Решение № 963 от 12.10.2023, Районен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 963 гр. Перник, 12.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ивайло Юл. Колев при участието на секретаря АДРИАНА В. КОЧАРКОВА като разгледа докладваното от Ивайло Юл. Колев Гражданско дело № 20231720102110 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба на „Топлофикация – Перник“ АД, в която се сочи, че в полза на дружеството срещу А. И. Е. е издадена Заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК в рамките на ч.гр.д. № 1251/2023 г. по описа на Районен съд Перник за сумата в размер на 552,96 лева, представляваща стойността за доставена, ползвана, но незаплатена топлинна енергия за апартамент, находящ се в град ********** от които главница в размер на 552,96 лева за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г. включително; законна лихва за забава на месечните плащания в размер на 77,85 лева за периода от 09.07.2020 г. до 22.02.2023 г.; както и законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се излагат твърдения за съществуване на неудовлетворено вземане срещу ответника. Твърди се, че между топлофикационното дружество от една страна и ответника е налице облигационна връзка, възникнала по силата на закона, относно продажбата и покупката на топлинна енергия. Излага свой прочит на относимото по спора материално право. Твърди, че е изпълнил своето задължение, като е доставил на ответника количеството топлинна енергия, чиято стойност се претендира в настоящото производство.

С оглед на изложеното моли съда да признае за установено, че ответникът дължи горепосочените суми. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Претендира разноски.

В срок е депозиран отговор. Ответникът намира исковата молба за допустима, но неоснователна. Оспорва качеството си на потребител, поради което намира, че претендираните суми не са дължими – недоказани по основание, признавайки размера.

Отделно оспорва предпоставките за изпадане в забава съгласно Общите условия на ищеца – твърди се, че месечните фактури не са публикувани на интернет страницата на ищеца, което е предпоставка изпадане в забава.

1

Твърди, че незаконосъобразно е извършвано дялово разпределение.

Прави възражение за погасяване на задълженията по давност.

С оглед на изложеното моли съда да отхвърли предявените искове.

В съдебно заседание ищецът поддържа така предявените искове.

Ответникът не се представлява като поддържа отговора по изложените съображения, депозирайки писмена молба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Районен съд Перник е сезиран с обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове, разглеждани по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Предмет на доказване по делото е парично вземане на ищеца, произтичащо от договор за доставка на топлинна енергия, сключени с ответника. Настоящото производство е предназначено да стабилизира ефекта на издадената заповед за изпълнение за вземането в хипотезите на чл. 415, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК и същата да влезе в сила. Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът се смята предявен от датата, на която е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Ето защо, предмет на това исково производство може да бъде само вземането, предявено със заявление в заповедното производство. Процесното вземане следва да съвпада с вземането в заповедното производство по юридически факт, от който е възникнало, по страни, вид, падеж и размер. В противен случай искът ще бъде недопустим. В настоящия случай се установи, че вземанията, предмет на иска и вземането, за което е издадена заповед за изпълнение в рамките на заповедното производство изцяло съвпадат, поради което предявеният иск е процесуално допустим.

При релевираните в исковата молба твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на действително правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлоенергия, регулирано от публично известни Общи условия; 2) продавачът да е доставил топлинна енергия в твърдяното количество на купувача, за която се дължи посочената в исковата молба сума. По акцесорния иск за обезщетение за забава е необходимо да бъде установено изпадането на ответника в забава и размера на търсеното във връзка с това обезщетение.

Според задължителните разяснения, дадени с ТР № 2/17.05.2018 г. по т. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния Закон за енергетиката (ЗЕ) като договорно правоотношение, произтичащо от договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР. Преценката относно наличието на качеството потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди по отношение на ответника следва да се прави съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката и Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация – Перник“ ЕАД. Последните имат обвързваща сила за страните по взаимоотношенията, възникнали във връзка с производство и доставка на топлинна енергия при спазване разпоредбата на чл. 150 от ЗЕ.

Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ, страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът/потребителят на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното определение в т.

2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г.), е клиент, който купува енергия за 2 собствени битови нужди. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ, вр. § 190 от ДР на ЗЕ „клиенти/потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение.

