че в полза на ищцовото дружество съществува вземане за процесната сума в претендирания размер.

Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

По разноските:

При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, разноски се дължат на въззиваемата страна, която обаче е подала единствено бланкетен отговор на въззивната жалба и не е била представлявана от процесуален представител в проведеното открито съдебно заседание пред въззивния съд, поради което съдът намира, че разноски за юрисконсултско възнаграждение не следва да й се присъждат.

По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-А въззивен състав

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение №11287/11.06.2024г., постановено по гр.д.

№4886/2024г. по описа на СРС, 159 състав, в обжалваната част, с която е признато за установено по отношение на Г. П. Н., че дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 220,09 лева, представляваща стойност на ползвана, но незаплатена топлинна енергия за периода от 01.07.2020г. до 30.04.2022г. за топлоснабден имот, находящ се на адрес гр. София, ж.к. **** (жилищен), отчитан под абонатен №415019, ведно със законна лихва върху главницата от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение – 30.05.2023г., до окончателното плащане на дължимото, сумата от 1,51 лева, представляваща цена на извършена услуга дялово разпределение за периода от 01.03.2022г. до 31.03.2022г., ведно със законна лихва от 30.05.2023г. до изплащане на вземането и сумата от 0,41 лева, представляваща 5 лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода от 01.05.2022г. до 25.05.2023г., за които суми е издадена заповед №16416/08.06.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №29296/2023г. по описа на СРС, 159 състав.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, трето лице – помагач „Далсия“ ООД, ЕИК 041029500.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6