В този смисъл е и клаузата на чл. 3, ал. 1 от процесните Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди, на потребителите в гр. Перник, приложими от ищеца и одобрени с Решение № ОУ-011/14.04.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник Съперник – бр. 82/3959/29.04.2008 г., а с това и влезли в сила, съгласно която купувач на топлинна енергия е всяко физическо лице – потребител за битови нужди, което е собственик или титуляр на вещно право на ползване на имот в топлоснабдена сграда. В тази връзка следва да се отбележи, че включването на клаузите на процесните ОУ като източник на права и задължения между страните съгласно чл. 150, ал. 2 от Закона за енергетиката (ЗЕ) е обусловено от оповестяването им и изтичане на 30 дни след първото им публикуване. В случая последните са надлежно оповестени – обстоятелство, обявено за служебно известно на съда с доклада по делото. Отношенията то така действащите общи условия се уреждат от специален закон – ЗЕ, поради което редът в ТЗ и ЗЗД, където се изисква писмено приемане на общите условия е неприложим. Поради това договорът се счита сключен при определените от дружеството общи условия от момента, в който потребителят бъде присъединен към топлопреносната мрежа и започне да потребява топлинна енергия от същата.

Съгласно чл. 34 ал. 1 от Общите условия, купувачът е длъжен да заплаща дължимите се суми на доставената топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. При неплащане в този срок и на основание чл. 86, вр. чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД длъжникът, в качеството си на потребител, изпада в забава и дължи заплащането на обезщетение в размер на законната лихва, без да е необходимо изрично волеизявление на ищеца в този смисъл.

При тази правна рамка, съдът дължи произнасяне по конкретно твърдените права и факти, както и по възраженията, релевирани от страните по делото.

В настоящия случай между страните не се спори, че в процесния период до процесния имот е доставена топлинна енергия, чиято обща цена възлиза на посочената от ищеца стойност, както и относно размера на обезщетението за забава. Ответникът е възразил, че не дължи процесните суми оспорвайки качеството си на потребител.

От представения по делото Договор за покупко-продажба на държавен недвижим имот от 15.08.1990 г. се установява, че ответникът придобива имота, за който не се спори, че е топлоснабден и е доставена топлинна енергия на стойност, посочена в исковата молба.

Тези обективни данни, дават основание на съда да приеме, че в конкретния случай ответникът е пасивно материално легитимирани по отношение на пълния размер от процесното задължение за доставка на топлинна енергия, по гореизложените правни съображения, поради което предявения срещу ответника главен иск е основателен. Липсват доказателства, лице, различно от собственика да е носител на вещното право на ползване, поради което да се достигне до извод, че ответникът е „формален собственик“ и не следва да отговаря за процесните задължения. Цитираната от ответника съдебна практика е неотносима.

Неоснователно е и възражението, че дяловото разпределение е незаконно.

Ответникът изрично е признал размера на задълженията в унисон с молбата да не се назначават експертизи, чрез които общо претендираното задължение би било установено по пера.

3

При основателност на главната претенция, такава е и акцесорната за присъждане на обезщетение на забава, чиято дължимост произтича от закона и чл. 34 ал. 1 от Общите условия. Ответникът е възразил, че не е изпаднал в забава, тъй като фактурите не са публикуване в сайта на дружеството, позовавайки се на разпоредби от общите условия. Това възражение е неоснователно, доколкото в приложимите такива няма разпоредба, предвиждаща публикуване на фактурите. Цитираните от ответника разпоредби от Общи условия са на друго дружество – „Топлофикация София“ АД.

Неприложими в настоящата хипотеза са разпоредбите на чл. 147а ЗЗП, както и чл. 16, ал. 1 ЗЗД. Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г. на ВКС за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда - етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката.

Както бе посочено съгласно чл. 150, ал. 2 ЗЕ Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите – обявено за служебно известно на съда с доклада по делото.

Ответникът е въвел правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност. В настоящия случай, вземането, представляващо главница за доставена и неплатена топлинна енергия има характера на периодично плащане по см. на чл. 111, б. „в“ ЗЗД и спрямо него е приложима тригодишната погасителна давност, в който смисъл са задължителните за съда разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г. ОСГТК на ВКС. Съдът намира, че тригодишният давностен срок е приложим и по отношение на вземането, представляващо законна лихва за забава на месечните плащания, предвид характера му и регламентираното в разпоредбата на чл. 119 ЗЗД погасяване по давност на всички акцесорни вземания като последица от погасяването по давност на главницата.

Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните задължения, какъвто характер има процесното вземане за главница, началният момент на давностния срок е настъпването на падежа им, и се прекъсва с предявяване на иск, респ. с друга форма на съдебно претендиране на вземането.

По правилото на чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Следователно вземането за главница (изискуемо в тридесетдневен срок от датата, означаваща края на отчетния период), възникнало в тригодишен срок преди дата на подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение е погасено по давност.